5 РЕШЕНИЕ № 179/15 г. София, 26.01. 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав: Председател:Красимир Влахов Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2207/2015 година, и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 367/12.06.2015 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1 от 05.01.2015 г. по в. гр. д. № 2608/2014 г. на Варненския окръжен съд. С това решение е потвърдено решение № 4094/07.08.2014 г. по гр. д. № 5860/2013 г. на Варненския районен съд, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен от Б. Т. М. срещу М. М. Ч., за ревандикация на част от надпартерния етаж в сграда, находяща се в [населено място], [улица], една барака в двора, 36.1 % ид. ч. от общите части на сградата, както и 42.40 кв. м. ид. ч. от дворното място, цялото от 204 кв. м. Решението е обжалвано от М. М. Ч. с оплакване за недопустимост, тъй като спорът за собствеността на имота е решен с влязло в сила решение по гр. д. № 895/1997 г. на Варненския районен съд, и решението е постановено по непредявен иск, защото обектът на собственост не е въведен в исковата молба с данните от действащата кадастрална карта. Следващото оплакване е за неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства по делото, нарушение на чл. 269 и чл. 154 ГПК и необоснованост на фактическите и правни изводи при произнасяне по евентуалното възражение за придобиване на имота по давност. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за допустимостта на въззивното решение във връзка с приложението на принципа за непререшаемост на спора, установен с чл. 299, ал. 1 ГПК. Ответницата по касация - ищца по делото Б. Т. М., счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Данните по делото сочат и това е прието за установено, че спорният имот - реална част от надпартерния етаж на двуетажна жилищна сграда, първоначално е бил възложен на Ц. Я. с решение по гр. д. № 1185/1975 г. Впоследствие тази делба е счетена за нищожна съгласно чл. 75, ал. 2 ЗНсл и с решение от 21.04.1989 г. по гр. д. № 441/1989 г. делбата е допусната при участието на всички сънаследници. След влизане в сила на това решение, наследницата по закон на Ц. Я. - Г. П. И., продала имота, придобит от наследодателката й по нищожната делба, на Б. Б. Ч. с н. а. № 33/27.11.1989 г., а с н. а. № 140/29.10.1993 г. купувачът и съпругата му Н. М. Ч. го продали на М. М. Ч. /сега ответница по иска и касатор/, като си запазили правото на ползване. С влязло в сила на 20.08.1996 г. решение по гр. д. № 441/1989 г. по извършване на делбата целият надпартерен етаж, като неподеляем, е възложен в дял на О. С. и Б. Т., понастоящем М.. С решение от 30.09.1999 г. по гр. д. № 895/1997 г. на Варненския районен съд Б. и Н. Ч. са осъдени да предадат на О. С. и Б. Т. владението върху същия имот, който е предмет и на сега предявения ревандикационен иск, а н. а. № 33/1989 г. е отменен. Възражението на ответниците да са придобили по давност ограниченото вещно право на ползване е прието за неоснователно по две съображения: 1. недостатъчен период от време, считано от датата на нотариалното прехвърляне на 29.10.1993 г. до подаване на исковата молба срещу тях на 06.05.1997 г., и 2. претендира се право върху реално обособена част от жилищен етаж, който е неподеляем, и с оглед забраната на чл. 62 З. /отм./ такава част не би могла да е предмет на самостоятелно придобиване. На същото основание за неоснователно е прието и възражението на ответницата М. Ч. за придобиване правото на собственост при условията на чл. 79, ал. 2 ЗС за времето от 29.10.1993 г. до подаване на исковата молба срещу нея на 06.04.1999 г.; отделно от това е прието, че по делото липсват данни за осъществявано от страната фактическо господство върху вещта лично или чрез трети лица. Въз основа на това решение ищците се снабдили с изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело, но предаване на владението не е извършено. Първото оплакване в касационната жалба е за недопустимост на предявения ревандикационен иск, предвид влязлото в сила решение по гр. д. № 895/1997 г. на Варненския районен съд. Този довод е отхвърлен от въззивния съд по съображения, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът, но не и мотивите на съдебното решение, а в случая от диспозитива не може да бъде направен извод на какво основание са отхвърлени исковете срещу М. Ч. - защото ищците не са собственици, или защото ответницата не владее имота. Според съда не може да бъде направен извод и какво е било заявеното от ищците придобивно основание за собствеността, респективно идентично ли е то със заявеното в настоящото производство. Тъй като такава идентичност не е установена, съдът приел, че предметът на спора в двете производства не е идентичен и сега предявеният иск е допустим, а по същество е основателен. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното: Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Основанието на иска са тези факти и фактически обстоятелства, с които се обосновава възникването на субективното право, чиято съдебна защита се търси, със съответната правна квалификация, дадена от съда. В разглеждания случай по делото от 1997 г. основанието на иска за собственост са фактите за възлагане на имота в дял на ищците О. С. и Б. Т. с решение по гр. д. № 441/1989 г., а отпадането на правното основание, на което ответниците са станали собственици, е обосновано с обявяване нищожността на предходната делба, легитимирала праводателката им Г. И. за собственица, и довела до липса на основание за осъществяваното владение както от първоначалните купувачи Б. и Н. Ч., така и от последващата приобретателка М. Ч.. В исковата молба, по която е образувано настоящото производство по чл. 108 ЗС, претендираното право на собственост от ищцата Б. М. /дъщеря и единствена наследница по закон на О. С., починала на 11.08.2008 г./ се основава на същите обстоятелства; изложени са и твърдения за воденото срещу Ч. и Ч. дело от 1997 г. Като доказателства са приложени както исковите молби от 06.05.1997 г. и от 06.04.1999 г. /първата срещу Ч., втората - срещу Ч./, така и влязлото в сила решение по гр. д. № 895/1997 г., ведно с мотивите към него. Предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, като белезите, които го индивидуализират, са правопораждащият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Те следва да се посочат от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба. Приетото в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, че със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение, не означава забрана съдът да почерпи данни за основанието на иска от мотивите към съдебния акт, защото именно в тях се съдържат констатациите относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Данни в тази насока следва да се извлекат и от други доказателства, съдържащи релевантни за предмета на делото сведения, ако такива доказателства са представени. В разглеждания случай данните за основанието на иска се съдържат в представените копия от исковите молби по предходното дело и в мотивите към влязлото в сила решение. Съпоставяйки съдържанието им със съдържанието на исковата молба по настоящото дело, налага се извод, че активната легитимация на ищцата сега е основана на същите обстоятелства, които съставляват основание на иска за собственост по гр. д. № 895/1997 г. Поради това и въпросът за принадлежността на правото не може да бъде пререшаван, освен ако след приключване на устните състезания пред последната инстанция по същество, след които решението е влязло в сила, не са настъпили нови факти и обстоятелства, имащи значение /релевантни/ за спорното право. В тази насока е второто оплакване в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закони и необоснованост при произнасяне по възражението за придобивна давност. По делото е установено, че с н. а. № 122/10.05.2002 г. имотът е прехвърлен от М. Ч. на В. Ч. срещу задължение за издръжка и гледане, като прехвърлителката си запазила правото на ползване, но с влязло в сила решение по гр. д. № 1314/2010 г. договорът е развален поради неизпълнение; имотът е бил обект на искове за собственост, предявени от Б. и Н. Ч., и от В. Ч., и за установяване на притежавано от М. Ч. право на ползване, които са били отхвърлени, респективно производството е било прекратено - гр. д. № 1163/1995 г., гр. д. № 2000/2004 г. Тези данни за правни действия с предмет спорния имот, извършени от Ч. по време на процеса по гр. д. № 895/1997 г. и след влизане в сила на решението по него, не внасят нови обстоятелства по активната легитимация на ищцата и не съставляват ново основание на правата й в сравнение с основанията, на които преди това тя и наследодателката й са предявили иска за собственост по делото от 1997 г. Не е от този характер и наследяването на страната на ищците по същото дело. Новите факти са свързани с твърдението на ищцата за осъществявано от ответницата владение на спорния имот. Оспорвайки основателността на предявения срещу нея иск, ответницата също е въвела твърдение в този смисъл и на него е основала правопрекратяващото си възражение за придобиване на имота по давност. Тъй като с влязлото в сила решение по гр. д. № 895/1997 г. е прието, че Ч. не осъществява фактическа власт и предявеният срещу нея ревандикационен иск е отхвърлен, релевантни за разрешаването на настоящия спор за собственост ще са данните за упражнявано от нея владение в периода от приключване на устните състезания, след които решението е влязло в сила, насетне. Като основано на факти, за които се твърди да са осъществени в посочения период, това възражение не може да се счита преклудирано, както неправилно е приел въззивният съд. Разглеждайки възражението по същество, съдът не е обсъдил данните, че в изпълнителното производство срещу Ч. присъденият имот е намиран във владение на ответницата Ч., а гласните доказателства е възприел неправилно: посочил е, че св. Д. предава факти, узнати от трети лица, а показанията на св. Л. са резултат на спорадични впечатления за това кой стопанисва имота - извод, който не кореспондира на данните, съдържащи се в показанията. Независимо от изложеното, възражението в крайна сметка е неоснователно, като съображенията за това са следните: Силата на пресъдено нещо има определена важимост във времето, поради което фактите за осъществявано владение след приключване на устните състезания, след които решението по гр. д. № 895/1997 г. е влязло в сила, не са преклудирани, както вече беше посочено, за разлика от фактите относно владяната вещ от гледна точка на самостоятелност на обекта на правото. В случая втората група факти са част от правопораждащия фактически състав на възражението за придобивна давност, по който има произнасяне с влязлото в сила решение. С него е прието, че надпартерният етаж на жилищната сграда, реална част от който е спорният обект, е неподеляем, а твърдения и данни за настъпила промяна в статута на вещта, по делото няма. Като разрешен с влязлото в сила решение, този въпрос не може да бъде пререшаван в настоящия спор, а това обуславя извод за неоснователност на правопрекратяващото възражение, тъй като владяната реална част не може да бъде обект на самостоятелно придобиване. В обобщение, не се установява обжалваното решение да противоречи на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК, поради което същото е допустимо. Неоснователно е оплакването за недопустимост и на другото поддържано в касационната жалба основание, свързано с индивидуализацията на спорния имот. Независимо, че в исковата молба имотът не е въведен съобразно с данните по действащата кадастрална карта на [населено място], схема-извадка от същата е представена и приета като доказателство на л.л. 73, 110 и 112 от първоинстанционното дело. С това имотът е индивидуализиран според изискванията на ЗКИР и така е описан и в диспозитива на съдебното решение. Липсата на изрично изявление от страна на ищцата, че именно този обект е предмет на делото, не води до постановяване на решение по непредявен иск. Неоснователно е и оплакването за неправилност на въззивното решение, тъй като крайният правен извод за неоснователност на възражението за придобивна давност е правилен, макар и по съображения, различни от изложените от въззивния съд. Ищцата е собственица на спорния имот, а упражняваната от ответницата фактическа власт е без правно основание, поради което и правилно същата е осъдена да предаде имота на собственицата му. Като допустимо и правилно по крайния си резултат обжалваното решение ще бъде оставено в сила. Ответницата по касация - ищца по делото, не е представила доказателства и не е направила искане за присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1 от 05.01.2015 г. по в. гр. д. № 2608/2014 г. на Варненския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: