8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 67
София, 30.07.2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на девети април през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1843/2013 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 24 от 15.01.2013 г., постановено по т. д. № 1360/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 508 от 23.08.2012 г. по т. д. № 279/2012 г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за заплащане на възнаграждение и на неустойка по договор за консултантски услуги № 13/22.04.2010 г. за сумите съответно 14 916.12 лв. и 1 491.64 лв. и на ответника са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 1 457 лв.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост и нарушение на материалния закон - чл.20 ЗЗД. К. навежда оплакване, че въззивният съд е тълкувал неправилно уговорките в договора за консултантски услуги и е изопачил вложената в тях действителна воля на договарящите относно размера на дължимото консултантско възнаграждение. Поддържа, че не са били налице предпоставките на чл.20 ЗЗД за тълкуване на договора, тъй като начинът на определяне на възнаграждението е уговорен ясно и точно в клаузата на чл.6 при съобразяване на специалните разпоредби на чл.23, ал.9 и ал.11 от приложимата към договорното правоотношение Наредба № 29/11.08.2008 г. на МЗХ за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия” от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. /обн. в ДВ бр.76/29.08.2008 г./.
Ответникът по касация [фирма] - [населено място], обл. Пловдивска, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в отговор по чл.287 ГПК и в писмени бележки.
С определение № 9 от 10.01.2014 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение от задължителната практика на ВКС при разрешаване на значимия за изхода на делото материалноправен въпрос за предпоставките и обема на тълкуване на сключения между страните договор съобразно критериите на чл.20 ЗЗД.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Въззивният съд е приел за установено, че на 22.04.2010 г. между страните по делото е сключен договор за консултантски услуги, с който изпълнителят [фирма] е поел задължение срещу заплащане на възнаграждение да изработи проект за кандидатстване на възложителя [фирма] по Програма за развитие на селските райони, мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия”; Проектът е изработен от изпълнителя и е одобрен от Държавен фонд „Земеделие”; На 26.10.2011 г. е сключен договор между Разплащателната агенция на ДФ „Зеимеделие” и [фирма] за отпускане на финансова помощ по мярка 312, по силата на който на [фирма] е предоставена безвъзмездна финансова помощ на стойност 391 160 лв. При тези факти по делото въззивният съд е направил извод, че на ищеца - изпълнител се следва възнаграждение за извършените консултантски услуги в съответствие с уговореното в договора от 22.04.2010 г., а предвид забавата в плащането на възнаграждението - и неустойка по чл.10, ал.2 от договора.
Правният спор във въззивното производство е бил концентриран върху размера на дължимото от възложителя на изпълнителя възнаграждение, уговорено с клаузата на чл.6 от договора за консултантски услуги. Според ал.1 на чл.6, цената на консултантските услуги се определя като процент, възлизащ на 4.25 % от стойността на възложения за изпълнение проект, но не по-малко от 3 000 лв., а според ал.2 цената включва сумата 3 000 лв., представляваща възнаграждение за попълване на формуляр за кандидатстване, разработване на бизнес план с предпроектни изследвания и маркетингови стратегии и окомплектоване на пакета от документи, и остатък до 4.25 % от стойността на проекта като участие в резултата, дължим след като възложителят бъде поканен да подпише договор с Разплащателната агенция към ДФ „Земеделие”. Поради несъвпадащите позиции на двете страни относно начина, по който следва да се изчисли възнаграждението, въззивният съд е преценил, че договорната клауза на чл.6 е неясна и противоречива и че се нуждае от тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД. Тълкуването е извършено с оглед целта на договора - одобряване на изготвения от изпълнителя проект от ДФ „Земеделие” и предоставяне на безвъзмездна финансова помощ на възложителя, и на специалните разпоредби на чл.4, чл.6, чл.8 и чл.23 от приложимата към спора Наредба № 29/11.08.2008 г. на МЗХ за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия” от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 /обн. в ДВ бр.76/29.08.2008 г./. В резултат на тълкуването съдът е приел, че изразът „стойност на проекта”, използван в чл.6 като база за определяне на възнаграждението, следва да се разбира като обща стойност на предвидените в проекта инвестиции - 746 739.36 лв., а изразът „резултат на проекта” - като стойност на признатите от Държавен фонд „Земеделие” за реално извършени и одобрени разходи по изработения от консултанта проект, представляващи 53 % от общата стойност на заложените инвестиции или 395 771.86 лв. Съобразно така възприетото разрешение е направен извод, че възнаграждението по чл.6 от договора е в размер на сумата 16 820.30 лв., формирана като сбор от сумите 3 000 лв. - авансово дължимо възнаграждение, и 13 820.30 лв. - остатък до 4.25 % върху стойността на одобрените проектни разходи в размер на 395 771.86 лв. След приспадане на платеното преди завеждане на делото възнаграждение от 3 000 лв. и на платените след постановяване на първоинстанционното решение 11 602.20 лв., въззивният съд е счел иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за основателен до размер на сумата 2 218.10 лв., за която е потвърдил осъдителното решение на първата инстанция, а за разликата до претендираните 28 736.42 лв. е отхвърлил иска като неоснователен. Произнасянето по главния иск е довело до редуциране на размера на присъдената от първата инстанция неустойка за забава по чл.10, ал.2 от договора до сумата 266 лв., като е зачетен погасителния ефект на извършеното в хода на делото плащане на част от неустойката - 1 116 лв.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД. С цитираните в определението по чл.288 ГПК решения Върховният касационен съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че на тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат.
В нарушение на въведените с чл.20 ЗЗД правила за тълкуване на договорите въззивният съд е подложил на тълкуване клауза в сключения между страните договор за консултантски услуги - чл.6, която е ясна, точна и не поражда съмнение относно вложената в съдържанието й действителна воля на договарящите. Основателно е оплакването в касационната жалба, че в резултат на извършеното тълкуване съдът е подменил постигнатото от страните съгласие за размера и начина на определяне на възнаграждението, дължимо от ответника - възложител за извършените от ищеца - изпълнител консултантски услуги.
С клаузата на чл.6, ал.1 е уговорено, че като възнаграждение за услугите по договора възложителят дължи на изпълнителя сума в размер на 4.25 % от стойността на проекта, представляваща цена на консултантската услуга, но не по-малко от 3 000 лв. Предметът на консултантската услуга, с изпълнението на която се е обвързал изпълнителят и която съставлява дължимата от него престация, е очертан в чл.1 от договора - изготвяне на документи за кандидатстване по Програма за развитие на селските райони, мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия”, включващи формуляр за кандидатстване за безвъзмездна помощ, бюджет, разработване на специфичен бизнес с предпроектни изследвания и маркетингови стратегии, окомплектоване на пакета от документи и консултантски услуги, свързани с изпълнението на дейностите по проекта до изплащане на помощта. Според ал.2 на чл.6 цената на възложената за изпълнение услуга включва 3 000 лв. - цена за попълване на формуляр за кандидатстване, разработване на бизнес-план, включващ предпроектни изследвания и маркетингови стратегии и окомплектоване на пакета от документи, и остатък до 4.25 % от стойността на проекта като участие в резултата, дължим след като възложителят бъде поканен да подпише договор с Разплащателната агенция към Министерство на земеделието.
Необоснован е изводът на въззивния съд, че двете алинеи на чл.6 са неясни, противоречиви и не разкриват действителната воля на договарящите относно начина на формиране на възнаграждението и базата за изчисляването му. Както първата, така и втората алинея на чл.6 сочат ясно и недвусмислено, че при сключване на договора страните са постигнали съгласие възложителят да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената в обема по чл.1 консултантска услуга в размер, равен на 4.25 % от стойността на изработения проект. Стойността на проекта не е предмет на уговаряне в самия договор, но е заложена в изработения от консултанта бизнес-план и в таблица № 9 за допустимите инвестиции, изготвена на 18.07.2010 г. и подписана от управителя на възложителя [фирма] - П. Д.. Според предвижданията на бизнес-плана и на таблицата, проектът е на стойност 746 739.36 лв., която сума се съизмерява със стойността на предвидените инвестиции за изграждане и оборудване на комплекс за селски туризъм, състоящ се от хотел и заведение за хранене, предлагащо традиционна българска кухня и дегустация на вина местно производство. Тезата на ответника, че под „стойност на проекта” по смисъла на чл.6 страните са имали предвид стойността на евентуално одобрените разходи и стойността на финансовата помощ, за която се кандидатства, не намира опора в текста на чл.6. Клаузата на чл.6 не поставя размера на консултантското възнаграждение в зависимост от стойността на одобрените за финансово подпомагане разходи и/или от стойността на реално предоставената финансова помощ, а фиксира като база за изчисляване на възнаграждението стойността на проекта. Към обвързаност на възнаграждението с размера на финансовата помощ не насочва и ал.2 на чл.6, предвиждаща остатъкът от възнаграждението до 4.25 % от стойността на проекта като участие в резултата да се заплати на изпълнителя след като възложителят бъде поканен да подпише договор с Разплащателната агенция към Министерство на земеделието. Предвиждайки плащането да се извърши след получаване на покана от възложителя за подписване на договор с Разплащателната агенция към МЗ, страните са визирали като резултат по смисъла на чл.6, ал.2 самото одобряване на проекта, за изработването на който се е задължил консултантът, а не предоставянето на финансовата помощ. Предоставянето на помощта е обусловено от воля на възложителя да подпише договор с Разплащателната агенция към МЗ и от последващо подписване на такъв договор, докато резултатът от сключения между възложителя и консултанта договор се счита за постигнат с изработването на проекта и с одобряването му за финансиране от компетентната за това агенция. Текстът на чл.6, ал.2 от договора не поражда съмнение, че точно този резултат е определен от страните като предпоставка за изплащане на остатъка от консултантското възнаграждение в уговорения отнапред размер от 4.25 % върху стойността на одобрения проект. Аргумент за това разрешение е и уговорката, че остатъкът от възнаграждението следва да се плати след получаване на покана от възложителя да подпише договор за предоставяне на финансова помощ, а не след предоставяне на помощта в зависимост от нейния размер. Дори ответникът - възложител да е имал воля да заплати възнаграждение в процент, изчислен върху стойността на евентуално одобрените разходи или на предоставената финансова помощ, в каквато насока е защитната му позиция в процеса, след като не е изявена при сключване на договора и не е намерила отражение в съдържанието му, тази воля не може да се извежда по тълкувателен път с цел подмяна на ясно и недвусмислено изразеното в клаузата на чл.6 съгласие за плащане на възнаграждение в размер, изчислен като процент върху стойността на изработения от изпълнителя проект.
Неоснователен е доводът на ответника, че волята на страните възнаграждението на консултанта да бъде определено съобразно размера на одобрените за финансиране инвестиционни разходи следва да се счита за разкрита от заданието за оказване на консултантска услуга - приложение № 2 към договора, с което е възложено изготвяне на бизнес-план и заявление за кандидатстване за безвъзмездна помощ с приблизителна стойност 140 000 евро. Максимално допустимият размер на финансовата помощ по мярка „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия” от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 е нормативно лимитиран в чл.6 на приложимата към спорното правоотношение Наредба № 29/11.08.2008 т. на МЗХ и възлиза на левовата равностойност на 200 000 евро. При наличие на нормативно установен лимит посочването от възложителя на приблизителна стойност на помощта, за която ще кандидатства, е ирелевантна за размера на уговореното в полза на консултанта възнаграждение. Освен това, като е приел без възражения изработения от консултанта проект, възложителят се е съгласил със стойността на предвидените в него инвестиционни разходи, която според постигнатото с клаузата на чл.6 съгласие съставлява база за изчисляване на размера на консултантското възнаграждение. Без значение за размера на възнаграждението са и обстоятелствата, че от заложените в проекта разходи на стойност 746 739.36 лв. за финансиране са одобрени разходи на стойност 395 771.86 лв. и че с оглед ограничението на чл.6, ал.1 от Наредбата е изплатена финансова помощ на стойност 391 160 лв. При сключване на договора за консултантски услуги страните не са постигнали съгласие възнаграждението на изпълнителя да се определя на база одобрените разходи и/или предоставената финансова помощ, а са уговорили възнаграждението да се изчисли върху заложената в проекта стойност на инвестиционните разходи. Договорът, съгласно чл.20а ЗЗД, има силата на закон за лицата, които са го сключили, и като се е съгласил с уговорката, залегнала в клаузата на чл.6, ответникът дължи възнаграждение в размер, определен според точния й смисъл и съдържание.
Изчислено според клаузата на чл.6 - 4.25 % върху стойността на проекта /746 739.36 лв./, дължимото консултантско възнаграждение възлиза на 31 736.42 лв. По делото няма спор, че от дължимата сума ответникът е платил преди завеждане на делото 3 000 лв., а след постановяване на първоинстанционното решение - още 11 602.20 лв. В резултат на извършените плащания договорното задължение по чл.6 е погасено до размер на сумата 17 134.22 лв., за която не се твърди и няма доказателства да е платена от ответника. Искът с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е основателен за сумата 17 134.22 лв., като част от нея в размер на 2 218.10 лв. е присъдена на ищеца с влязлата в сила част на въззивното решение.
Неправилните изводи на въззивния съд относно размера на дължимото консултантско възнаграждение е довело до неправилно произнасяне и по акцесорния иск за неустойка с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД. Неустойката е уговорена от страните в клаузата на чл.10, ал.2 от договора за консултантски услуги, с която е предвидено, че при забава в плащането на възнаграждението възложителят дължи на изпълнителя неустойка в размер на 0.2 % за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от дължимата сума. Според чл.8, ал.3 от договора, възнаграждението до 4.25 % от стойността на проекта става дължимо след спечелване на проекта и се изплаща в срок от 40 работни дни от датата на подписване на договор с Изпълнителната агенция. Договорът за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ между [фирма] и Разплащателната агенция към ДФ „Земеделие” е подписан на 26.10.2011 г. и съобразно уговореното в чл.8, ал.3 срокът за изплащане на възнаграждението е изтекъл на 21.11.2012 г. За периода от 22.11.2012 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда - 09.03.2012 г., неустойката върху неплатеното в срок възнаграждение от 28 736.42 лв. надхвърля договорения в чл.10, ал.2 максимален размер от 10 % и по тази причина искът е предявен за 2 873.64 лв. /10 % от дължимата сума/. След постановяване на първоинстанционното решение ответникът е погасил чрез плащане част от акцесорното си задължение за неустойка в размер на 1 116 лв. и непогасената част от задължението е останала в размер на 1 757.64 лв. Част от дължимата сума - 266 лв., е присъдена на ищеца с влязлата в сила част на въззивното решение, поради което искът по чл.92, ал.1 ЗЗД е основателен за сумата 1 491.64 лв.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.3 във вр. с ал.4 ГПК въззивното решение следва да се отмени като неправилно в обжалваната част, с която исковете по чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за сумите съответно 14 916.12 лв. /разлика над сумата 2 218.10 лв. до сумата 17 134.22 лв./ и 1 491.64 лв. /разлика над сумата 266 лв. до сумата 2 873.64 лв./. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, с оглед на което спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца - касатор сумата 14 916.12 лв. - възнаграждение по чл.6 от договора за консултантски услуги, ведно със законната лихва от предявяване на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД до окончателното плащане, и сумата 1 491.64 лв. - неустойка за забава по чл.10, ал.2 от договора.
В зависимост от изхода на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която на ответника са присъдени разноски, съразмерно на неправилно отхвърлената част от исковете. Разноски на касатора не следва да се присъждат, тъй като не са претендирани пред въззивната и пред касационната инстанции.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 24 от 15.01.2013 г. по т. д. № 1360/2012 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която частична след отмяна на решение № 508 от 23.08.2012 г. по т. д. № 279/2012 г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за сумите 14 916.12 лв. /разлика над сумата 2 218.10 лв. до сумата 17 134.22 лв./ и 1 491.64 лв. /разлика над сумата 266 лв. до сумата 2 873.64 лв./, както и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски в размер на сумата 1 457 лв., и вместо това постановява :
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], обл. Пловдивска, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], сумата 14 916.12 лв. /четиринадесет хиляди деветстотин и шестнадесет лв. и дванадесет ст./ - непогасена част от дължимо възнаграждение по чл.6 от договор за консултантски услуги № 13/22.04.2010 г., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 09.03.2012 г., до окончателното плащане, и сумата 1 491.64 лв. /хиляда четиристотин деветдесет и един лв. и шестдесет и четири ст./ - неустойка за забава по чл.10, ал.2 от договора, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД.
В останалата част постановеното от Пловдивски апелативен съд решение № 24 от 15.01.2013 г. по т. д. № 1360/2012 г. е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |