Р Е Ш Е Н И Е № 353 гр. София, 06 декември 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети септември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1032/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по повод подадена жалба от гражданския ищец и частен обвинител Х. С. М., чрез поверениците му адвокати М. и К. – и двамата от Адвокатска колегия – [населено място], срещу постановената от Пловдивския окръжен съд нова присъда № 26 от 01 март 2012 година, по внохд № 2337/2011 година, с която е отменена изцяло присъда № 65 от 31 октомври 2011 година на Карловския районен съд, постановена по нохд № 874/2009 година, като подсъдимият Х. И. С. е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 209, ал. 1 от НК и е отхвърлен предявения от жалбоподателя М. граждански иск за причинени му имуществени вреди в размер на 10 050 лева. Касационната жалба и писменото допълнение към нея съдържат формално позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, но всъщност недоволството на обжалващата страна касае основно правните изводи на въэзивния съд по отношение на установените по делото факти, които изводи са довели до оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му обвинение и отхвърлянето на гражданската претенция на жалбоподателя М. за обезвреда. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Заедно с това се претендира уважаване на гражданския иск на жалбоподателя М., заедно със законните последици. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят Х. М., редовно призован, не участва лично и не се представлява – поверениците му, адвокати М. и К. не се явяват, редовно призовани. Подсъдимият Х. И. С. не участва в производството пред ВКС, лично или чрез защитника си адв. Б. от АК – [населено място]. Не е представил и писмено становище по жалбата на частния обвинител и граждански ищец М.. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на новата въззивна присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Х. И. С. за това, че на 22. 07. 2008 година, в [населено място], Пловдивска област, с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и поддържал до началото на м. януари 2009 година заблуждение у Х. С. М. и с това му е причинил имотна вреда в размер на 10 050 лева, поради което и на основание чл. 209, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила. Осъден е да заплати на М. обезщетение в размер на 10 050 лева за причинени му имуществени вреди, заедно със законните последици. С присъдата е определено и общо наказание от три години лишаване от свобода за съвкупността от престъпления по настоящето дело и по нохд № 132/2011 година на Благоевградския окръжен съд, чието изтърпяване също е отложено за срок от четири години. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия С.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия, въззивният съд е постановил атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която е отменил първоинстанционната присъда и е оправдал изцяло подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 209, ал. 1 от НК, като е отхвърлил предявения от пострадалия М. граждански иск за причинени му от престъплението имуществени вреди. Касационната жалба е допустима, макар частният обвинител и граждански ищец да не е упражнил правото си на въззивно обжалване, защото въззивният съдебен акт засяга неговите права и законни интереси. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Твърде лаконичното съдържание на тази жалба, която не посочва никакви доводи и съображения в подкрепа на направените в нея оплаквания за „нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила”, както и изложеното в представените допълнително писмени бележки, налагат изясняване на предварителния въпрос за рамката на касационната проверка. Жалбата и писмените бележки съдържат формално позоваване на двете касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Както е известно, всяко от тях представлява самостоятелно отменително основание. Като такова, заявената самостоятелно материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт свежда касационната проверка единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна. Друг е въпросът, ако неправилното приложение на закона е резултат на ненадлежно формиране на фактите, но тогава очевидно неправилността на оспорения съдебен акт ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Внимателният прочит на представените допълнителни писмени бележки (стр. 3-4 от същите) дава основание за извод, че с жалбата се възразява правната оценка на въззивния съд по отношение на поначало надлежно събраните и проверени доказателства по делото, като допуснатите при тази оценка пороци са довели до неправилно приложение на закона и оправдаване на подсъдимия С. по повдигнатото му обвинение поради несъставомерност на инкриминираното деяние по текста на закона, по който то е подведено. Единственото възражение във връзка с доказателствената дейност на въззивния съд касае анализа и оценката на показанията на свид. М., които съдът неправилно е отказал да кредитира за достоверност. Това възражение следва да бъде обсъдено преди възраженията по приложение на материалния закон, защото тази проверка е възможна само след констатация за надлежно установени факти от предмета на доказване по делото. Възражението за допуснати нарушения на процесуалните правила при оценката на показанията на свид. М. не намира опора в данните по делото. Преди всичко следва да се отбележи, че отказът на съда да кредитира за достоверност тези показания касае само част от тях, засягаща само едно обстоятелство, както ще бъде изложено по-долу. Известна вътрешна непоследователност в изложението при оценката на този доказателствен източник би могла да формира довод като направения от повереника на жалбоподателя (с. 5, посл. абзац и стр. 6 от мотивите на въззивната присъда). Констатираното, според въззивния съд, противоречие в показанията на свидетеля и пострадал по делото Х. М., относно датата на фактическото предаване на процесния автомобил на подсъдимия С., е отстранено от съда чрез разпит на свидетеля и прочитане на протокола от проведения му съдебен разпит в хода на досъдебното производство (протокол от съдебно заседание от 01. 03. 2012 година, л. 39-40 от въззивното дело). Това обстоятелство е прието за установено по напълно идентичен начин с приетото и от първоинстанционния съд – предаването на автомобила е извършено на 22. 07. 2008 година (с. 6 от мотивите). Въззивният съд е отразил в мотивите си, че не кредитира показанията на пострадалия единствено в частта им относно датата, на която е придобил собствеността върху процесния автомобил. За разлика от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че това е станало на 21. 11. 2008 година, а не на 25. 08. 2008 година. Съдът е направил това след задълбочен и прецизен анализ на тази част от показанията на свид. М. и най-вече на съдържанието на представените по делото писмени документи – сертификат за придобиване на собствеността на автомобила и отразеното в „И. фактура” с дата 22. 07. 2008 година (с. 6-7 от мотивите на присъдата). Извършеният от съда доказателствен анализ и формираните от него изводи относно това обстоятелство не съдържат характеристики на игнориране или превратност в дейността му по оценката посочените доказателствени източници, поради което няма причини да не бъдат споделени. Все пак следва да се отбележи, че свидетелят добросъвестно е съобщил пред съда всички обстоятелства, свързани със собствеността на автомобила и е споделил личното си убеждение, че притежаваните от него документи към 22. 07. 2008 година – оригинален сертификат (талон) на името на предишния собственик на автомобила и фактура за закупуването му от свидетеля, предоставят на същия възможност за безпрепятственото му ползване, вкл. при преминаване на държавни граници, но не позволяват неговата продажба. Това той е съобщил и на подсъдимия при договаряне продажбата на колата и при нейното фактическо предаване на 22. 07. 2008 година. Това е била и основната причина да се съгласи на отсрочено (за два месеца) плащане на цялата договорена цена по сделката в размер на 12000 лева. Приетото от въззивния съд различно обстоятелство обаче не променя основните и важни за правната оценка на деянието като цяло изводи, доколкото и в двата случая става въпрос за събития след инкриминираната дата – 22. 07. 2008 година и след предаване на фактическата власт върху процесния автомобил от пострадалия на подсъдимия. Точно в този смисъл са ценени от съда посочените обстоятелства. В останалата им част показанията на свидетеля М. са оценени като достоверни, а приетите от първоинстанционния съд факти и обстоятелства от кръга на тези по чл. 102 от НПК – за надлежно установени. При изложените съображения ВКС намира, че оплакването за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила в дейността му по анализ и оценка на доказателствените източници по делото, е неоснователно. При така формираните изводи по фактите, материалният закон е приложен правилно. Въззивният съд е изложил правните си съображения за несъставомерност на деянието по текста на закона, по който то е подведено, както от обективна, така и от субективна страна (с. 7-11 от мотивите). ВКС не намира основания да не сподели тези правни изводи като цяло. Възраженията в касационната жалба срещу правните изводи на въззивния съд са основно в две насоки: относно правната оценка на факта на изготвяне от подсъдимия на записа на заповед от 18. 09. 2008 година и относно правните съображения за момента на придобиване на собствеността върху процесния автомобил от пострадалия М.. ВКС намира изложените подробни съображения в тази насока за правилни и законосъобразни. Изготвянето на запис на заповед, с който подсъдимият се е задължил безусловно да заплати на свид. М. останалата част от сумата по сделката, направено с помощта на лице, което упражнява адвокатска професия и в присъствие на свидетеля М., правилно е оценено като сериозна индиция за наличие на действително намерение у подсъдимия за реализиране на сделката. По делото няма данни, които да сочат на преднамерено изготвяне на документа по неперфектен от гледна точка на закона начин, който да не позволи впоследствие приемането му за годно изпълнително основание. Въпросът относно датата на юридическо придобиване на собствеността върху автомобила от пострадалия М. вече беше обсъден по-горе. Това обстоятелство няма правното значение, което жалбоподателят му придава. Несъмнено е, че към инкриминираната дата – 22. 07. 2008 година, М. не е притежавал документ, удостоверяващ негово право на собственост върху колата. Такъв е издаден едва на 28. 01. 2009 година, считано от 21. 11. 2008 година (л. 109-110, т.1 от сл. д.). Липсата на такъв документ е била известна на пострадалия М. и той е съобщил това обстоятелство на подсъдимия С., като изрично е подчертал, че наличните сертификат (талон) на името на предишния собственик и фактура за закупуване на автомобила във Великобритания, дават възможност за безпрепятственото му управляване и ползване, но не и за извършване на разпоредителни действия с него. Предупредил също, че административната процедура за издаване на сертификат на новия собственик (т. е. на него самия) от съответните власти във Великобритания обичайно отнема време, през което той не може да прехвърли собствеността върху вещта. При тези условия, известни и на двете страни по сделката, е договорена бъдещата продажба, извършено е плащане от подсъдимия, като купувач, на сумата от 1000 евро и е предадена фактическата власт от пострадалия, като продавач, върху автомобила, заедно с наличните документи (описани по-горе) и ключовете на автомобила. Договор за продажба на автомобила не е сключен и не би могъл да бъде сключен с оглед липсата на документ за собственост и изискването за писмена форма на такъв договор, с нотариална заверка на подписите (чл. 144 от ЗДП), което не е изпълнено. Не би могло да бъде споделено твърдението в касационната жалба, че още на 22. 07. 2008 година подсъдимият С. е въвел в заблуждение пострадалия относно необходимостта да пътува често до Гърция и така го е мотивирал да попълни съдържанието на бланка за “USED CAR INVOIS” фактура (л. 116, т. 1 от сл. д.). От данните по делото се установява, че след инкриминираната дата подсъдимият често е пътувал до Гърция (справка на л. 219, т. 2 от сл. д.). На второ място, този документ няма никакво правно значение във вътрешния граждански оборот на страната, тъй като това е счетоводен документ, който винаги дублира фактура и затова няма самостоятелно значение, предназначен е за крайния задграничен получател на стоката или услугата и за митническите власти, като се изготвя единствено по практически съображения. Известно е, че измамата по смисъла на НК предполага наличие на установени няколко групи обстоятелства, а именно: деецът умишлено и с конкретни действия да е въвел в заблуждение лицето, от което се стреми да получи имотна облага, че ще му извърши някаква услуга (или достави определена стока, извърши определена работа и пр.), същият да не е имал намерение и възможност да изпълни поетия ангажимент, като поемането му е единствено с цел да набави за себе си имотна облага и в резултат на тези негови действия пострадалият да е мотивиран да извърши определено имуществено разпореждане в полза на дееца. Поначало не е невъзможно договорни отношения (каквито несъмнено са налице в случая) да се използват при осъществяване на наказателно-правната измама. Тогава обаче деецът няма намерение да се задължи по тях, както и няма възможност реално да ги изпълни, а те са само средството за въвеждане на пострадалия в заблуждение, за да извърши той съответното имуществено разпореждане, с което трайно да намали своя патримониум, извършвайки един безвъзмезден и невъзстановим (не и заемообразен) разход. Когато сключването на определен договор е инкриминирано като способ за измама, оспорването на изпълнението на договора (изцяло или частично) е необходимо да бъде изследвано и обсъдено от наказателния съд, защото би имало значение напр. за размера на щетата или за наличието/липсата на умисъл и пр. (в този смисъл и р. № 404/1995 година на ВС, І н. о., р. 728/2003 година на ВКС, І н. о. и др.). В конкретния случай, съдът е извършил задълбочен правен анализ на установените по делото факти на плоскостта на посочените по-горе и несъмнени правни характеристики на наказателната измама, поради което е направил правилни и законосъобразни правни изводи. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си, че формулирането на част от съдържанието от обективния състав на престъплението още в обвинителния акт изначално не би могло да доведе до изводи за съставомерност на деянието по посочената норма на закона. Не би могло да бъде част от действията по въвеждане в заблуждение, както бяха посочени по-горе, това „...че ще му заплати сумата от 12 000 лева...”. Както вече бе коментирано, сключването на договор поначало би могло да бъде използвано с измамлива цел, но извършените от дееца действия във всички случаи трябва да са конкретни и да предхождат извършеното от пострадалия имуществено разпореждане в негова полза, което в случая не е така. Липсата на намерение деецът реално да се задължи по сключения договор трябва да е обективирано от неговите действия, а това не се установява от данните по делото. При постигане на съгласие за сключване на сделката подсъдимият С. е предал на свидетеля сумата от 1000 евро, съгласил се е на отсрочено плащате на останалата част и два месеца по-късно е подписал запис на заповед, поемайки писмено и безусловно задължение за плащане. Тези действия на подсъдимия обективират намерението му реално да се задължи по постигнатата договореност и условия на бъдещата сделка. Заплащането на цената по сделката е било гарантирано с надлежен писмен документ, изхождащ от него. При тези съображения ВКС намира, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, оправдавайки подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 209, ал. 1 от НК. Ако би могла да бъде реализирана отговорност за установените по делото действия на подсъдимия и на други лица, то това би могло да стане на плоскостта на очевидно неправомерната регистрация на процесния автомобил с ненадлежни документи или на плоскостта на тяхното ползване, както и при преценка за наличие на действия по обсебване на вещ, която се владее на съответно правно или фактическо основание. При липсата на касационен протест обаче и развитие на настоящата проверка единствено по жалба на частния обвинител и граждански ищец, такива правни последици няма как да бъдат предизвикани. Като съобрази обстоятелството, че всъщност в случая липсва надлежно сключен договор за покупко-продажба на процесния автомобил, който да предизвика вещноправен ефект и поради това свид. М. продължава да е негов собственик, гражданската му претенция за обезщетяване на имуществени вреди няма как да бъде удовлетворена. Като собственик на вещта той разполага с гражданско-правните инструменти за възстановяване на правното статукво по избран от него начин. При изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Пловдивския окръжен съд нова присъда № 26 от 01 март 2012 година, по внохд № 2337/2011 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.