Р Е Ш Е Н И Е № 50 София, 29.06.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на четвърто гражданско отделение, в откритото съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и дванадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. дело № 716 по описа на четвърто гражданско отделение за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] (преобразувано в [фирма]), със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор Г. Г., приподписана от главния юрисконсулт Д. Ч., против въззивното решение № 439 от 21 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1099 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 287 от 16 август 2010 г., постановено по гр.д. № 478 по описа на районния съд в гр. Горна Оряховица за 2009 г. за признаване за установено спрямо [фирма], че дължи на К. Д. Т. от [населено място] сумата от 38440 лева, представляващи обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди – болки и страдания, от трудова злополука, при която е настъпила смъртта на баща й Д. Г. Д., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 17 февруари 2009 г. до окончателното изплащане на вземането, [фирма] е осъден да заплати на К. Т. 3349,50 лева направени съдебни разноски, 1537,60 лева държавна такса върху размера на уважения иск и 5 лева за издаване на изпълнителен лист. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1425 от 11 ноември 2011 г. поради вероятността атакуваното решение да е недопустимо. Съображението се основава на въпроса може ли претенция по чл. 200 КТ, без провеждане на състезателно исково производство, да бъде предмет на заповедно производство и при подадено възражение от работодателя, да се установява по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Касаторът не взема становище по поставения правен проблем. Вместо това в представен след съдебното заседание отговор касаторът поддържа изложеното в касационната жалба и оспорва изводите на състава на касационния съд, дадени в определение № 1425 от 11 ноември 2011 г., които предвид естеството си и предвид фазата на развитие на производството, не могат да бъдат предмет на разглеждане. Ответницата Т., чрез процесуалния си представител адв. М. С., сочи, че предпоставките, при които може по заявление на кредитора да бъде издадена заповед за изпълнение, са изчерпателно изброени в чл. 410, ал. 1 ГПК; претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 200 КТ по своя характер е вземане за парична сума, представлява трудов спор и искът е подсъден на районния съд като първа инстанция; липсва законово изискване размерът на обезщетението за трудова злополука да се установи по съдебен ред, поради което липсва пречка такава претенция да се заяви по реда на заповедното производство, а при евентуално оспорване на издадената заповед за изпълнение, вземането да се установява по реда на чл. 422 ГПК. Относимите обстоятелства са следните: На 17 февруари 2009 г. ищцата К. Т. подала пред районния съд в [населено място] заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Като обстоятелства, от които произтича вземането, се посочват работата на бащата на Т. при касатора, смъртта му при изпълнение на трудовите му задължения и признаването на злополуката за трудова по реда на КСО. В искането е посочено и писмо до работодателя с предложение за заплащане на сумата от 55 хиляди леда като обезщетение за трудовата злополука, на което не бил даден отговор. Със заповед № 274 от 18 февруари 2009 г. по гр.д. № 333 за 2009 г. на районния съд в [населено място] е разпоредено касаторът да заплати на К. Т. сумата от 50 хиляди лева, представляваща претендирано обезщетение за настъпила вреда от трудова злополука, ведно със законната лихва от 17 февруари 2009 г. На 24 февруари 2009 г. касаторът подал възражение срещу заповедта и с разпореждане от 25 февруари 2009 г. съдът указал на К. Т. в едномесечен срок от уведомлението да предяви искове относно вземането си. Съобщението за това разпореждане било получено от Т. на 6 март 2009 г. Исковата молба е подадена в съда на 13 март 2009 г. В исковата молба се излагат съображения по иск с правно основание по чл. 200 КТ – смъртта на Д. Г. Д., признаване на злополуката за трудова, претърпените от Т. болки и страдания от настъпилата загуба. Сочи се още, че било подадено заявление по чл. 410 ГПК, което било оспорено с възражение от работодателя. Искането е за осъждане на работодателя да заплати на ищцата парично обезщетение в размер на 50 хиляди лева и законната лихва от датата на злополуката до датата на предявяване на иска в размер на 5480 лева, както и законната лихва от датата на исковата молба. С разпореждане на съда от 15 юни 2009 г. на Т. е указано с оглед последните изменения на ГПК да уточни петитума на исковата молба – дали желае осъждане на ответника или установяване съществуването на вземането. С молба от 23 юни 2009 г. Т. уведомила съда, че предявява срещу работодателя установителен иск и моли да се приеме за установено, че й се дължи посочената в заповедта за изпълнение сума – 50 хиляди лева, съставляваща обезщетение по чл. 200 КТ и законна лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. В първото по делото заседание от 18 май 2010 г. районният съд приел, че са спазени всички изисквания на закона относно предявяването на иска, защото вместо предявения по стария ред осъдителен иск е преминато към иск за установяване на вземането предвид новата разпоредба по чл. 415, ал. 1 ГПК. Като правна квалификация съдът приел тази по чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 200 КТ за приемане за установено по отношение на касатора, че дължи на Т. съответната сума, представляваща претендирано обезщетение във връзка с настъпила вреда от трудова злополука. В мотивите на решението си съдът приел, че, за да уважи иск с правно основание по чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 200 КТ следва да се установи фактът на трудовата злополука, причинила смърт на работник/служител, в причинна връзка с която са настъпили вреди за ищцата, в случая – неимуществени, като пряка и непосредствена последица. Прието е още, че е безспорно установено съществуването на парично вземане на Т. против касатора и искът е основателен до размер от претендираната сума, намалена с изплатеното на Т. застрахователно обезщетение и изплатеното й обезщетение от НОИ. Постановен е диспозитив по иск с правно основание по чл. 422 ГПК. С решението си въззивният съд приел, че първоинстанционния съд е уважил частично предявения установителен иск с правно основание по чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК и по чл. 200, ал. 1 КТ, аргументирано с реализирането на необходимия фактически състав на трудовата злополука. К. съд приема, че обжалваното съдебно решение е допустимо. След допускането на касационното обжалване по настоящия спор, е постановено решение № 171 от 24 април 2012 г. по гр.д. № 801 за 2011 г., ІV г.о., в което касационният съд дава задължително тълкуване по преценката за допустимостта на обжалван съдебен акт. В соченото решение се приема, че предявяването на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора – ищец заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която е оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 ГПК. Подаването на възражение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за принудително реализиране на вземането срещу длъжника – аргумент от чл. 416 ГПК. З. в заповедното производство трябва да посочи всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането, което индивидуализира предмета на същото и съдът, който разглежда иска по чл. 422 ГПК следва да съобрази, че предметът на доказване по този установителен иск следва да се изведе от естеството на възражението на длъжника като защитно средство. С него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което съдът не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Ищецът по иска с правно основание чл. 422 ГПК следва да посочи кое е материалното право, чието изпълнение се претендира в заповедното производство и да докаже пораждането на задължението по него. По този начин кредиторът продължава защитата си по исков път, като следва да докаже основателността на претенцията си. Допълнително следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е специална процесуална норма, с която на кредитора се предоставя правото да предяви установителен иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение. По силата на чл. 410, ал. 1, предл. първо ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми. Законът не прави разлика относно това какво е правното основание и правната квалификация на вземането. Предмет на заповедното производство по чл. 410 ГПК могат да бъдат както вземания, произтичащи от договорно основание, така и вземания от непозволено увреждане, от неоснователно обогатяване, издръжка и пр. Касационната жалба е неоснователна. С решението си въззивният съд приел, че първоинстанционния съд е уважил частично предявения установителен иск с правно основание по чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК и по чл. 200, ал. 1 КТ, аргументирано с реализирането на необходимия фактически състав на трудовата злополука; изводите на районния съд са възприети за правилни и е препратено към мотивите му – ответникът по иска е работодател на наследодателя на ищцата, починал при трудова злополука през време и във връзка с извършваната работа; работодателската отговорност в този случай е обективна; претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от трудовата злополука, са също категорично установен от съда факт; размерът на присъденото обезщетение е определен от районния съд по справедливост и е в рамките на разумния размер, като е отчетено и заплатеното по застраховка “Трудова злополука”. Твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение предвид промяната на разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК в хода на процеса, е неоснователно – липсва причина да се смята, както касаторът приема, че с изменението на текста на чл. 415, ал. 1 ГПК издадената заповед за изпълнение се е обезсилила. Стореното с промяната в посочения текст уточнение е съответно на разбирането, дадено още първоначално от законодателя в чл. 422 ГПК за вида на претенцията, която следва да бъде предявена по реда на чл. 422 ГПК и не е налице нов ред, отменящ или изключващ съществуващия дотогава порядък. Претенцията правилно е била разгледана от районния съд. За да приеме, че настъпилата смърт на наследодателя на ищцата е довела до крайно негативните й преживявания след инцидента, дали резултат в личния и професионалния й живот и повлияли на семейството й чрез ефекта на случилото се върху нея като съпруга и майка, съдът е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност. Предвид конкретните факти и обстоятелства, установени по делото, настъпилите вреди са правилно установени. Смъртта на бащата на ищцата е довел до изключително критичен период в живота й, предвид близката им връзка и отношенията на пълна подкрепа и уважение, а касаторът не е установил други обстоятелства, които да опровергават горния извод. Търсеното обезщетение не е прекомерно предвид непосредствената родствена връзка на ищцата и покойния, установените между тях приживе взаимоотношения и въздействието на трагичната му загуба върху ищцата. На последно място, не могат да се споделят твърденията на касатора за наличие на груба небрежност, а соченото в касационната му жалба е всъщност твърдение за изключителна вина у пострадалия за настъпилата злополука, която отменя задължението на работодателя по чл. 200 КТ. Твърденията на касатора, чиято е тежестта да докаже осъществена груба небрежност, не са подкрепени с такива доказателства, които да водят до извода, че пострадалият преди и при инцидента не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Заявеното от касатора, че нарушаването грубо на правилата за безопасност, трудовите задължения и нормите на ЗДвП, не са предприети в интерес на работодателя, е посочено като защитна теза, без да намери своето основание в съответните доказателства. Още по-малко пък представените доказателства водят към извода за изключителна вина на пострадалия за злополуката. Ответницата Т. претендира заплащането на разноски, които е определила като такива по договор за правна защита и съдействие, както и разноски за връчване на документи, извършени от частен съдебен изпълнител. К. съд приема, че на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК й се дължи само заплатеното по договора за правна защита и съдействие, а останалите разноски не й се дължат по силата на чл. 42, ал. 2 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 439 от 21 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1099 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2010 г. в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 287 от 16 август 2010 г., постановено по гр.д. № 478 по описа на районния съд в гр. Горна Оряховица за 2009 г. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], [улица], № , представлявано от изпълнителния директор Г. Г., да заплати на К. Д. Т. с адрес в [населено място], [улица], ап. , ет. , сумата от 3660,00 (три хиляди шестстотин и шестдесет) лева разноски по делото пред касационния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: