Р Е Ш Е Н И Е № 434 София, 6 ноември 2012 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1629/2012 година. Производството е образувано по касационни жалби от защитниците на подсъдимите С. Б. И. и Л. К. Ж. срещу решение № 229 от 20.06.2012 год. по внохд № 474/2012 год. на Софийския апелативен съд. В жалбата на И. основанието за изменяване на обжалвания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е подкрепено с довода, че подсъдимият съжалява за извършеното и е спомогнал за разкриване на обективната истина-обстоятелства, които не са отчетени в достатъчна степен от съда и това е довело до налагането на явно несправедливо наказание. Поддържа се, че при проведената диференцирана процедура съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като при индивидуализиране на наказанието не е приложил законосъобразно нормата на чл. 58а, ал. 4 НК и го определи при условията на чл. 55 НК. Прави се искане за изменяване на въззивното решение и намаляване на наказанието. В жалбата на подсъдимия Ж. се релевират всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. На първо място се твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, но това оплакване не е подкрепено с каквито и да било доводи и не е посочено в какво се изразява неговия характер. На второ място се излага довода , че е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като от събраните по делото доказателства обвинението срещу Ж. не е доказано по несъмнен и категоричен начин. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е обосновано с това, че подсъдимият е осъден за деяние, което не е извършил. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаването на подсъдимия, а при условията на алтернативност-връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС жалбите се поддържат от подсъдимите и защитниците им по изложените в тях доводи. Представителят на ВКП излага становище, че не са налице релевираните от подсъдимите основания за отмяна/изменяване/ на решението, което като правилно и законосъобразно, следва да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 96 от 23.03.2012 год. по нохд № 726/2012 год. Софийският градски съд е признал подсъдимите С. Б. И. и Л. К. Ж. за виновни в това, че на 07.10.2011 год. около 00.40 часа в [населено място], [улица], при условията на опасен рецидив за И., а Ж. като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи и пари на обща стойност 210,82/двеста и десет лева и осемдесет и две стотинки/ от владението на .К В. Н. с намерението противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила, поради което на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, във вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” и чл. 54, във вр. чл. 58а, ал. 1 от НК-за И. и чл. чл. 198, ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 54, във вр. чл. 58а, ал. 1 от НК-за Ж. им е наложил съответно - шест години лишаване от свобода на И. и една година и четири месеца лишаване от свобода –на Ж., като им е определил първоначален „Строг” режим за изтърпяване на наказанието-на първия от тях в затвор, а на втория-в поправителен дом. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал от определеното наказание времето, през което подсъдимите са задържани по делото до влизането на присъдата в сила. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение общото наказание от една година лишаване от свобода наложено с определение от 12.12.2011 год. на подсъдимия Ж. по реда на чл. 304, ал. 1, т. 1 НПК, във вр. чл. 25, ал. 1, във вр. чл. 23, ал. 1 НК по нчд № 15231 на Софийския районен съд, по влезлите в сила присъди по нохд № И-319/2010 год., № И-1685/2010 год., № 2019/2010 год., № 5560/2010 год., № 7147/2010 год. и нохд № 8601/2010 год. на СРС, като му е определил първоначален „Строг” режим за изтърпяването му в поправителен дом и е зачел изтърпяното наказание по групираните присъди. С решение № 229 от 20.06.2012 год. по внохд № 474/2012 год. на Софийския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК намира жалбите на касаторите за неоснователни, поради следното: Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което двамата подсъдими са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тях. Съдът е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на двамата подсъдими се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от доказателствената съвкупност събрана на досъдебното производство, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи. Последните се оспорват от защитата на подсъдимия Ж. в касационната му жалба, но възраженията са неоснователни като аргументацията, изложена в нея, не може да бъде възприета от настоящата инстанция. Защитата, очевидно, не е запозната с характера и последиците от производството проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК като недопустимо прави опит да се оспорят признатите от подзащитния му факти. Съобразно ТР № 1 от 6.04.2009 г. по тълк.д. № 1/2008 год. на ОСНК на ВКС, цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. В правомощията на въззивния съд е да провери дали процесуалната дейност на първостепенния такъв е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка; да провери спазен ли е редът за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и дали са спазени изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. Въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че Софийският апелативен съд е допуснал нарушение при проверка на обжалваната пред него присъда. На следващо място, преценката на съдилищата по отношение наказанията на подсъдимите е съобразено със законовия механизъм за определянето им предвид процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, при която е разгледано наказателното дело. Съгласно чл. 373, ал. 2 НПК, в случаите на чл. 372, ал. 4 НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а от Наказателния кодекс, т. е. при определяне на наказанието съдът се ръководи от Общата част на този кодекс и намалява така определеното наказание с една трета. В случая, при определяне наказанието на подсъдимите И. и Ж. за извършеното от тях в съучастие престъпление Софийският градски съд е изпълнил задължението си по чл. 373, ал. 2 от НПК като го е индивидуализирал при отчитане на обстоятелствата по чл. 54 от НК/за Ж. и във вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК/ и правилно го е редуцирал съобразно изискването на чл. 58а, ал. 1 от НК. Решаващите по фактите съдилища са отчели конкретиката на извършеното от подсъдимите деяние по време, място и механизъм на реализираните от тях неправомерни действия, довели до настъпване на вредоносните последици. Не са останали вън от вниманието им и фактите, свързани с личността на извършителите, в аспекта на отрицателните характеристични данни и множеството им предишни осъждания, част от които нямат отношение към правната квалификация на инкриминираните с обвинителния акт престъпления. Съдебното минало на двамата подсъдими ги очертава като дейци с висока степен на обществена опасност/до този момент И. е осъждан осем пъти с влезли в сила присъди за престъпления от общ характер, а Ж., макар и като непълнолетен, е осъждан шест пъти за такива престъпления, включително и за извършени грабежи/, която наред със степента на обществена опасност на конкретното деяние и начина му на извършване са довели предишните две съдебни инстанции до изводите, че тези осъждания сочат трайно възприет от двамата престъпен модел на съществуване, за завишената им лична степен на обществена опасност и че не са налице обстоятелствата по чл. 55 от НК, за да се индивидуализират наказанията им по реда на чл. 58а, ал. 4 от НК. Настоящият съдебен състав споделя изцяло тези изводи и преценката за липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо двамата осъдителни присъди и не намира определените на подсъдимите наказания за явно несправедливи. За да може третата инстанция да коригира размера на наказанието, следва преди всичко да установи, че то е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК - очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието. В случая, тези условия не са налице. При индивидуализиране на наказанията в рамките на императивните предписания на чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 371, т. 2 от НПК се преценява и процесуалното поведение на подсъдимия в хода на наказателното производство, включително и депозираните самопризнания. Последните, обаче, следва да се преценяват внимателно, с оглед характера и съдържанието им на доказателствен източник и средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логично следствие от ефективната дейност на органите на разследването, те трябва да се отчитат като смекчаващо обстоятелство, включително и в санкционните рамки по чл. 58а от НК. В случая, тази хипотеза не е налице, с оглед предприетите своевременни и адекватни действия на компетентните органи по разкриване на престъплението и на подсъдимите като негови автори. Ето защо, жалбите на касаторите са неоснователни и като такива следва да се оставят без уважение, а обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно се остави в сила. Противното би било проява на неоправдан либерализъм спрямо подсъдимите и в противоречие на принципа за съответност на наказанието с престъплението, закрепен в чл. 35, ал. 3 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 229 от 20.06.2012 год. постановено по внохд № 474/2012 год. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: