Р Е Ш Е Н И Е № 224 гр. София, 09 януари 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми декември през 2017 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1141 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител М. С. К. срещу решение № 689 от 14.06.2017 г., постановено по ВНЧХД № 4155/2017 г. по описа на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХVІІ-ти въззивен състав. С жалбата е оспорена правилността на преценката на въззивната инстанция за изтекла абсолютна погасителна давност. Възразява се и срещу липсата на отговор на наведените от нея доводи пред въззивната инстанция. Според касатора моментът, от който е започнал да тече давностният срок, е момента на изключване на сигнала на телевизия Т., т.е. от м. септември 2016 г., а не от датите на излъчване в телевизионния ефир на видеоматериалите с изречените клеветнически твърдения, защото и след тези дати съответните кадри са останали достъпни за интернет потребителите. Като недостатък на оспореното съдебно решение се изтъква липсата на произнасяне по направено от тъжителката искане за събиране на доказателства в полза на поддържаната от нея теза. Настоява се, че вината на подсъдимите е не само в това, че са изрекли инкриминираните като клеветнически твърдения, но и за това, че не са поискали преустановяване на излъчването на видеоматериалите след двете процесни дати във виртуалното пространство. Несъгласие е заявено и с отказа на въззивния съд да третира първоначално повдигнатото с тъжбата обвинение като изменено от тъжителката с молбата й пред първостепенния съд от 21.02.2014 г. Доводите си тъжителката е доразвила в представена по делото на 19.09.2017 г. молба. Оспорено е правото на въззивната инстанция, констатирайки изтеклата абсолютна погасителна давност, да отменя първоинстанционната присъда. В съдебното заседание пред настоящата инстанция тъжителката поддържа жалбата, изложените в нея доводи. Настоява за отмяна на оспореното въззивно решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Всеки от защитниците на подсъдимите Л., Н. – М. и П. – В. пледира за оставяне в сила на въззивния акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на жалбата. Оспорва тезата на частния тъжител за клеветата като продължено престъпление и изтъква, че абсолютната давност е изтекла през 2016 г. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 16.05.2016 г., постановена по НЧХД № 15444/2012 г. Софийският районен съд-Наказателно отделение, 114-ти състав е признал подсъдимата И. М. Л. за виновна в това, че на 23.03.2012 г. в предаването „име на предаване” разгласила публично позорни обстоятелства за М. С. К., поради което и на осн. чл. 78а НК я е освободила от наказателна отговорност за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК, като е наложил административно наказание „глоба” в размер на 1 000 лева и я признал за невиновна по обвинението за част от инкриминираните като клеветнически твърдения. С тази присъда подсъдимата Р. Н. М. е призната за невиновна в това, че за времето от 23.03.2012 г. до 26.03.2012 г. и на 14.05.2012 г. в предаването „име на предаване” да е разгласила публично позорни обстоятелства за М. С. К., поради което и на осн. чл. 304 НПК я е оправдал по обвинението по чл. чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК. Със същата присъда подсъдимата Ц. С. П. – В. е призната за невиновна в това за времето от 23.03.2012 г. до 26.03.2012 г. в предаването „име на предаване” да е разгласила публично позорни обстоятелства за М. С. К., поради което и на осн. чл. 304 НПК я е оправдал по обвинението по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК. Съобразно с изхода на делото съдът се е произнесъл по направените по воденето му разноски. С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е отменена и на осн. чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК наказателното производство е прекратено. Жалбата срещу това решение е неоснователна. Прилагането на прекратителното основание по чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, когато предпоставките за него се установят в съдебно заседание зависи от волята на подсъдимия. Щом подсъдимият заяви желание да се възползва от изтеклата давност, съдът няма друга възможност, освен да приложи правилата за давността. В случая с основание въззивният съд е уважил искането на подсъдимите и на техните защитници за прекратяване на наказателното производство, като е констатирал, че от извършването на инкриминираните с тъжбата деяния е изминал срок, надвишаващ с една втора срока по чл. 80, ал. 1, т. 5 НПК. Давността погасява самата наказателна отговорност, т.е. възможността да бъде наложено и изпълнено наказание. В този смисъл тя представлява основание, при наличието на което е невъзможно продължаването на наказателното производство, а обезсилването на присъдата е закономерна последица от прекратяването на това производство, като въззивният съд няма възможност да се произнесе по нейната правилност. Тъй като изтичането на давностния срок изключва наказателното преследване, всички процесуални действия, извършени след направеното от подсъдимите искане за прекратяване на производството биха били лишени от законосъобразност. Ето защо въззивният съд не е дължал произнасяне по направените от тъжителката доказателствени искания, още повече, че те следват във времето съдебното заседание, в което делото е било обявено за решаване. Акцентът в останалата част на касационната жалба е върху практични съображения, предназначени да обслужат конкретните нужди на момента с общожитейска интерпретация на наказателно-процесуални процедури и материално-правни фигури. Възраженията на тъжителката за характера на престъплението по чл. 147, ал. 1 НК като продължено престъпление и за извършено от нея изменение на обвинението представят един желан от нея като идея модел, който обаче съществено се разминава с реалното съдържание на закона и поради това е невъзможно да бъде приложен от съда. По същество с жалбата се поддържа, че всяка инициатива на тъжителя за промяна на първоначално възведеното с тъжбата обвинение, е сама по себе си достатъчна, за да е налично изменение на обвинението. Такава законодателна концепция няма. За да е налице изменение на обвинението, нужно е инициативата да е предприета от съответната страна в рамките на закона и да е последвана от нарочен акт на съда по допускане на изменението на обвинението. В случая тези предпоставки отсъстват. Първостепенният съд е отказал да допусне поисканото от тъжителката изменение на обвинението, констатирайки, че то е предприето извън законовата хипотеза по чл. 287, ал. 6 НПК. При това положение валидното обвинение, т.е. това, спрямо което следва да се преценяват сроковете по чл. 80 и чл. 81 НПК, е формулираното в тъжбата. А то обхваща престъпления, квалифицирани по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК, извършени на 23.03.2012 г., на 26.03.2012 г. и на 14.05.2012 г. (с уточнение в тази връзка, че обвинението срещу М. и В. е по същество за продължавано престъпление по посочения материално-правен текст). Съобразно с наказуемостта на престъплението по чл. 148, ал. 2 НК и правилата по чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 НК, погасителната давност е изтекла, съответно на 23.09.2016 г., на 26.09.2016 г. и на 14.11.2016 г. Клеветата не е продължено престъпление, както се настоява в касационната жалба. Съществуват утвърдени стройни теоретични конструкции и изобилна съдебна практика, даващи отговор на така поставения от касатора проблем от гледището на действителния смисъл и съдържание на закона. Продълженото престъпление е форма на усложнена престъпна дейност, която има строго определени специфики, неотносими към клеветата. Най-общо, касае се за престъпление, чието изпълнително деяние винаги включва бездействие, свързано с неизпълнение на определено правно задължение. Това именно неизпълнение създава трайно престъпно състояние, което е най-характерния белег на продълженото престъпление. Клеветата е обикновено по състав престъпление, което предполага активно поведение, свързано с разгласяване на позорящи обстоятелства за другиго, като е довършена с узнаването на клеветническите твърдения поне от едно трето лице. А доколкото в случая се касае за квалифицирана клевета с оглед на начина на разпространяване на клеветническите твърдения – чрез телевизионно предаване, с излъчването на съответните епизоди на предаването в телевизионния ефир на всяка от процесните дати инкриминираните като клеветнически твърдения са станали достояние на множество хора и с това престъплението е довършено. Евентуалното включване на тези епизодите в информационния ресурс на уеб страницата на самото предаване или на излъчвалата това предаване телевизия е последващо събитие и поради това не представлява елемент от инкриминираните деяния – от една страна. От друга страна, то не е свързано с решение на подсъдимите и съответно не може да се разглежда като подчинено на преследваната от тях цел. Разширяването на аудиторията на потенциално възприемащите субекти по този начин, т.е. чрез качването на епизодите в интернет, представлява фактическо усложнение, което би могло (в принципен план, поради спецификите на конкретната процесуална ситуация) да се вземе предвид при определянето на тежестта на всяко от деянията и размера на приложимата санкция при доказана вина и престъпен характер на извършеното. Но не може да се инкриминира като съставна част на претендираните престъпления по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК. Колкото до възражението, че вината на подсъдимите е не само в това, че са изрекли инкриминираните като клеветнически твърдения, но и за това, че не са поискали преустановяване на излъчването на видеоматериалите след процесните дати във виртуалното пространство, както вече бе упоменато, заявената от подсъдимите и защитниците им воля за прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност, изключва възможността за обсъждане на въпросите за вината и отговорността. От друга страна, тъжбата не включва друго обвинение, освен това за разгласяване на клеветнически твърдения. А тя именно е процесуалният документ, който не само е предназначен да сезира съда с искане за образуване на дело и за привличане на определено лице към наказателна отговорност, но така също определя и предмета на обвинението. В случая този предмет обхваща факти и обстоятелства, относими към състава по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК и свързани единствено с разгласяване на съответните дати чрез телевизионния ефир на позорящи твърдения за тъжителката. Поради което изходът на делото е невъзможно да бъде коментиран от гледище на други, непредявени обвинения. Предвид изложеното въззивното решение не страда от твърдяните от касатора пороци и следва да бъде оставена в сила. Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 689 от 14.06.2017 г., постановено по ВНЧХД № 4155/2016 г. по описа на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХVІІ-ти въззивен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.