1 Р Е Ш Е Н И Е № 80 Гр. София, 24 юни 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МИРА НЕДЕВА с участието на прокурора ЯВОР ГЕБОВ като разгледа докладваното от съдия ГРОЗДАНОВА н. д. № 251/2021 година по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. В. С. от АК – [населено място], защитник на подс. С. Г. Р., срещу решение № 287/20.11.2020 година по в.н.о.х.д. № 876/2020 година на Апелативен съд – София, в която са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се обосновава с нарушения от контролираната инстанция на процесуалните правила по чл. 14, ал. 2, чл. 16, чл. 303, чл. 314 и чл. 339, ал. 2 НПК, а това по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК - с осъждането на подс. Р. по чл. 116, ал. 1 , т. 6, пр. 2 и пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК вместо за убийство по непредпазливост, както и по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК, за което е следвало да бъде оправдан поради обективна несъставомерност на деянието. В касационната жалба не са изложени съображения в подкрепа на заявената претенция за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от Апелативен съд – София. В съдебното заседание защитникът поддържа касационната жалба и в допълнение излага съображение, че разумната продължителност на наказателното производство по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ е нарушена и признанията на подсъдимия следва да бъдат преценени като смекчаващо отговорността обстоятелство. Подсъдимият Р. поддържа касационната жалба и становището на защитника си и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, за установяване участието в деянията и на трети човек. В последната си дума заявява, че признава посегателството си над пострадалата А. Ц., но не следва да носи сам отговорността за това. Частните обвинители С. Ц. и С. Б., редовно призовани, не се явяват. Повереникът им - адв. Я. А., пледира за оставяне без уважение на касационната жалба и потвърждаване на решението на Софийския апелативен съд. Прокурорът от ВКП счита, че поставеният в касационната жалба акцент за възможността смъртта на пострадалата да е в резултат на наранявания, причинени от трето лице, по своето съдържание е оплакване за необоснованост на съдебния акт, при липса на доказателства за присъствието и на друго лице, което да е участвало в нанасянето на ударите. Намира наложеното на подс. Р. наказание за явно несправедливо, но без възможност, поради липсата на протест, да бъде коригирано. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, подадена в срока по чл. 350, ал. 2 НПК от процесуално легитимирано лице, срещу акт по чл. 346, т. 1 НПК, подлежащ на касационен контрол, е допустима, но неоснователна. С присъда № 28/27.05.2020 година по н.о.х.д. № 421/2019 година Софийският окръжен съд признал подс. С. Г. Р. за виновен в извършването в периода от 13.11.2017 година до 30.11.2017 година в [населено място], [област], [адрес] и при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК на две престъпления – умишленото убийство по особено мъчителен начин и с особена жестокост на А. Л. Ц. и кражба от наследниците на Ц. – П. Б. и С. Б. на два мобилни телефона – „Алкател“ и „Леново“ на обща стойност 238,78 лв., като на основание чл. 54 НК наложил наказания - 18 години лишаване от свобода за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 115 НК, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и 7 години лишаване от свобода за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, като на основание чл. 23, ал. 1 НК определил общо наказание от 18 години лишаване от свобода, което подсъдимият да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Съдът приложил чл. 59, ал. 1 НК и се произнесъл по направените по досъдебното и съдебното производство разноски, които възложил на подсъдимия Р.. По жалба на частните обвинители с искане за първото престъпление да бъде наложен доживотен затвор без право на замяна, а за второто – наказанието да бъде увеличено на 10 години лишаване от свобода, както и по жалба на защитника на подс. Р. с изложени в нея съображения за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт и с искане за оправдаването на подсъдимия и по двете обвинения, евентуално – за преквалификация на умишленото убийство в причиняване на смърт по непредпазливост и намаляване на наложените наказания, включително и до минималния предвиден от закона размер, присъдата е проверена от Софийския апелативен съд. С решение № 287/20.11.2020 година по в.н.о.х.д. № 876/2020 година, предмет на касационния контрол, въззивната инстанция изменила присъдата, като оправдала подсъдимия Р. по обвинението двете престъпления да са извършени при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК и я потвърдила в останалата част. Твърденията в касационната жалба, че обвинението в убийството на Ц. не е доказано по несъмнен начин, тъй като не е доказана причинната връзка между нанесените от подс. Р. удари и смъртта на пострадалата и че според заключението на вещото лице са нанасяни удари и с друг предмет, което сочело на участието на втори извършител, действал независимо или заедно с Р. при условията на ексцес в умисъла, не са нови, обсъдени са от решаващите инстанции, които са ги преценили като опровергани от доказателствата по делото. По своето съдържание, така както са формулирани от касаторите, оплакванията са за необоснованост на въззивното решение, а необосноваността не е сред кръга на изчерпателно изброените в разпоредбата на чл. 348, ал. 1 НПК касационни основания. Касационният съд е инстанция по правото, а не по фактите и не може да прави собствена оценка на доказателствените материали и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения и да приема за доказана друга фактология по делото, освен в случаите на чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият не е. Въззивната инстанция е последната по установяване и приемане на правно релевантните факти и когато при събирането и преценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуалните правила, а вътрешното убеждение на съда е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за Върховния касационен съд фактите са такива, каквито са приети от въззивния съд. Извършвайки проверка в така очертаните предели, Върховният касационен съд намира, че не е налице претендираното нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК. Въззивният съд е счел, че за разкриването на обективната истина по делото не се налага попълването на доказателствената съвкупност с други доказателствени източници, след което е извършил собствен анализ на доказателствата по делото, обсъдил ги е както поотделно, така и във взаимовръзката им, без да игнорира което и да е от тях и е достигнал до заключение, че фактическите изводи на първоинстанционния съд се основават на процесуално валидни доказателства и доказателствени средства, интерпретирани съобразно действителното им съдържание. Оценъчно-аналитичната дейност на въззивната инстанция може да бъде проследена и не търпи критика от гледна точка на формалната логика. Присъдата и въззивното решение не почиват на предположения, а на събрани, проверени и обсъдени по предвидения от закона процесуален ред доказателства и доказателствени средства, които установяват по несъмнен начин както авторството, така и осъществяването от подсъдимия Р. на съставомерни по чл. 116 НК и чл. 196 НК престъпни деяния, поради което не е налице и претендираното нарушение на чл. 303 НПК. По съдържание обжалваният съдебен акт отговаря изцяло на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК. Съдът е изложил основанията, поради които не приема доводите, релевирани в жалбите на частните обвинители и защитника на подсъдимия и в частност – лансираната и сега в пледоарията на касатора теза, че по делото не било установено по несъмнен начин, че само подсъдимият е нанасял удари като е възможно в убийството да е участвало и друго лице, тъй като ударите били нанасяни с различни предмети. Контролираната инстанция е обсъдила обясненията на подсъдимия във взаимовръзката им със заключенията на съдебно-медицинските експертизи, установяващи характера и механизма на причиняване на констатираните при аутопсията на жертвата увреждания и откритото на местопроизшествието веществено доказателство - дръжка от брадва. Взела е предвид установеното по делото, че къщата, в която е извършено убийството и е открит трупа на обявената за издирване А. Ц., след деянието е била заключена и единствено подс. Р. е имал достъп до нея посредством доброволно предадения след задържането му ключ. Приела е, че експертните заключения подкрепят извода, че нараняванията са причинени от едно лице, последователно използвало както ръцете си, така и продълговат дървен предмет, а останалите доказателствени източници изключват съставомерния резултат да е причинен от друг извършител, различен от подсъдимия. Неоснователни са оплакванията за нарушение на чл. 16 НПК и чл. 14, ал. 2 НПК. Когато в изпълнение на процесуалните си задължения по чл. 339, ал. 2 НПК съдът, след осъществен целокупен анализ на доказателствената съвкупност, се позовава на конкретни доказателствени източници и въз основа на тях формира извод за неоснователност на фактическите твърдения и/или версии на подсъдимия или защитника му, той не нарушава нито презумпцията за невиновност, нито принципа, че нито едно доказателство или доказателствено средство не се ползва с предварително определена доказателствена сила. Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд е нарушил чл. 314 НПК. Съдът прецизно е проверил всички фактически и правни изводи на първоинстанционния съд и е изменил присъдата, оправдавайки подс. Р., че е извършил всяко едно от престъпленията при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК. Обстоятелството, че първоинстанционният съд е отказал да разгледа делото по реда на глава 27 НПК, не е останало вън от вниманието на решаващия съд. При обсъждането на справедливостта на отмереното от Софийски окръжен съд наказание Апелативен съд – София е отчел готовността на подс. Р. за провеждане на процесуално допустимото към момента на провеждане на разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК като израз на преосмисляне и съжаление за стореното. Константна е съдебната практика след тълкувателното решение, че за законосъобразното провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 НПК се изисква наличието на няколко кумулативни условия – подсъдимият чрез свободно волеизявление да признае фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт; самопризнанието му да е съчетано със съгласието му да не се събират доказателства за признатите факти и самопризнанието да се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. Излагането на доводи, които са несъвместими с фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, съставлява непреодолима процесуална пречка за провеждане на диференцираната процедура. Заетото от подсъдимия Р. в разпоредителното заседание становище, че фактите в обвинителния акт сочат на престъпление по чл. 124 НК не съставлява липса на цялостното им признание, но изявлението му, че извършеното от него залагане на телефоните на жертвата след нейната смърт не е отнемане, а в най-лошия случай е обсебване, е в конфронтация с фактите в обвинителния акт, очертаващи обективната съставомерност на второто му престъпно деяние като квалифициран случай на кражба по чл. 196 НК. Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на материалния закон. Изводите на контролираната инстанция относно наличието на обективните и субективните признаци на квалифицирано убийство по чл. 116 НК при наличието на три квалифициращи го признака – по особено мъчителен за жертвата начин, с особена жестокост и при опасен рецидив, са направени при стриктно съобразяване с указанията, дадени в ППВС № 2/57 година и ППВС 2/70 година. Не са налице фактически основания за квалифициране на деянието на подс. Р. по чл. 124 НК, каквато е тезата на касаторите. Механизмът, по който е извършено умъртвяването на жертвата и употребените средства за това – множество наслагващи се и с много голям интензитет на приложената сила удари, нанесени с юмруци в областта на жизненоважен орган – главата, причинили на пострадалата Ц. закрита черепно-мозъчно травма с масивен кръвоизлив по меките мозъчни обвивки и с дръжка на брадва по долните и горните крайници, причинили отслояване на кожата от подлежащите тъкани с оформяне на джобове с кръв в количество над 2500 мл и втечнени мазнини, довели до масивна кръвозагуба, сочат на умисъл за лишаване от живот, а не за умишлено причиняване на телесни повреди и причинена по непредпазливост смърт. Неоснователни са аргументите за неправилно приложение на материалния закон и по второто престъпление, за което подс. Р. е признат за виновен – кражбата на двата мобилни телефона на пострадалата при квалифициращ признак – опасен рецидив. С осъществяването на изпълнителното деяние по отнемането им, престъплението е довършено. Последващите действия на подсъдимия по залагане на вещите установяват само по несъмнен начин наличието и на изискуемия от субективна страна допълнителен признак за съставомерност на престъпната му деятелност по чл. 194, ал. 1 НК – намерението за противозаконно присвояване. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК също не е налице. Наложеното на подс. Р. наказание от 18 години лишаване от свобода за престъплението по чл. 116 НК и от 7 години лишаване от свобода за престъплението по чл. 196 НК, с определяне на общо наказание от 18 години лишаване от свобода, не е явно несправедливо. Решаващите инстанции са взели предвид не само обществената опасност на всяко едно от престъпленията, но всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, включително направените от него признания и дори изразената принципна готовност производството да се развие по реда на съкратеното съдебно следствие. Не може да се коментира облекчаване на положението на подсъдимия по настоящото наказателно производство поради нарушение на разумния срок на разглеждане на делото по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Цялото производство в неговите две фази – досъдебна и съдебна, е протекло ритмично, без необосновано забавяне или бездействие на разследващите органи или решаващите съдилища и е пред приключване в касационната инстанция за приблизително три години и половина. Този срок не е неразумен от гледна точка на повдигнатите пред съда обвинения за кражба и за квалифициран по три признака случай на убийство, представляващ фактическа и правна сложност поради липсата на очевидци на деянието и изискващ назначаването и изготвянето на множество експертизи, разпити на свидетели и вещи лица. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 287/20.11.2020 година по в.н.о.х.д. № 876/2020 година по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.