1 Р Е Ш Е Н И Е № 402 гр.София, 31 октомври 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Блага Иванова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Даниела Атанасова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2032/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. А. Б. срещу постановената от Пловдивския апелативен съд нова присъда № 82 от 30 май 2011 година, по внохд № 192/2011 година, след отмяна на присъда № 104 от 10 март 2011 година на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 231/2010 година по описа на този съд. В жалбата си подсъдимият Б. формално се е позовал на допуснати от въззивния съд нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, което ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. От съдържанието на жалбата става ясно, че оспорва осъждането си по повдигнатото обвинение, като заявява своята непричастност в осъществяване на инкриминираното деяние. В съответствие с това отправя до съда искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Д. Б. участва лично. Поддържа жалбата си и отправеното до съда искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на въззивната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е оправдал изцяло подсъдимия Д. А. Б., от [населено място], по повдигнатото му обвинение по чл. 244, ал. 1 от НК за това, на 11 март 2009 година в [населено място], в хотел „Ефир”, да е прокарал в обращение подправен паричен знак – банкнота с номинал 200 евро, емисия 2002 година, като е знаел, че е подправена. В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр.Стара Загора, е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на въззивния съд, с която първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо това подсъдимият Д. А. Б. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за това на посочените по-горе дата и място да е прокарал в обращение подправения паричен знак, поради което и на основание чл. 244, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип. Извършено е надлежно разпореждане с вещественото доказателство по делото и са присъдени направените разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия. Жалбата на подсъдимия Б. срещу присъдата на въззивния съд е основателна. При формално заявените в жалбата като касационни основания допуснати нарушения на процесуалните и материалните норми, съдържанието й позволява да се установят действителните причини за недоволството на подсъдимия от въззивната нова присъда. Те се свеждат до твърдение от негова страна за доказателствена недостатъчност на формираните от въззивния съд изводи по фактите, в частност – на тези относно авторството на деянието, а това ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Известно е, че когато фактическите изводи на въззивния съд са формирани след анализ и обективна оценка на съвкупността от доказателствени източници и по правилата на формалната логика, правилността на тези изводи не подлежи на касационен контрол. Проверката констатира обаче, че настоящият случай не е такъв. Следва да се отбележи, че изначално наказателното производство се характеризира с формалистичен подход и липса на задълбоченост още от фазата на досъдебното производство. Това несъмнено е рефлектирало върху съдържанието и качеството на внесения в съда обвинителен акт и на ангажираните от страна на обвинението доказателства (които се свеждат до един свидетел и един експерт). Не е извършена експертиза на записите от охранителните камери във фоайето на хотел „Ефир”, където е местопрестъплението, не е разследвана другата възможна версия за авторството на деянието, за каквато има данни по делото (съдържанието на записите, писмо от Началника на РУМВР – [населено място] от 03. 04. 2009 година на л. 15 от сл. д., доклад от дознател от 11. 06. 2009 година на л. 3 от сл. д. и пр.), не е извършено лично разпознаване, не е изследвана версията на подсъдимия и т. н. А това е било необходимо не само с оглед обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото за формиране на вътрешното убеждение на разследващите органи (съгл. чл. 14 от НПК) и разкриване на обективната истина (чл. 13 от НПК), на която е основан нашият наказателен процес, но и защото основният и всъщност единствен спорен по делото въпрос е този за авторството на деянието. Останалите факти от кръга на тези по чл. 102 от НПК (прокарването в обращение на неистинската банкнота на инкриминираните дата и място и по инкриминирания начин), не са предпоставяли особени усилия от страна на разследващите органи и на съда. Не така стои обаче въпросът относно участието на подсъдимия Б. в осъществяване на инкриминираното деяние. За да приеме за несъмнено установен фактът на неговото участие, въззивният съд се е позовал на показанията на свид. Т. и на резултатите от извършеното от същия този свидетел разпознаване по снимков материал в хода на разследването. Начинът на провеждане на това процесуално-следствено действие обаче поставя въпроси за съответствието му с процесуалните разпоредби (чл. 171 от НПК) и за надеждността на неговите резултати: то е проведено девет месеца след извършване на деянието (на 04. 12. 2009 година), направено е по снимков материал, макар да е било напълно възможно да се покаже самото лице (чл. 171, ал. 2 и ал. 4 от НПК), предоставените снимки на останалите три лица съвсем не биха могли да се нарекат „сходни по външност” с подсъдимия Б., както изисква законът. Вместо да констатира тези нередности и да анализира очевидния дефицит на категоричност на резултата съобразно останалите доказателствени източници, въззивният съд (на стр. 5 от мотивите на присъдата), формално е утвърдил този резултат, съпоставяйки го единствено с показанията на свид. Т.. В тази връзка следва да се отбележи, че при всички проведени разпити, този свидетел е описвал по-скоро облекло на извършителя („...черно кожено яке и шапка, ... среден на ръст...” пред първоинстанционния съд на 09. 11. 2010 година и „...средно висок, с шапка, очила и черно кожено дълго палто.” Пред въззивния съд на 30. 05. 2011 година), отколкото лице или други отличаващи го белези и характеристики. По принцип това е напълно обяснимо предвид краткото време на общуване на свидетеля с извършителя, но в още по-голяма степен налага задълбочен и съвкупен анализ на всички доказателствени източници по делото. В тази връзка би могло да се констатира, че на практика в мотивите на присъдата на въззивния съд липсва анализ на експертните заключения по делото. От напълно лишената от конкретика фраза на стр. 5, долу, от мотивите, изобщо не става ясно заключенията на кои експертизи се визират и какво точно се установява от тях. По този повод не може да не се отбележи, че експертизите не са доказателства или доказателствени средства, т. е. не са източник на доказателствени факти, а само научно обоснован извод от известни за неизвестни факти, който спомага за установяване на обективната истина по делото. Единственият коментар на съда по повод експертните заключения (стр. 7-8 от мотивите) всъщност не касае тяхното съдържание по същество и не съдържа съображения за съгласие/несъгласие с него (чл. 154 от НПК). Позоваването само на думата „вероятно” от заключението на идентификационната експертиза (основна и допълнителна, експерт С.), без изследване и анализ на обясненото от експерта в самите експертизи и в разпитите му пред съда, не позволяват да се провери начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по този важен факт от предмета на доказване – авторството на престъплението (за разлика от детайлния и прецизен анализ на експертизите в мотивите на присъдата на първоинстанционния съд, стр. 6-9 от същите). Извън вниманието на съда са останали несъмнено установените по делото факти за видими белези по лицето на подсъдимия Б., за наличие на татуировки на ръцете му и т. н., каквито не са констатирани по отношение на извършителя на престъплението, отразени на записите от охранителните камери във фоайето на хотела, но са коментирани в същите тези експертизи. Извън вниманието на съда са останали също така данните по делото, сочещи на други двама възможни извършители на престъплението, като част от тази версия е била предмет на изследване в идентификационната експертиза, дала положителен отговор на въпроса за възможна идентичност. Вярно е, че тези обстоятелства би следвало да бъдат предмет на активност от страна на разследващите органи и на прокурора, а не на съда. Наред с всичко останало обаче те пораждат сериозно съмнение в обвинителната теза, сочеща подсъдимия Б. като автор на престъплението, поради което предполагат повече задълбоченост и критичност към доказателствените източници по делото, отколкото е проявил въззивният съд. Всъщност, по делото са налице достатъчно доказателствени източници, събрани по надлежния ред, които позволяват коректни фактически изводи при тяхното пълно, обективно и всестранно обсъждане и оценка. Освен посочените по-горе показания на свид. Т., гласни източници на преки доказателствени факти са и показанията на свидетелите Ст. А. Б., Ст. Д. Б., И., независимо от близките им родствени отношения с подсъдимия. Един цялостен и задълбочен анализ на съдържащите се в гласните доказателствени източници факти, съобразно и данните от експертните обсъждания и заключения, дават възможност за формиране на несъмнени и безпротиворечиви фактически изводи, което обаче в случая не е направено. Горните констатации дават основание за извод за допуснати от страна на въззивния съд нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса и възпрепятстват правилното приложение на закона, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактическите положения (по доказването), а не само по приложението на материалния закон (по правната квалификация). Едва след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, следва да се прецени и приложимият материален закон, като се съобразят доводите на страните и те получат своя убедителен отговор. Поради това, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да се съобразят направените по делото и изложени по-горе констатации. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ постановената от Пловдивския апелативен съд нова присъда № 82 от 30 май 2011 година, по внохд № 192/2011 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.