2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 506 гр. София, 01.08.2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1139 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. П., представляван от адв. Д. Н., срещу решение № 10153 от 12.02.2021г. по в.гр.д. № 534/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8061 от 27.11.2019г. по гр.д. № 8984/2018г. на СГС, I-10 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „Алианц България“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 40 000 лева, представляваща обезщетение по застраховка „ГО“ на автомобилистите за неимуществени вреди от ПТП, осъществено на 08.07.2013г., вследствие на което е починал брат му А. П.. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че макар между него и загиналия му брат да са били налице близки и топли отношения, характеризиращи се с обичайната за тази връзка взаимна обич, морална и материална подкрепа, духовна и емоционална близост, това общуване не представлява такава трайна и извънредна емоционална връзка, която да покрива предвиденото в ТР № 1 от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? 2. Трябва ли съдът в съдебните си актове да се съобразява с посочената от страните задължителна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК по аналогични казуси? 3. Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие ТР № 1 от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 70 от 03.06.2019г. по т.д. № 755/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 310 от 06.02.2019г. по т.д. № 2429/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответникът ЗАД „Алианц България” АД не представя отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за спорни във въззивното производство въпросите за материалната легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат, както и за размера на справедливото обезщетение. Посочил е, кръгът от лица, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на чл.45 ЗЗД в случаите на смърт, е изяснен изчерпателно с приетите от Пленума на ВС Постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г., както и с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК. Взел е предвид, че съгласно посоченото тълкувателно решение особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Съобразил е мотивите на решението, според които в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг, като връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд е посочил, че особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Приел е, че посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците, като при преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Намерил е, че поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Въззивният съд е посочил, че ищецът е брат на починалия А. П., като от събраните гласни доказателства се установява, че двамата са живели заедно до 2000 г., когато ищецът се е преместил със съпругата и двете си деца в отделно жилище; ищецът започнал работа като счетоводител и понеже имал възможност, продължил да помага на родителите и брат си, който към 2000 г. бил студент, като го подпомагал финансово; двамата братя били в добри отношения, често се чували по телефона; почти всяка събота и неделя двамата братя със семействата си и майка си се събирали в къщата им в [населено място], но имали различни компании, имали около 10 г. разлика във възрастта, единият бил счетоводител като баща си, а другият учел социални науки. Въззивният съд е приел, че установеното сочи на близки отношения на обич и привързаност, но от него не може да се направи извод, че отношенията между двамата братя са били изключителни. Намерил е, че близките им отношения не надхвърлят обичайните за българското общество близки отношения между братя, които са в добри отношения и живеят в един и същи град, като е типично за такива отношения двамата да контактуват често и да се събират по празници и по друго време и не е необичайно по-големият брат да подпомага по-малкия финансово. Изтъкнал е, че не се установяват и извънмерни болки и страдания, преживени от ищеца заради смъртта на брат му – установява се от свидетелските показания, че той е тъжал за него, било му е тежко, насълзявали са му се очите, когато е ставало дума за него, но не е установено тази тъга и изразяването й да са надхвърлили нормалните прояви на скръб по брат, с когото приживе е бил в отношения на обич и разбирателство. Приел е, че не се установяват твърдените в исковата молба изключително тежки страдания, нито че посещенията на ищеца при лекар след смъртта на брат му са в някаква причинна връзка с нея. Достигнал е до извод, че след като не са доказани изключителни по своя характер отношения на близост между двамата братя, нито по-интензивни от обичайните болки и страдания от смъртта на близък човек, то ищецът няма право да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос се отнася до прилагането на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Този въпрос не удовлетворява изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма характера на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Предявеният от касатора иск е отхвърлен поради липса на материална легитимация да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат, поради което въпросът за справедливия размер на обезщетението не е обсъждан. Формулираните втори и трети въпроси са свързани с преценката за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, доколкото вторият въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че при произнасяне по материалната му легитимация въззивният съд се е отклонил от посочената от него практика на ВКС. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за неоснователност на иска. По въпроса е формирана задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /напр., относимо към връзката между братя и сестри, израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, като изводът му за липса на материалноправна легитимация на ищеца е резултат от обсъждане на събраните доказателства и установяване наличието на обичайни отношения между братя, но не и на други отношения, позволяващи преценка, че на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е отчел спецификата на процесния случай, поради което решаващият му извод е обусловен от конкретните факти по делото, а не от несъобразяване с посочената практика на ВКС, обективирана в решение № 70 от 03.06.2019г. по т.д. № 755/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 310 от 06.02.2019г. по т.д. № 2429/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. Преценката доколко този извод на въззивния съд е съобразен със събраните по делото доказателства е свързана с проверка на обосноваността на въззивното решение, която не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10153 от 12.02.2021г. по в.гр.д. № 534/2020г. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: