6 Р Е Ш Е Н И Е № 50014 гр.София, 10.07.2023.г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2322 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Захарен комбинат Пловдив“ АД, [населено място], срещу решение № 32/21.06.2021 г., постановено по в.т.д.№ 301/2021 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260025/29.01.2021 г. по т.д.№ 290/2019 г. на Пловдивски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на С. П. Шумило и П. С. Шумило, и двамата граждани на Русия, сумата от 126964,66 лв., представляваща получена цена на първоначална вноска по предварителен договор от 16.10.2012 г. за закупуване на недвижим имот във ваканционна жилищна сграда „Хасиенда Бийч“ в [населено място], която сума подлежи на връщане на отпаднало основание – поради разваляне на предварителния договор в резултат на виновно неизпълнение на продавача, както и за отхвърляне на насрещния иск за заплащане на сумата от 25737,90 евро, представляваща уговорено обезщетение в чл.15 от предварителен договор от 16.10.2012 г., дължимо за забавено плащане на продажната цена. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост на изводите на въззивния съд за причините за настъпилата забава в изпълнението на неговото задължение по договора и за забавата на ответниците, както и относно изложените съображения за възможността за разваляне на договора поради безполезност на престацията. Моли да се отмени обжалваното решение и да се отхвърли искът за връщане на даденото по предварителния договор и да се уважи искът за заплащане на неустойката, като му се присъдят разноските по делото. Ответниците оспорват жалбата, като възразяват, че въззивното решение е правилно поради доказване на тяхното твърдение, че интересът им от закупуване на имота по предварителния договор е бил това да стане в уговорения срок до 30.12.2013 г. Претендират разноските за касационното производството. С определение № 50565/04.11.2022 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения от състава въпрос за упражняване на правото на страна по договора да го развали на основание чл.87, ал.2 ЗЗД при безполезност на престацията. Становището на Върховният касационен съд, І т.о. произтича от следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 16.10.2012 г. между страните е сключен договор, по силата на който настоящият касатор е поел задължение да изгради конкретен имот, описан в договора, в срок до 30.12.2013 г. и да го продаде на ответниците срещу цена от 85783 евро. Продажната цена е платима на две вноски – първата от 64916 евро при сключване на договора и втората от 20867 евро – в 30 – дневен срок от получаване на акт 15 за сградата, като окончателният договор е следвало да се сключи по нотариален ред в 2 – месечен срок от получаване на акт 15 и заплащане на цената от купувачите. Акт 15 е изготвен на 08.06.2018 г., като на 27.06.2018 г. продавачът е поискал с писмо по електронна поща плащането на остатъка от цената, който не е бил заплатен и до подаване на исковата молба на 12.12.2018 г. Решаващият състав е изложил съображения, че не е настъпило автоматично продължаване на срока за строителство на сградата, така както е било уговорено в чл.21 на договора. Прието е, че по делото не е доказано продавачът да е уведомил купувача за настъпването на обективни обстоятелства от значение за продължаване на срока, както и дали действително са били налице такива обстоятелства. Въззивният съд е посочил, че са направени изменения в инвестиционните проекти, но не са доказани причините за тези промени, както и дали те са се отразили на изграждането на имота и дали строителството е било спряно. Според апелативния съд ищците – купувачи по договора са упражнили правото си на разваляне по чл.87, ал.2 ЗЗД предвид продължителната забава на продавача, в резултат на която е настъпила невъзможност да се възстанови инвестиционния разход и да се постигнат целите на договора – ползване на имота за ваканционна почивка и за получаване на доходи от същия, като са изследвани и евентуалните суми от приходи от отдаване на имота под наем за периода на забавата на продавача. Предвид развалянето на договора е уважен искът по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на платената цена по първата вноска. Насрещният иск за заплащане на неустойка за забава е отхвърлен с оглед развалянето на договора по вина на продавача, а не на купувача и поради преценена нищожност на клаузата за неустойка. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: Отговорът на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване произтича от практиката на ВКС (решение № 51/28.07.2015 г. по т.д.№ 279/2014 г. на ІІ т.о.,решение № 51/10.09.2010 г. по т.д. № 32/2009 г. на ІІ т.о., решение № 29/13.04.2011 г. по т.д. № 396/2010 г. на І т.о., решение № 203/30.01.2012 г. по т.д. № 116/2011 г. на ІІ т.о., решение № 100/03.07.2012 г. по т.д. № 307/2011 г. на ІІ т.о. и други), която настоящият съдебен състав споделя изцяло. В практиката на ВКС е прието, че когато се твърди разваляне на договора на основание чл.87, ал.2 ЗЗД с оглед безполезност на изпълнението поради забава на длъжника, безполезността трябва да е настъпила в резултат именно на виновна забава на длъжника. При тази предпоставка за безусловно разваляне на договора в тежест на кредитора е да установи по безспорен начин отпадането на интереса си от изпълнението, като продължителността на забавата сама по себе си не е достатъчно основание, за да се приеме, че за кредитора изпълнението е станало безполезно. По същество на касационната жалба: Неоснователно е касационното оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд относно причините за настъпилата забава в изпълнението на неговото задължение по договора и за забавата на ответниците. Решаващият състав на апелативния съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с възраженията на изпълнителя по договора за строителство (настоящ касатор) за наличието на причини от обективен характер, наложили продължаване на срока за изграждане на обекта след първоначално договорен срок до 30.12.2013 г. Спазени са правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД, като е прието, че уведомяването на купувачите за наличието на причини за спиране на строителството по чл.21 от договора е без правно значение за преценката дали срокът е продължен. Неточен е изводът, че продавачът не е доказал какви точно са възникналите обстоятелства, които са повлияли на строителния процес, тъй като конкретните промени в законодателството, в инвестиционните проекти и съгласуването им с общинската администрация, както и предприетите действия от инвеститора – продавач, са приети за установени. Изразено е само предположение, че е възможно част от причините за забава да се дължат и на обстоятелства от субективен характер – неполагане на дължимата грижа от строителя. Независимо от това решаващият извод за недоказаност за периодите, през които строителни дейности не са извършени, е обоснован. Правилно е и съображението, че предвид тези обстоятелства не може да се определи друг краен срок за изпълнение на договора (с издаване на акт обр.15), различен от първоначално уговорения. Касационното основание за неправилност на въззивното решение относно формираните изводи за безполезност на престацията и възможността за разваляне на договора е налице. Безполезността е основана от ищците на продължилата около 5 години забава, като към 28.02.2014 г. те считали, че могат да реализират намеренията си за туристическо ползване на имота, отдаването му под наем за ваканционни цели и за получаване на доходи, както и за лично ползване по време на престоя им в България, като през този период не са имали възможност да се ползват от сумата, представляваща платената първоначална вноска по договора. За тези обстоятелства са събрани доказателства, като въззивният съд е изчислил, че доходите от отдаване под наем на имота за периода 01.01.2014 г. – 10.06.2018 г. биха били в размер на 38983 лв. След изготвянето на акт обр.15 на 08.06.2018 г. в период преди предявяване на иска (12.12.2018 г.) и след това до 24.07.2019 г. имотът реално е ползван от ищците, предвид начислените и заплатени разходи за консумативни разноски. Искът за връщане на първоначално платената вноска по договора, когато е направено и изявлението за развалянето му, е предявен след като продавачът е изпратил покана за заплащане на остатъка от продажната цена. При водените разговори между страните купувачите са искали последната вноска от цената да се раздели 50:50, т.е. да не заплащат изцяло дължимия остатък от цената. При тези твърдения и доказателства формираният от въззивния съд извод за безполезност на престацията се явява необоснован. Апелативният съд правилно е констатирал, че спорът е свързан с доводите на ищците за икономическа неизгодност от придобиването на имота, но е приравнил пропуснатите ползи на пълна безполезност от имота, даваща основание за разваляне на договора без срок за изпълнение по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД. Пропуснатите ползи са резултат на забавата на длъжника, но сами по себе си те не могат да обосноват право на кредитора да се позове на разваляне в хипотезата по чл.87, ал.2, пр.2 ЗЗД. Изложените допълнителни съображения от въззивния съд на основание на твърдението на ищците за промяна в икономическата и пазарна реалност в България, Русия и в световен мащаб, изцяло свързани с промяна на инвестиционните им намерения, заявени към момента на предявяване на иска през 2018 г., са интерпретирани от състава с оглед на пандемичната обстановка при разпространението на коронавирусната инфекция за времето от началото на 2020 г. Апелативният съд неправилно служебно е въвел тези обстоятелства, тъй като същите не са били мотив за купувачите за безполезност на престацията към момента на изявлението за разваляне на договора. Според състава на ВКС изложените причини – ограничения в пътуването и като цяло промените в икономическата полза от придобиване на имот за почивка биха обосновали евентуално стопанска непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ, на каквато липсва позоваване, но не и безполезност на престацията и право на разваляне на договора без покана за изпълнение. В случая покана за изпълнение съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД не е и не би могла да се отправи с исковата молба, доколкото към момента на предявяване на иска задължението на строителя е изпълнено. По тези съображения настоящият състав на І т.о. приема, че договорът от 16.10.2012 г. не е развален на основание чл.87, ал.2, пр.2 ЗЗД с предявяване на иска на 12.12.2018 г. и връчване на препис от исковата молба на ответника на 14.01.2019 г. Искът за връщане на даденото по договора е неоснователен на предявеното основание – разваляне поради безполезност от изпълнението на престацията. Въззивното решение следва да се отмени и да се постанови ново решение за отхвърляне на претенцията. По насрещния иск, дори да се приеме, че договорът е развален с изявление на продавача с получаването на препис от исковата молба на 21.05.2019 г., то въззивният съд е преценил клаузата за заплащане на неустойка в размер на 30 % от продажната цена за нищожна поради накърняване на добрите нрави. Касаторът не е направил оплаквания за неправилност на въззивното решение в тази част, поради което същото следва да се остави в сила по отношение на отхвърления насрещен иск. По разноските: Касаторът не е представил списък по чл.80 ГПК, като съдът определя разноските, които следва да му се заплатят от ответниците за касационното производство в размер на 2560,77 лв. Въззивното решение следва да се отмени в частта за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт за осъждане на касатора да заплати разноски над сумата от 2719,61 лв. и в частта за присъждане на разноски над сумата от 283,91 лв. Разноски са претендирани от ответниците, но не са представени доказателства такива да са направени, поради което не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 32/21.06.2021 г., постановено по в.т.д.№ 301/2021 г. от Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260025/29.01.2021 г. по т.д.№ 290/2019 г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на „Захарен комбинат Пловдив“ АД, [населено място], да заплати на С. П. Шумило и П. С. Шумило, и двамата граждани на Русия, сумата от 126964,66 лв., представляваща получена цена на първоначална вноска по предварителен договор от 16.10.2012 г. за закупуване на недвижим имот във ваканционна жилищна сграда „Хасиенда Бийч“ в [населено място], както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за осъждане на „Захарен комбинат Пловдив“ АД да заплати на С. П. Шумило и П. С. Шумило разноски за сумата над 2719,61 лв., както и в частта за осъждане на „Захарен комбинат Пловдив“ АД да заплати на С. П. Шумило и П. С. Шумило разноски за въззивното производство над сумата от 283,91 лв., като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от С. П. Шумило и П. С. Шумило, и двамата граждани на Русия, за осъждане на „Захарен комбинат Пловдив“ АД, [населено място] да им заплати сумата от 126964,66 лв., представляваща получена цена на първоначална вноска по предварителен договор от 16.10.2012 г. за закупуване на недвижим имот във ваканционна жилищна сграда „Хасиенда Бийч“ в [населено място], която сума подлежала на връщане на отпаднало основание – поради разваляне на предварителния договор на основание чл.87, ал.2 ЗЗД. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 32/21.06.2021 г., постановено по в.т.д.№ 301/2021 г. от Пловдивския апелативен съд в останалата част. ОСЪЖДА С. П. Шумило и П. С. Шумило, и двамата граждани на Русия, да заплатят на „Захарен комбинат Пловдив“ АД, [населено място], сумата от 2560,77 лв. (две хиляди петстотин и шестдесет лева и седемдесет и седем стотинки) – разноски за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.