Р Е Ш Е Н И Е № 111 София , 25.06.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Бисер Троянов при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 160 /2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалби от подсъдимия Е. М. Б. и неговия защитник адвокат С. Б. против решение № 294 от 04.12.2017 г. по внохд № 204/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна. В жалбата от подсъдимия се сочи, че атакуваното решение е „неправилно, незаконосъобразно и необосновано”. Изтъква се, че съдът е дал грешна квалификация на деянието, а определеното наказание не е съобразено с доказателствата по делото. Жалбоподателят прави свой анализ на доказателствената съвкупност и формулира оплакване за недостатъчна яснота на фактическата обстановка. Изрично се спира на заключението на медицинската експертиза, което счита за опорочено поради неправилно приобщаване към доказателствения материал на изследвания обект - анцуг. Подсъдимият формулира и твърдение за засягане на правото му на защита поради ограничаване на срещите със защитник, отхвърляне на направени искания и положението му в залата при гледане на делото. В заключение подсъдимият отправя искане за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от друг съдебен състав, алтернативно – за нова квалификация на деянието като умишлено нанесена телесна повреда по чл. 124 от НК и за намаляване на наказанието. В жалбата от защитника на подсъдимия – адвокат С. Б., се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК със сходна на изложената аргументация. Допълнително се излага теза за незаконен състав на въззивния съд, тъй като различни съдии са се произнесли по доказателствените искания и по основателността на въззивната жалба, с което е нарушен принципа за неизменност на състава. Подробно се мотивира необоснованост на обжалвания съдебен акт и се оспорват направените фактически изводи, за които се твърди , че не се подкрепят от събраните доказателства. Въззивната инстанция е упрекната и в липса на мотиви за извършена второинстанционна проверка и безкритично възприемане на изводите на първостепенния съд без задълбочен анализ на противоречивите доказателствени средства. Според касатора авторството на деянието не е установено по несъмнен начин според изискванията на чл. 303 от НПК, а съдебното дирене е непълно, тъй като не е изследвана причината за смъртта на Г. И. във връзка с данни за получен побой преди срещата с подсъдимия и за груби медицински манипулации след постъпването й в болница. Защитникът намира за неправилна правната квалификация по чл.116, ал.1, т.6, пр.4 от НК поради липса на умисъл за убийство с особена жестокост и обосновава разбирането си за смърт по непредпазливост вследствие умишлено причинена средна телесна повреда. In fine с касационната жалба се настоява за отмяна на решението и присъдата и ново разглеждане на делото от първоинстационния съд или, алтернативно – за преквалификация на престъплението по чл. 124 от НК и за намаляване на наложеното наказание. Пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите по изложените в тях съображения, подкрепени с писмени бележки. Гражданската ищца К. И. А. не изразява становище по жалбата. Прокурорът пледира решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Шумен с присъда № 12 от 28.03.2017 г. признал подсъдимия Е. М. Б. за виновен в това, че на 26.09.2015 г. в [населено място] умишлено умъртвил Г. И. Х., като деянието е извършено с особена жестокост и при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.4 и т.12, пр.1 във вр. с чл. 115 и чл. 29, ал.1 , б.”б” от НК и чл. 54 от НК го осъдил на доживотен затвор при първоначален специален режим на изтърпяване на наказанието. Съдът присъдил в полза гражданската ищца К. И. А. обезщетение за понесените неимуществени вреди в размер на 60 000 лева ведно с дължимите лихви. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Варна с решение № 294 от 04.12.2017 г.по внохд № 204/2017 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Преди да пристъпи към разглеждане на аргументите на страните настоящият съдебен състав намира за необходимо да уточни параметрите на процесуалновъзможната и дължима касационна проверка. В депозираните жалби се изразява несъгласие с фактическите изводи на предходната инстанция поради противоречие с доказателствата по делото и тяхната недостатъчност т.е. ясно се дефинират оплаквания за необоснованост и доказателствен дефицит. Както е добре известно непълнотата на доказателствата и необосноваността вече повече от двадесет години не са касационни основания. Ето защо всички съображения на жалбоподателите в тази насока са процесуално недопустими и не подлежат на обсъждане в процедура пред Върховния касационен съд. В нейните рамки остават само тези доводи, които могат да се свържат с процесуални правила, чието нарушаване се претендира, правилното приложение на закона и справедливостта на наложената санкция. Разгледани в този аспект доводите на касаторите са приемливи единствено относно справедливостта на определеното наказание. В останалата си част те са неоснователни поради следното : Относно касационното основание по чл. 348 ,ал.1 т.2 от НПК Въззивното производство е протекло при спазване на процесуалните правила. Несподелими са възраженията за незаконност на съдебния състав поради нарушаване на изискването за неизменност на състава. От досието на делото е видно, че с определение № 183 от 31.05.2017 г. по внохд № 204/2017 г. съдиите Р. Л., Р. П. и Р. Т. са насрочили делото за разглеждане и са оставили без уважение отправените от подсъдимия искания за допълване на доказателствената съвкупност, а по-късно, в съдебно заседание от 07.07.2017 г., по искане на защитата са допуснали в качество на свидетели лицата Ц. Й. и Д. Б.. На 19.10.2017 г. ръководителят на наказателното отделение на Варненския апелативен съд определил за член на състава, на когото е възложено внохд № 204/2017 г., съдията А. Л.. В резултат на това разпореждане делото било разгледано на 23.10.2077 г. от съдиите Р. П., А. Л. и Р. Т.. Пред тях страните заявили, че не сочат доказателства, а защитникът на подсъдимия адвокат С. Б. направила изявление, че се отказват от допуснатите, но неявили се свидетели и не желаят да бъдат разпитвани. Съдът отразил тези позиции, заличил от списъка на лицата за призоваване Ц. Й. и Д. Б. и дал ход на делото по същество. Очевидно въззивната инстанция не е провела съдебно следствие и пред нея не са представяни нови доказателства. Принципът за непосредственост на наказателния процес, прогласен в чл. 18 от НПК, изисква съдебният акт да се базира върху доказателствени материали, които съдът е събрал и проверил лично. От него произхожда правилото на чл. 258 от НПК за неизменност на състава на съда, което в конкретния казус е спазено. Съдиите, които са се произнесли по въззивната жалба на подсъдимия, са същите, които са коментирали отправено пред тях искане за заличаване на свидетели и, предвид изразената позиция на страните, за липса на необходимост от разширяване на доказателствената съвкупност. Съдебната практика е последователна, че участието на различни съдии в отделните заседания по допускане на доказателства не обуславя процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т.3 от НПК. Решение № 190 от 07.11.2017 г. по нд № 519/2017 г. на второ н.о. на ВКС, решение № 34 от 22.03.2017 г. по нд № 1326 /2016 г. на второ н.о на ВКС , решение № 328 от 04.07.2013 г. по нд №1040/2013 г, трето н.о. на ВКС, решение № 332 от 02.11.2015 г. на трето н.о. на ВКС, решение № 171 от 15.11.2017 г. по нд № 854/2017 г. на трето н.о. на ВКС, решение № 129 отк 13.06.2017 г. по нд № 501/2017 г. на първо но на ВКС и др. Не намира подкрепа в данните по делото и твърдението на подсъдимия, че правото му на лична защита е било ограничено пред първоинстанционния съд, тъй като бил с белезници в съдебната зала и не могъл да си води бележки. Въззивната инстанция е извършила проверка, при която, на база единствено легитимните доказателствени средства - протоколите от проведените от първата инстанция заседания, не е установила както твърдяното третиране на подсъдимия, така и отправяне на възражения в същата насока от негова или на защитника му страна. Тук е мястото да се отбележи, че съгласно чл.266 от НПК председателят на състава ръководи съдебното заседание и поддържа реда в съдебната зала. Съдебният състав носи отговорност за протичане на процеса при спазване на стандарта за справедливост, изискващ създаване на условия всяка от страните пълноценно да реализира процесуалните си права и да не бъде подложена на унизително отношение. Ето защо разпорежданията за охрана на подсъдимия следва да бъдат направени при преценка за тази базисна необходимост във връзка с разумните мерки за безопасност и сигурност Вж. Решение от 27.05.2014 г. на ЕСПЧ по жалби № 18938/07 и 360069/091 – Р. и С. срещу България . Тези общи разсъждения обаче не засягат настоящия случай поради отсъствие на доказателства за държане на подсъдимия във вериги и белезници. Лишено от доказателствена подкрепа е и оплакването на подсъдимия, че „вижданията” със защитника са били неправомерно ограничени. Още в досъдебното производство, на 26.09.2015 г., адвокат С. Б. била назначена за защитник на Б.. След задържането му в изпълнение на мярка за неотклонение той се ползвал с правата по чл.253, ал.1 и чл.254 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, регламентиращи без ограничения контактите на защитниците с обвиняемите и подсъдимите. Касаторът не сочи конкретни ситуации, в които е отказан достъп на адвокат Б. до нейния подзащитен. Нещо повече, съдът активно е съдействал за провеждане на срещи между Б. и адвокат С. Б., видно от изпратените на 26.09.2016 г. и 11.11.2016 г. писма до Затвора – Ловеч, с които се удовлетворяват исканията на подсъдимия да бъде доведен преди съдебните засадения, за да се срещне със защитника си. Касационната проверка не констатира и твърдяната от жалбоподателите липса на мотиви. Въззивният съдебен акт удовлетворява стандарта на чл.339, ал.2 от НПК и изключва нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК. Всички възражения на подсъдимия и неговата защита, голяма част от които са повторени и пред настоящата инстанция, са получили ясен и убедителен отговор. Съображенията, с които доводите в жалбите са отхвърлени, не търпят укор от процесуално или логично естество. Напълно произволни са разсъжденията на жалбоподателите, че не са посочени доказателства, обуславящи направените фактически заключения. Непредубеденият прочит на въззивното решение разкрива точно обратното. Апелативният съд е извършил самостоятелна проверка и анализ на събрания доказателствен материал и , на л.7 – л.15 от мотивите си, е пресъздал фактическа обстановка, извлечена от коректно цитирани доказателствени източници – свидетелски показания, протоколи за следствени действия, писмени доказателствени средства и веществени доказателства, надлежно изследвани по експертен път. Двете касационни жалби се позовават и на нарушения при събиране и проверка на доказателствения материал, каквито настоящият състав не съзира. На първо място това се отнася до оспорените изводи на съда относно достоверността и обективността на показанията на свидетелите Д., Л. и И. - очевидци на деянието. Предходните инстанции са оценили ключовото значение на съобщената от тях информация за установяване на обективната истина по делото, поради което са подходили обективно и задълбочено при нейната проверка. Свидетелската годност на М. И. и неговият ментален капацитет са установени чрез съдебна експертиза и при съпоставяне с данните от показанията на свидетелите Б., В., А., С. и Й.. Възраженията на подсъдимия относно експерта д-р С. Н. са базирани единствено на неговото несъгласие с изказаното становище, поради което не са предпоставили необходимост от нова експертиза съгласно чл.153 от НПК. Не е излишно да се отбележи също, че и при изслушването на д-р С. Н. пред първата инстанция на 13.10.2016 г. подсъдимият и неговият защитник не са направили възражения относно компетентността на вещото лице и не са отправили искания за допълнителна или повторна експертиза. По същия задълбочен начин е изследвана оспорваната от касаторите видимост на очевидците към местопроизшествието. Изискана е справка от Община - гр. Шумен за инфраструктурните елементи от градската среда в участъка, посочен от обвинението като място на побоя над пострадалата Г. Х., и е изслушана съдебно-техническа експертиза, изпълнена от инж. В. Г.. Тя е стигнала до заключение, че свидетелите Д. и И. са виждали мястото на инцидента. При тези неоспорени констатации съдът не е имал основание да инициира следствен експеримент за изследване на същото обстоятелство - възможността свидетелите да възприемат случилото се между подсъдимия и пострадалата. Принципно следственият експеримент като доказателствен способ е процесуална дейност, която се състои във възпроизвеждане на обстановката или отделни обстоятелства на изследваното събитие и в извършване на опитни действия, за да се проверят и уточнят данни, получени от други следствени действия. С. П. , Наказателен процес на НРБ, 1979 г.,стр. 450 Доказателствената сила на следствения експеримент е обусловена в най-голяма степен от постигнатото сходство между възпроизвежданите и реалните събития. В случая съдът е проверил спорното обстоятелство чрез друг легитимен процесуален способ, отчитащ напълно съобщените от свидетелите време, място и позиция на наблюдението. Не представлява съществено процесуално нарушение и заличаването на свидетеля Р. М. А. от списъка на лицата за призоваване. Това е станало в съдебното заседание на окръжния съд, проведено на 28.03.2017 г., след изрично заявление на защитника, че е невъзможно свидетелят да бъде призован. Преди това съдът е положил значителни усилия най-напред да установи самоличността на свидетеля, посочен от подсъдимия като очевидец под друго име, а след това – да изясни местонахождението му. По депозирани в делото данни от близките на Р. А. той живее в Република Турция и няма намерение да се връща в страната. В тази ситуация първоинстанционният съд преосмислил позицията се за необходимост да изслуша свидетеля, още повече, че към този момент вече бил събран допълнителен доказателствен материал. Въззивният съд на свой ред намерил, че доказателствената съвкупност не страда от непълнота, която този свидетел би могъл да запълни, и оставил без уважение подновеното искане на защитата за разпит на Р. А.. Тази преценка не е произволна, нито е направена в нарушение на чл.13 и чл.14 от НПК и извън контекста на чл. 107 от НПК, регламентиращ събирането и проверката на доказателства, тъй като по делото са разпитани трима свидетели, възприели непосредствено деянието. Чрез техните показания съдът е изяснил обстоятелствата, за които подсъдимият ангажира необходимост от разпит на Р. А.. Впечатлява непоследователната позиция на подсъдимия, който в съдебното заседание на 26.01.2017 г. е заявил , че лицето Р. е било на улицата от момента, когато той /Б. б.м./ хванал пострадалата за ръката до идването на полицейския патрул. В заседанието на 15.03.2017 г. жалбоподателят вече се е отклонил от твърдението, че лично е видял свидетеля на местопроизшествието, обяснявайки как Р. разказал на лицето М. какво бил видял и тази информация стигнала до него „ от разговори с хора по телефона от затвора”. При тези данни съдът не е ограничил правото на подсъдимия да сочи доказателства, а е извършил процесуалноекзактна преценка за тяхната относимост към предмета на доказване. На следващо място не е вярно оплакването, че въззивната инстанция е пренебрегнала доказателства в подкрепа на версиите, че пострадалата се е самонаранила, била е допълнително увредена в болница или нападната от трето лице. Предходните съдебни състави са отхвърлили тези възможности на базата на целия доказателствен материал. По експертен път категорично е изключена причинна връзка между действия на реаниматора и смъртта на пациентката. В тази връзка е достатъчна препратка към разясненията на вещите лица в съдебното заседание на окръжния съд от 25.01.2017 г., според които теоретичното допускане за увреждане при индиректен сърдечен масаж не би се изразило в счупване на десните ребра по две линии и на левите ребра по странична линия от първо до десета, а тъкмо тези травми са обусловили смъртта на пострадалата. Вещите лица напълно изключили и възможността Г. Х. да е пострадала при падане от собствен ръст, защитавайки заключение, че всички увреждания са резултат от общ механизъм на силни и много силни удари с юмруци, ритници и др. ,както и при притискане с крака върху гръдния кош. Медицинската интерпретация напълно съответства на данните от свидетелските показания на очевидците Д., И. и Л. за побоя, който подсъдимият нанесъл на пострадалата. Свидетелят М. И. видял пострадалата да се движи самостоятелно по улицата, а свидетелят Л. - да стои срещу подсъдимия, който с удари я съборил на земята. Това описание не съответства на описанието на подсъдимия за жена след тежък побой, на която той допълнително нанесъл само „шамари и някой и друг ритник”. Най-сетне, съдът не се позовал на недопустими доказателства, събрани в нарушение на правилата на НПК, като е обсъдил експертното изследване на приложеното по делото долнище от анцуг. Вещественото доказателство е приобщено към доказателствената съвкупност чрез протокол за доброволно предаване, а за експертната находка е без значение от коя точно част от дрехата е намерен биологичен материал от пострадалата. Прочее, този факт не е с решаващо значение, тъй като по делото няма спор за физически контакт между пострадалата и подсъдимия . Необорим е и изводът, че Е. Б. е употребил алкохол във нощта на деянието. Съдът не е игнорирал данните от химическата експертиза, която не е установила алкохол в кръвта на подсъдимия, но съобразил, че тя е боравила с материал, иззет часове след деянието, едва в 12.45 часа на 26.09.2015 г. По делото е обаче има обилна информация, съобщена от свидетелите, които са общували с подсъдимия в нощта на деянието – двете крупиета от игралната зала, М. И. и полицейските служители, които спрели за проверка управлявания от него автомобил, а тя еднозначно определя подсъдимия като лице, употребило алкохол. Убедителен и логичен отговор е получило и повтореното пред касационната инстанция възражение, че върху подсъдимия не са установени чрез освидетелстване следи от насилие. На стр.14 от мотивите си въззивният съд е обсъдил данните от протокола за освидетелстване на подсъдимия непосредствено след деянието и е отказал да приеме, че той изключва както факта, така и интензитета на побоя, който подсъдимият нанесъл на пострадалата. За формиране на убеждението на съда решаващо значение са оказали обективната находка за тежестта и локацията на уврежданията на Г. Х. и експертното заключение, че те са причинени със силни и много силни удари, нанесени, според гласните доказателствени средства, с ритници. Посочените данни логично са предпоставили заключение, че наличие на физически следи върху тялото на подсъдимия не е задължително. Обобщено, въззивният съд е положил дължимите и възможни усилия и е установил по несъмнен начин авторството на деянието при съответствие на стандарта на чл.303 от НПК. Този основен извод не се опровергава от обстоятелствата относно мястото, където била намерена личната карта на пострадалата, тъй като с него не може да се свърже нито един правнорелевантен факт. Същото важи и за начина, по който намерените на местопроизшествието банкноти са преминали от колата на подсъдимия у пострадалата. Ето защо касационната проверка не съзря основания за ревизия на обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Относно касационното основание по чл. 348 , ал.1 , т.1 от НПК При установените фактически обстоятелства съдът правилно е приложил закона, квалифицирайки извършеното от подсъдимия деяние като убийство по чл.116, ал.1,т. 6 , пр.4 и т.12, пр.1 от НК. Възраженията на касаторите, насочени към изключване на квалифициращия признак по чл. 116 , ал.1, т.6, пр.4 от НК са неприемливи. По делото е прието, че подсъдимият е нанесъл на Г. Х. многобройни силни и много силни удари, довели до съчетана травма, несъвместима с живота. Той ритал физически много по-слабата жена, която съборил на земята, и влачил тялото й по улицата в продължение на повече от 40 метра. В резултат на упражненото насилие всички ребра на жертвата били счупени по няколко линии, белите й дробове били контузени и тя получила двустранен хемопневмоторакс и подкожен емфизем на двете гръдни половини, счупване на ключицата и множество кръвонасядания. Б. не е реагирал на молбите, писъците и жестовете на защита на пострадалата, както и на репликите на свидетеля И. да я остави на мира. Тези обстоятелства показват, че обхванат от ярост и ожесточение подсъдимият е пребил до смърт Г. Х. с агресия, която е така неадекватна на близките отношения между двамата, че съдът законосъобразно е потърсил нейното обяснение в характеровите особености на подсъдимия, изявени в изпълнителното деяние, очертаващи го като жесток човек. Не намира подкрепа в данните по делото и претенцията за преквалифициране на деянието по чл.124, ал.1 от НК. Множеството удари и тежки увреждания показват, че побоят, осъществен от подсъдимия, не е бил спонтанен еднократен акт, а продължило във времето насилие,е в рамките на което той е разполагал с интелектуален капацитет да осъзнае възможността от настъпване на смъртта на Г., която пред очите му е губила сили, и да я допусне. Този извод не се променя от проявеното, след известно колебание и съпротива, съдействие за транспортирането й в болница. Ето защо предходните инстанции законосъобразно са изключили правна квалификация на деянието по чл. 124, ал.1, пр.2 от НК във вр. с чл. 129 от НК за причиняване на смърт по непредпазливост вследствие на умишлено причинена средна телесна повреда. Настоящият състав се разграничава единствено от становището, че престъплението е извършено при пряк умисъл. Както е известно, за умисъла на дееца при убийство се съди по използваните средства, насоката, броя и силата на ударите, мястото на нараняването, продължителността на насилието и всички останали обстоятелства, които характеризират изпълнителното деяние и обуславят заключението за психичното отношение на виновния към настъпилия общественоопасен резултат. В настоящия случай двете предходни инстанции са приели, че подсъдимият е целял да умъртви съпругата си. Данните по делото преди деянието, в процеса на осъществяването му и непосредствено след това показват, че неговата пряка цел е била да й причини болка и страдание чрез различни телесни повреди, но не и да я лиши от живот. В същото време е несъмнено, че Б. е имал житейски опит и когнитивни умения, които са му позволявали да осъзнае, че побой с установената интензивност и насоченост могат да причинят смъртта на жертвата . Той е допускал този резултат, но въпреки това не се е отказал от малтретиране на Г. Х. до момента на изпадането й в безпомощно състояние. Въззивната инстанция пространно е обсъдила взаимоотнощенията между подсъдимия и пострадалата преди инцидента, сочещи на екстремна конфликтност и чести епизоди на насилие. Агресивното поведение на Б. към Х., съчетано с продължаващо съвместно съжителство, непротиворечиво се вписва в тази матрица на междуличностни отношения, характеризираща се с много нисък праг на зачитане на личността на партньора и липса на контрол върху гнева. В съчетание с употребата на алкохол от страна на подсъдимия тя формира рамките на интелектуалния и волеви елемент на умисъла и го определя като евентуален. Тази корекция обаче не оказва влияние върху точното прилагане на закона и има значение единствено във връзка с определяне на тежестта на наказателната репресия. Относно касационното основание по чл. 348 , ал.1 , т. 3 от НПК Подсъдимият е наказан с доживотен затвор, втората по тежест алтернативна санкция по чл.116, ал.1 от НК. Съгласно чл.38а, ал.2 от НК доживотен затвор се налага, когато извършеното престъпление е изключително тежко. Критерият за изключителност на извършеното винаги е фактически и предполага многобройност или изключителност на отегчаващите обстоятелства, липса на смекчаващи обстоятелства и, при комплексна оценка на тези индивидуализиращи обстоятелства, съществено негативно отклоняване от обичайната престъпност със същата квалификация. Данните по делото не подкрепят подобна характеристика на обсъжданото престъпление. То извършено при евентуален умисъл, а начинът, механизмът и мотивите на изпълнителното деяние са типични за този вид престъпления, ситуирани в изцяло битов контекст. Аргументи в подкрепа на решението на съда за изключителна обществена опасност не могат да се открият и в данните за личността на подсъдимия. Той е с обременено съдебно минало, но не е търпял продължителен престой в затвора, за да се приеме, че е станал напълно резистентен на превъзпитателното въздействие на пенитенциарно заведение. При индивидуализация на наказанието въззивният съд неоснователно е придал съществено значение на предсъдебния доклад, представен от пробационната служба в [населено място]. Вж повече по темата в решение № 28 от 28.02.2018 г. по нд № 1196/2017 г на второ н.о на ВКС Легалната уредба на предсъдебния доклад в чл. 226, ал.1 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ППЗИНЗС/ недвусмислено ориентира неговата обвързаност единствено с наказанието пробация. Повдигнатото в настояшия казус обвинение дори хипотетично не допуска възможност за налагане на този вид санкция, поради което съдебните инстанции не са имали право да прибягват до съдействащата и спомагателна дейност на пробационната служба, а още по-малко да се позовават на нейни заключения за обществената опасност на дееца и рисковете за обществото от асоциалното му поведение. Второстепенният съдебен състав неправилно е преценил предсъдебния доклад като „надеждна прогноза за бъдещите проявления на подсъдимия, основана на личните му нагласи и социални прояви”, тъй като подобни обобщения са в дискрецията на съда, индивидуализиращ вида и обема на наказателната репресия. Предсъдебният доклад не е основание за делегиране на задължението на съдебния състав за собствена преценка на факторите по чл. 54 от НК за степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Конституционно закрепената правораздавателна функция на съда в наказателноправния й аспект го определя като единствен орган, който налага наказателната репресия, поради което нейният обхват не следва да бъде предпоставен от преценка на друга институция извън легалния процесуален ред. Не съществува съмнение, че предсъдебният доклад не е включен в доказателствените средства по НПК и не може да се възприеме и като допълнително въведен доказателствен способ. Доколкото той е нормативно регламентиран би следвало да бъде сведен до сферата на наказанието пробация, а не да се превръща в универсален съветник на съда при налагане на различни по вид наказания. Независимо от това разграничение по делото са събрани достатъчно допустими доказателства, които очертават категоричен превес на отегчаващите обстоятелства . При липса на изключителна тежест на извършеното престъпление по смисъла на чл.38а, ал.2 от НК и съобразно правилото на чл. 54 от НК касационният съдебен състав намира, че са налице предпоставките на чл.354, ал.2, т.1 във вр. с чл.348, ал.1, т.3 от НПК за замяна на наказанието доживотен затвор, наложено на подсъдимия, с лишаване от свобода в максималния предвиден от законодателя в санкционната част на чл. 116, ал.1 от НК размер – двадесет години, търпими по силата на чл.57, ал.1,т.2, б”а” от ЗИНЗС при строг първоначален режим. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1 , т.3 във вр. с ал.2, т.1 от НПК върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ИЗМЕНЯВА решение № 294 от 04.12.2017 г. по внохд № 204/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна, като заменя наложеното на Е. М. Б. наказание доживотен затвор с лишаване от свобода за срок от двадесет години при първоначален строг режим на изтърпяване. Оставя в сила въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.