Р Е Ш Е Н И Е № 90 гр.София, 05 април 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на девети март, две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЕРИК ВАСИЛЕВ при участието на секретаря Аврора Караджова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 5205 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя К. С. П., чрез адвокат А. В. от САК срещу решение № 17215 от 06.10.2014 г. по в.гр.д. № 1913/2014 г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение от 11.12.2013 г. по гр.д. № 29970/2013 г. на Софийски районен съд и вместо това е уважен предявения иск за съществуване на вземането на Л. В. М., на основание чл.422 ГПК, вр.с чл.92, ал.1 ЗЗД, за сумата от 8000 евро, представляваща мораторна неустойка за периода от 17.05.2012 г. до 17.05.2013 г., ведно със законната лихва от 22.05.2013 г. до изплащането на сумата. С определение № 1462 от 21.12.2015 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по материалноправния въпрос, когато в предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот се съдържат уговорки, имащи характер на договор за продажба и за изработка, а след сключването на окончателен договор за покупко-продажба страните са постигнали писмено споразумение за прекратяването на предварителния договор, което не съдържа изрично препращане към анекса на този договор, прекратяването отменя ли всички предварителни уговорки независимо от техния характер. По въпроса обусловил допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че страните могат свободно да определят съдържанието на договора и последиците при неизпълнение, доколкото постигнатото съглашение да се създаде, уреди или унищожи правната връзка между тях не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Сключеният в границите на чл.9 ЗЗД договор обвързва страните със силата закон, която обвързаност се разпростира и върху измененията на договора, когато това е станало по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона (чл.20а, ал.2 ЗЗД). Следователно, когато е постигнато съглашение за настъпването на определени правни последици, но страните впоследствие по взаимно съгласие са изменили първоначално сключения договор или отделни негови клаузи в съответствие с принципа за автономия на волята, тези изменения също обвързват договарящите, независимо от това кога са поети задълженията - с първоначалното сключване на договора или с последващото му изменение с допълнително споразумение /анекс/. Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона, според чл.63, ал.1 ЗЗД, т.е. постигнатото съглашение в рамките на закона и морала обвързва съконтрахентите по начина, по който те са обективирали съгласието си да настъпят правните последици или действието на договора не бъде прекратено. Договорите могат да бъдат изменени или прекратени само по взаимно съгласие на страните или на предвидени в закона основания, според разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД. Когато страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на имот, в който е предвидено задължение за построяване на жилищна сграда, но със сключването на окончателния договор желаят да се запази действието на предварителния договор, съгласието за това следва да е обективирано по начин, който недвусмислено изразява намерението и волята на страните да прекратят, респективно – да запазят действието на договора или отделни клаузи в него. Без значение е дали насрещните волеизявления са обективирани в окончателния договор /нотариалния акт/ или в друг писмен документ и как е наименован този документ. При неяснота в клаузите на съглашението или съмнение за точния смисъл на договореното по отношение на конкретните права и задължения, които се запазват, изменят или прекратяват, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване (чл.20 ЗЗД). Предвид гореизложеното, на поставения материалноправен въпрос следва да се отговори, че със сключването на окончателния договор или друго писмено споразумение между страните винаги може да се постигне съгласие за съществените условия на сделката, различно от клаузите на предварителния договор, поради което волеизявленията за прекратяване или продължаване на действието на предходните уговорки между договарящите трябва да са обективирани по такъв начин, че при тълкуването им да може да се направи несъмнен извод за смисъла на постигнатото взаимно съгласие. Когато участващите в нотариално производство са обективирали в нотариалния акт волята си да запазят действието на отделни клаузи на предварителния договор или това следва от общия смисъл и съдържание на уговореното, но след това са подписали споразумение за прекратяване на предварителния договор, в което не се съдържа изявление за запазване действието на отделни клаузи в договора, споразумението отменя всички уговорки в предварителния договор и измененията към него, независимо от техния характер. С оглед на дадения отговор, обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като в него въззивният съд е приел, че писменото споразумение от 12.08.2011 г. прекратява действието на предварителния договор, но не и измененията на договора с анекс от 17.05.2010 г., съдържащ клаузата за неустойка, а задължението за построяване на жилищната сграда не е изпълнено. След като е подписано споразумение за прекратяване действието на предварителния договор по взаимно съгласие на страните, без да е запазено действието на отделни клаузи от него, прекратяването се отнася до всички предходни уговорки по съществуващото правоотношение, включително и по отношение на клаузата за неустойка. Тези обстоятелства налагат касиране на въззивното решение и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, правният спор следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция. В случая, страните по предварителния договор от 01.08.2008 г. за покупко-продажба на апартамент, съдържащ задължение за построяване на жилищната сграда, са се споразумели да изменят част от съдържанието му с анекс от 17.05.2010 г., в който са определили срок за подписването на окончателен договор, а продавачът е поел допълнително задължение да представи в срок до 17.05.2012 г. удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация, чието неизпълнение е скрепено с неустойка. С нотариален акт № 46/29.04.2011 г. е сключен окончателния договор между страните, в който те са заявили, че клаузите на анекса към предварителния договор, които не са предмет на нотариалния акт оставят в сила, поради което към този момент измененията са запазили действието си - включително и по отношение задължението на продавача да изгради и прехвърли правото на собственост върху реално обособено паркомясто. Между страните е подписан и договор за покупко-продажба на недвижим имот с нотариален акт № 14/12.08.2011 г., в който продавачът се задължава да изгради изцяло за своя сметка самостоятелния обект и да снабди сградата с удостоверение за въвеждане в експлоатация, а в допълнително сключеното споразумение от 12.08.2011 г. и двете страни са заявили, че се съгласяват да се прекрати действието на сключените между тях предварителни договори за покупко-продажба на недвижим имот от 08.01.2008 г. и от 06.08.2008 г. и за в бъдеще няма да имат претенции една към друга. При тези фактически обстоятелства, доводите в касационната жалба, че подписаното допълнително споразумение за прекратяване действието на предварителния договор се отнася и за измененията на този договор, са основателни. След като страните са постигнали съгласие за сключването на предварителен договор и анекс, който има за предмет същото правоотношение, но с допълнително споразумение изрично са обективирали волята си за прекратяване действието на предварителния договор, без да са запазили действието на отделни негови клаузи, следва да се приеме, че действителната обща воля на страните е да се прекрати облигационната връзка между тях. Предвид гореизложеното, предявеният иск за съществуване на вземането на Л. В. М. за сумата от 8000 евро, представляваща мораторна неустойка по т.4.1 от анекс от 17.05.2010 г. към предварителен договор от 01.08.2008 г., ведно със законната лихва от 22.05.2013 г. до окончателното изплащане е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Касаторът е поискал присъждане на заплатените от него разноски пред настоящата съдебна инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени за внесената държавна такса в размер на 186,50 лева и 2400 лева за адвокатски услуги с ДДС. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, независимо че е над минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения поради следното: Уговарянето и изплащането на възнаграждение за адвокатска услуга над определените минималните размери в Наредба № 1/2004 г. само по себе си не е основание да се приеме, че е прекомерно. Съгласно дадените разяснения в т.3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай, сложността на делото произтича от конкретната преценка за фактическите обстоятелства, въз основа на които се твърди, че е налице взаимно съгласие да се прекрати действието на всички предхождащи окончателното споразумение уговорки между страните и липсата на задължителна практика по поставения материалноправен въпрос. При преценката на подробно изложените мотиви и даденото с оглед особеностите на случая разрешение не може да се изведе несъответствие между положените усилия на защитата при упражняване на процесуалните права на касатора и размера на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. Без значение е дали съображенията са приети за основателни, тъй като е от значение единствено дали е било взето отношение по всички поставени въпроси и крайния изход на спора, за да се присъди адвокатското възнаграждение като разноски по делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 17215 от 06.10.2014 г., постановено по в. гр.д. № 1913/2014 г. на Софийски градски съд и вместо това: ОТХВЪРЛЯ предявения иск на Л. В. М., от [населено място],[жк], [жилищен адрес] етаж 6, ап.27, ЕГН [ЕГН] срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], на основание чл.422 ГПК, вр.с чл.92, ал.1 ЗЗД, за съществуване на вземането от 8000 (осем хиляди) евро, представляваща мораторна неустойка за периода от 17.05.2012 г. до 17.05.2013 г., ведно със законната лихва от 22.05.2013 г. до изплащане на сумата. ОСЪЖДА на Л. В. М. от [населено място], [жк], [жилищен адрес] етаж 6, ап.27, ЕГН [ЕГН], чрез адвокат София К.-А. от САК да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя К. С. П., чрез адвокат А. В. от САК разноските пред настоящата съдебна инстанция в размер на 2586,50 (две хиляди петстотин осемдесет и шест лева, петдесет стотинки) лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.