РЕШЕНИЕ № 221 гр. София, 20.11.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора…………………… като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4797 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 – чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 14056/16.09.2016 г. на П. г.„А.Н. О.“ – [населено място] против въззивно решение № VI-64/09.08.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 673/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта му, с която след отмяна на решение № 220/05.02.2016 г. по гр.д. № 467/2015 г. на Районен съд – Бургас, са отхвърлени предявените срещу ответника С. С. С. искове с правно основание по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за заплащане на сумата 5 688, 28 лв. - главница; и по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 1 455,68 лв., представляваща изтекла законна лихва върху главница от 7 500 лв. за периода от 04.04.2013 г. до 13.03.2015 г. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която С. С. е осъден да заплати сумата 24,77 лв., представляваща разлика между претендирания размер на лихвата от 1 455, 68 лв. и уважения от съда за 1480,45 лв.; и е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът за главницата е отхвърлен за сумата 1 811.72 лв., представляваща разлика над сумата от 5 688, 28 лв. до предявения размер от 7 500 лв. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустима за разглеждане въззивна жалба на ответника С. С., а алтернативно се поддържа, че съдебният акт е незаконосъобразен и необоснован. Ответникът по жалбата – С. С. С., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. С определение №498/04.05.2017 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.281, т.2 ГПК за проверка допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: По делото не е спорно, че за периода от м.ноември 2008 г. до м. февруари 2013 г. в нарушение на чл. 37, ал. 4 от Закона за народната просвета и чл.10, ал.1 от Наредба № 2/18.02.2008 г. на МОНМ за работните заплати на персонала в системата на народната просвета, ответникът С. С., заемал в длъжността „директор“ при ищеца - П. „А. Н. О.” – [населено място], си е определил и получил трудово възнаграждение, по-високо от договореното с трудовия му договор /констатирано в одитен доклад № О.-0110-IV-2013 г./. Във връзка с това нарушение на трудовата дисциплина правоотношението със служителя е прекратено с налагане на дисциплинарно наказание – уволнение, като законосъобразността на уволнението е установена с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 5214/2013 г. на РС – Бургас. В исковата си молба ищецът е посочил, че са налице условия за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за вреди, причинени на гимназията в размер на сумата 7 500 лв. – недължимо получено трудово възнаграждение за периода 2008 г. – 2013 г. и за заплащане на лихва за забава с начална дата от 01.03.2013г. в размер на 1 455.68 лева. В хода на образуваното производство, след получаване на преписа от исковата молба, с платежно нареждане от 13.03.2015 г. ответникът е извършил плащане на сумата 7 500 лв. Поради това, с решението си РС е отхвърлил иска за главницата като погасен чрез плащане и е уважил претенцията за лихви в размер на 1 480.45 лв., изчислявайки я за периода от 01.03.2013г. до датата на плащането – 13.03.2015 г. Решението на първата инстанция е обжалвано само от ответника, като в уточнителна молба към въззивната жалба страната е заявила, че обжалва постановения съдебен акт по иска за лихвите – изцяло, а по отхвърления иск за главницата частично – за сумата от 5 688, 28 лева / за разликата от 1 811.72 лв. изрично е посочено, че решението не се обжалва, тъй като „сумата е дължима”/. Въззивният съд е приел, че подадената от ответника въззивна жалба срещу решението на РС в частта, с която е отхвърлен иска за главницата, поради извършено погасяване чрез плащане в хода на производството, е допустима макар да касае само мотивите на съдебния акт. Посочено е, че страната има правен интерес от обжалването, тъй като районният съд е отхвърлил този иск не поради неговата неоснователност, а предвид извършеното от ищеца в хода на процеса плащане на сумата 7 500 лв., но този факт не представлявал „признание на вземането”. Прието е още, че от твърденията на ответника се установявало, че същият действително дължал суми на ищеца, представляващи начислено и получено без основание по-високо трудово възнаграждение, но не в претендирания размер, тъй като част от вземането /за сумата 5 688, 28 лв./ било погасено по давност. Допустимостта на въззивното производство по главния иск се обуславяла и от обстоятелството, че при необжалване, решението по този иск ще да влезе в сила и това „би препятствало” проверката на първоинстанционното решение по въпроса „от какво по вид задължение” произтича претендираната от ищеца лихва, респ. би препятствало и възможността на въззивния съд да констатира неправилно възприетата от РС квалификация на спорното право. Въззивното решение в тази му част е недопустимо и подлежи на обезсилване, поради следното: В правната теория и константната съдебна практика безпротиворечиво се приема, че недопустимостта на съдебния акт се обуславя от наличието на пречки за редовното развитие на производството и разрешаването на правния спор, поради което е процесуално невъзможно произнасянето на съда по съществото на този спор. В т.9 от ППВС №1/1985 г. е посочено, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск и др. Правото на иск и правото на жалба са процесуални категории от еднакъв порядък, като произнасянето на съда въпреки отсъствието им, води до един и същ порок на съдебния акт – недопустимост на постановеното при липса на право на иск или на право на обжалване решение. Правото на обжалване предпоставя интерес от обжалването. Той е налице, когато съдебният акт на първоинстанционния съд засяга претендираното от обжалващия материалноправно положение. В т.18 от ТР№1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000 г. на ОСГК е разяснено, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението си съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Затова диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите на решението не са източник на силата на пресъдено нещо, макар да са задължителна част от съдържанието на съдебния акт, в която се обосновава волята на съда, отразена в диспозитива. В тях се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет, респ. по тях не се формира сила на пресъдено нещо и поради това мотивите не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. В случая, въззивна жалба срещу решението на първата инстанция е била подадена само от ответника С. С.. С тази жалба съдебният акт е атакуван по иска за главницата до размера на сумата 5 688.28 лв., който е отхвърлен от РС, поради извършено след завеждането на делото плащане от страна на С. на цялата претендирана от ищеца сума от 7 500 лв. Въззивното производство в тази му част е недопустимо, тъй като разглеждането на жалба само срещу мотивите на решението, които не формират сила на пресъдено нещо, е недопустима. Следва да се отбележи, че служебното начало, прогласено в чл.7 ГПК задължава съда да съдейства на страните за изясняване на делото, но това не означава изцяло игнориране на фактическите им твърдения и правни доводи, нито служебно правомощие да се признават или отричат права, които не са спорни, или да се подменя правният спор с друг. Предмета на спора, по който съдът дължи произнасяне се определя от страните, но при условие, че е налице надлежно сезиране, за което съдът следи служебно. В тази връзка, извършеното от ответника плащане на главното задължение след като е получил преписа от исковата молба, е правно релевантен факт, който първоинстанционният съд е обсъдил в съвкупност с останалите доказателства по делото, без да му придава значение на признание на иск. Същевременно, плащането на задължението дерогира изтъкнатото по-късно в процеса възражение за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца, което възражение въззивният съд обстойно е разгледал в решението си. Съгласно чл.118 ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичане на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Предвид изложеното, въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционния съдебен акт по иска за главницата до размера на сумата 5 688.28 лв., е недопустимо и подлежи на обезсилване, а производството по делото следва да се прекрати, като се обяви за влязло в сила решението на първата инстанция по този иск . Касаторът е обжалвал въззивното решение и в частта му по самостоятелния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 455, 68 лв. Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане, тъй като цената на претенцията е под установения в чл.280, ал.2, т.1, предл.1-во ГПК /ред. с ДВ бр.50/2015 г./ минимален праг за достъп до касационен контрол. Съгласно цитираната норма не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена иска до 5 000 лв. При възприетия извод за недопустимост на въззивното производство по иска за главницата в размер на сумата 7 500 лв. и с оглед резултата от спора пред ВКС – обезсилване на въззивното решение, прекратяване на делото по този иск и обявяване за влязло в сила решението на първата инстанция, то въззивният акт в частта му, произнесена по съединения самостоятелен иск за сумата 1 455,68 лв. не може да е предмет на касационен контрол. Поради това, жалбата на касатора в тази й част е недопустима за разглеждане и касационното производство по този иск следва да се прекрати. При този изход на делото, на касатора се дължат разноски, които по съразмерност възлизат общо на сумата 3 025.86 лв. / 982.31 лв. за касационната инстанция, 921.27 лв. за въззивното производство и 1 122.28 лв. за първоинстанционното производство/. На ответната страна, по съразмерност и съгласно представените доказателства за направени разходи се дължат разноски за производството общо в размер на 173.43 лв. По компенсация, ответната страна дължи на касатора – ищец разноски в размер на 2 852.43 лв. за трите инстанции. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА на основание чл.294, ал.4 вр. с чл.270, ал.3, предл.1- во ГПК като процесуално недопустимо въззивно решение № IV-64/09.08.2016 г. постановено по възз.гр.д. № 673/2016 г. на Окръжен съд – Бургас, в частите му, с които като е разгледана недопустима въззивна жалба на С. С. С., по предявения от П. гимназия „А. Н. О.“ - [населено място] срещу С. С. С. от [населено място] иск за заплащане на сумата 7 500 лв., е отменено решение № 220/05.02.2016 г. по гр.д.№ 467/2015 г. на РС – Бургас и вместо това е отхвърлена претенцията за сумата 5 688.28 лв., представляваща разликата между сумата 1 811.72 лв. и сумата 7 500 лв. Прекратява производството по делото в тази част и обявява за влязло в сила първоинстанционното решение № 220/05.02.2016 г. по гр.д.№ 467/2015 г. на Районен съд – Бургас, произнесено по иска на П. г. „А. Н. О.“ - [населено място] срещу С. С. С. за сумата от 7500 лв. ОСТАВЯ без разглеждане касационна жалба с вх.№ 14056/16.09.2016 г. на П. г. „А. Н. О.“ - [населено място] в частта й, имаща за предмет постановеното въззивно решение № IV-64/09.08.2016 г. по възз.гр.д. № 673/2016 г. на ОС – Бургас по иска с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 1 455, 68 лв. и прекратява касационното производство в тази му част. ОТМЕНЯ въззивно решение № IV-64/09.08.2016 г. по възз.гр.д. № 673/ 2016 г. по описа на ОС – Бургас в частта му за присъдените в тежест на П. г. „А. Н. О.“ - [населено място] държавни такси, както и в частта за разноските на страните. ОСЪЖДА С. С. С. да заплати на П. г. „А. Н. О.“ - [населено място] по компенсация направените за трите инстанции разноски в размер на сумата 2 852.43 лв. Решението в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено касационнното производство по иска за сумата 1 455, 68 лв., подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг тричленен състав на ВКС. В останалата си част решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.