Р Е Ш Е Н И Е № 89 Софияq 07 март 2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на трети февруари две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Харалампиев Фиданка Пенева при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Д.. Генчев изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 9/2011 г. Касационното производство е образувано по саморъчна жалба от подсъдимия М. Й. срещу въззивно решение № 164/2.12.2010 година по в н о х д № 339/2010 година по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъдата на Варненския окръжен съд № 92 от 10.08.2010 година по н о х д № 1148/2010 г., по описа на същия съд. В жалбата и допълнението към нея са въведени всички касационни основания – по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 НПК. По това за допуснато съществено процесуално нарушение, жалбоподателят се позовава на ТР № 1/2009 година на ОСНК при ВКС, т. 1 и 4, с твърдението, че първостепенният съд неоснователно е отказал да приложи диференцираната процедура по глава Двадесет и седма от НПК „Съкратено съдебно следствие”. По второто основание – явна несправедливост на наказанието прави искане да се приложат задължителните указания в т. 9 от цитираното ТР № 1/2009 година и да се намали размера на наложеното му наказание. Пред касационната инстанция подсъдимият не се явява, редовно призован. Неговият защитник – адвокат В. В. от В. АК го представлява и пледира за уважаване на касационната жалба по всички касационни основания – доводите въведените в саморъчната жалба и тези посочени в допълнението към жалбата, предимно по основанието по чл. 348 ал. 1, т. 1 НПК, за допуснато нарушение на закона. Защитата поддържа, че съдилищата е следвало да приложат по-благоприятния закон – чл. 196 ал. 1, т. 1 НК, тъй като по делото не са установени факти за насилие, а доколкото има такива те са свързани с желанието на подсъдимия да избяга от мястото на престъплението, а не да запази владението върху отнетите вещи. Искането е за преквалификация на деянието като кражба и за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е частично основателна. С цитираната, потвърдена от въззивния съд присъда, подсъдимият Й. е признат за виновен в това, че на 13.04.2010 година в[населено място] при условията на опасен рецидив, отнел движими вещи – кожен портфейл с 227 лева и документи, всичко на обща стойност 239 лева от владението на В. И., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила, за да запази владението върху откраднатите вещи – прест. по чл. 199 ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 198 ал. 3 НК. На основание чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода, в размер на 10 години, което да изтърпи при строг режим в затвор. Зачетено е времето през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 13.04.2010 година. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства. Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото. По доводите за допуснато нарушение на закона: За да постановят осъдителната присъда предишните инстанции са дали положителен отговор на един от основните въпроси по чл. 301, т. 1-12 НПК, приемайки, че инкриминираното по обвинителния акт деяние е съставомерно престъпление и е извършено виновно от подсъдимия Й.. Касационната инстанция не разполага с правомощие да приема нови фактически положения и така да подменя вътрешното убеждение на предходните съдебни състави, които по закон следва да установят обстоятелствата , включени в предмета на доказване. Освен това, доводите посочени в допълнението към касационната жалба по основанието за допуснато нарушение на закона, всъщност представляват възражения за необоснованост, без да се държи сметка, че последното е изключено от кръга на касационните основания по чл. 348 НПК. Същите възражения, със същите аргументи и позоваване на конкретни обсъдени и необсъдени от съда доказателства се съдържат в допълнението към въззивната жалба на подсъдимия и са намерили отговор в съобразителната част на решението на В. апелативен съд – вж л. 34 от решението. Настоящият състав намира, че правната оценка на поведението на подсъдимия в инкриминирания случай и по конкретно употребената от него сила спрямо пострадалата от престъплението, за да избяга заедно с отнетото, означава успоредно с това и запазване владението върху отнетото. Следователно, законосъобразен е изводът на инстанционните съдилища, че подсъдимият е осъществил съставното престъпление грабеж, а не само тези елементи от него, които покриват състава на престъплението кражба. По доводите в подкрепа на касационното основание за допуснати съществени процесуални нарушения и по-конкретно, основното възражение на подсъдимия в неговата саморъчно изготвена жалба – отказът на съдилищата да приложат диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК за съкратено съдебно следствие: Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд може да откаже да уважи искане на подсъдимия по чл. 370 ал. 1, във вр. с чл. 371, т. 2 НПК, само при липса на визираните в процесуалния закон условия – а/ признаване на фактите изложени в обвинителния акт и б/ това признаване да се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. Когато постанови отказ, съдът е длъжен да изложи мотиви – вж задължителните указания в т. 1.2 от съобразителната част на ТР № 1/2009 година на ОСНК при ВКС. В последното решение изрично е посочено, че преценката за отказ от провеждане на съкратено съдебно следствие не следва да бъде произволна, респ, трябва да бъде конкретно мотивирана. В случая, първостепенният съд е изложил едно твърде общо съображение, че „самопризнанието не е в пълнотата му обосновано и подкрепено от всички събрани в хода на досъдебното производство доказателства” /л. 107 от делото пред І инст./, което поради липса на конкретност може да се разбира и като израз на нежелание на съдебния състав да разгледа делото по съкратения способ, по други съображения, каквито са тежестта на престъплението, начина на извършването му, многобройността на миналите осъждания на подсъдимия, правна и фактическа сложност на делото и най-вече несправедливост на наказанието, поради задължително приложение на чл. 58а НК при определяне размера на наказанието /арг. чл. 373 ал. 2 НПК/. Тази констатация на настоящия състав, налага извод за неоснователно отхвърляне от първоинстанционния съд на искането на подсъдимия по чл. 370, ал. 1, във вр. с чл. 371 т.2 от НПК. Това обстоятелство, обаче, не налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Допуснатото процесуално нарушение, от една страна, не е от категорията на „абсолютните” / по смисъла на чл. 348 ал. 3, т. 2 и 3 НПК/, тъй като с цитираното определение за отказ от разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие, не са решавани въпроси от категорията на тези, които се решават с присъдата – съставомерност, авторство, вина и пр. От друга, то е съществено процесуално нарушение, тъй като е довело до ограничаване процесуалните права на подсъдимия – правото му на съкратено съдебно следствие, със съответните благоприятни за него последици. Съгласно указанието в т. 9 от ТР № 1/2009 г на ОСНК, обаче, неправилният отказ на първостепенния съд да приложи особените правила на съкратеното съдебно следствие по чл. 373 ал. 2, във вр. с 372 ал. 4 НПК не налага отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като решението на въззивния съд може да се коригира, чрез изменение от касационната инстанция. Тъй като в хода на проведеното съдебно следствие по общия ред са установени същите факти, като тези описани в обвинителния акт, в правомощието на касационния съд /чл. 354 ал. 2, т. 1 НПК/ е, да намали размера на наказанието лишаване от свобода, съобразно правилата по чл. 58а ал. 1 НК – основанието което би приложил проверяваният съд, в хипотезата на съкратено съдебно следствие. Определеният от съдилищата, при условията на чл. 54 НК размер от десет години следва да се намали с една трета, което означава, че размерът на наказанието се намалява с три години и четири месеца, до шест години и осем месеца. С този абзац се дава отговор на искането на подсъдимия за намаляване размера на наказанието му, по касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 НПК. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 3 и чл. 348 ал. 1, т. 2 и 3 НПК и чл. 58а ал. 1 НК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 164/2.12.2010 година по в н о х д № 339/2010 година по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъдата на Варненския окръжен съд № 92 от 10.08.2010 година по н о х д № 1148/2010 г., по описа на същия съд, като НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 199 ал. 1, т.4, във вр. с чл. 198 ал. 3 НК, наложено на М. С. Й. на шест години и осем месеца. ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: