Р Е Ш Е Н И Е № 247 София, 24 януари 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. петнадесети ноември…...... 2016 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Севдалин Мавров ...................................... ЧЛЕНОВЕ: ..Мая Цонева................................................... ..Красимира Медарова................................. при секретар .. Илияна Петкова ...................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Божидар Джамбазов ..........., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ........................... КНОХД № .. 696.. / .. 16 .. г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия В. Г. М. и жалба, подадена от неговия защитник против решение № 88/05.04.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 420/2015 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив /ПАС/, с което е потвърдена присъда № 61 от 23.06.2015 г. по н.о.х.д. № 1765/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив /ПОС/. С жалбата на защитата са развити доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се сочи липса на задълбочен доказателствен анализ и отговор на направените от защитата възражения, дължим по чл. 339, ал. 2 от НПК. Акцент е поставен върху годността на изготвените от свидетеля Р. И. веществени доказателствени средства, годността на видео записите като доказателствени средства, възможността за използване показанията на свидетелите И. и М., извършили разпознаването, и принципната възможност участвалите в разследването да бъдат свидетели с оглед забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК. Твърди се още, че без обсъждане са останали обясненията на подсъдимия, дадени още в хода на досъдебното производство, което според защитата е довели до грешна правна квалификация на едно от деянията - по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1 НК вместо по чл. 194, ал. 1 от НК. По изложените съображения е направено алтернативно искане за връщане на делото на първостепенния съд за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения или за намаляване на наложеното на М. наказание с оглед ниската стойност на отнетото имущество. С жалбата на касатора М. са релевирани всички касационни основания, като нарушението на закона е заявено бланкетно. Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения е направен при твърдения за изтръгнати под полицейски натиск и заплахи самопризнания; опорочено разпознаване; нарушение разпоредбите на чл. 118 от НПК във връзка с качеството на разпознаващите свидетели. С оглед на изложеното, подсъдимият намира, че авторството на деянието не е доказано по несъмнен начин, като ангажирането на наказателната му отговорност е резултат от неизпълнени от страна на съдилищата задължения във връзка със събирането, оценката и проверката на доказателствата. Направено е оплакване и по отношение размера на наложеното наказание лишаване от свобода поради прекомерност. В съдебното заседание пред настоящата инстанция жалбите се поддържат лично от подсъдимия и упълномощените му защитници по изложените в тях съображения. В допълнение защитата поддържа, че по отношение на обвинението по чл. 249, ал. 1 от НК е налице негоден опит, доколкото платежният инструмент е не самата карта, а пин кода и, с който подсъдимият не е разполагал. Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становище за неоснователност на подадените жалби при отсъствие на процесуални нарушения във връзка с приобщаването на веществените доказателства по делото и при извършените разпити на свидетелите, като намира наложеното на подсъдимия наказание за справедливо. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, разгледа подадените жалби, провери въззивния съдебен акт с оглед поддържаните отменителни основания и в пределите на правомощията по чл. 347 – 348 от НПК, за да се произнесе съобрази следното: С присъда № 61 от 23.05.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 1765/2014 г. ПОС е признал подсъдимият В. Г. М. за виновен в това, че на 30.09.2013 г. в [населено място] повторно в немаловажен случай, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление, чрез използване на техническо средство – устройство за деактивиране на алармата на автомобил – е отнел чужди движими вещи – мъжки портфейл на стойност 28 лева и пари на сума: 1000 лева, 35 евро с равностойност по курса на деня 68.45 лева и 20 щатски долара с равностойност по курса на деня 28.90 лева, всички на обща стойност 1 125.35 лева, от владението на И. Г. Д. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 4 пр. 2 и т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 28, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен и в това, че на на 30.09.2013 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление е направил опит да използва платежни инструменти – кредитна карта с /№/ и дебитна карта с /№/, издадена от [фирма], без съгласието на титуляра И. Г. Д., както следва: - на 30.09.2013 г. на [улица] от АТМ № 01053108 е направил опит да изтегли пари с кредитна карта с /№/, издадена от [фирма], - на 30.09.2013 г. на [улица] от АТМ № 01053108 е направил опит да изтегли пари с дебитна карта с /№/, издадена от [фирма], като деянието не съставлява по-тежко престъпление и е останало недовършено поради независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 100 /сто/ лева. На основание чл. 23, ал. 1 във вр. с ал. 3 от НК на подсъдимият е определено едно общо най-тежко наказание в размер на четири години лишаване от свобода, към което е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на 100 /сто/ лева. На основание чл. 61, т. 2 във вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС ПОС е определил първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното общо най-тежко наказание от четири години лишаване от свобода в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК от така наложеното на подсъдимия общо най-тежко наказание от четири години лишаване от свобода, ПОС е приспаднал времето през което В. М. е бил задържан по ЗМВР, считано от 15.04.2014 г. до 16.04.2014 г. включително. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е постановил подсъдимият да изтърпи изцяло и отделно наказанието от шест месеца лишаване от свобода по влязла в сила присъда на 18.05.2013 г. по н.о.х.д. № 8520/2013 г. на Софийски районен съд за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК. На основание чл. 61, т. 2 във вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС ПОС е определил първоначален строг режим за изтърпяване на присъединеното по чл. 68, ал. 1 от НК наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК от така присъединеното на подсъдимия наказание по чл. 68, ал. 1 от НК в размер на шест месеца лишаване от свобода ПОС е приспаднал времето през което В. М. е бил задържан, считано от 04.06.2012 г. до 07.06.2012 г. включително. С присъдата ПОС се е произнесъл по веществените доказателства по делото и по направените в хода на досъдебното и съдебното производство разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия. С обжалваното пред касационната инстанция решение № 88 от 05.04.2016 г. по в.н.о.х.д. № 420/2015 г. на ПАС първоинстанционната присъда е потвърдена. Подадените от подсъдимия М. и защитата касационни жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. От направенитe оплаквания, на първо място следва да бъдат разгледани онези, ангажиращи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото неправилното приложение на материалния закон е релевирано като резултат от допуснати от съдилищата съществени процесуални нарушения. Развитите доводи за негодност и недостатъчност на доказателствата по делото са излагани пред предходните инстанции и са получили отговор в съответствие с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК. Мотивите на първоинстанционната присъда, както и мотивите на обжалваното въззивно решение съдържат изложение във връзка с наличните по делото видео записи и кредитирането на изготвените съдебно-технически експертизи, което не следва да бъде преповтаряно в неговата цялост. Твърдението за опорочено приобщаване на записите от охранителните камери на частен дом, находящ се на [улица] [населено място] към досъдебното производство е неоснователно. Видно от съдържанието на докладната записка /л. 26, т. I от ЗМ № 964/2013 г./, изготвена от инспектор Р. И., записите са му били предадени от собственика на частния имот на цифров носител. Това предаване е извършено доброволно и независимо, че за същото не е съставен протокол, по делото не са налични данни, които да опровергават действието по предаването и съдържанието на посочената докладна записка. Свидетелят И. е разпитван както в хода на досъдебното производство /л. 78 – гръб, т. I/ , така и в хода на съдебното следствие пред първостепенния съд /л. 41 от н.о.х.д. № 1765/2014 г. на ПОС/, като е дал показания под страх от наказателна отговорност във връзка с посоченото предаване на записите от паметта /твърдия диск/ на охранителните камери на частния имот, презаписани на компакт диск, впоследствие предаден на разследващия полицай с протокол за доброволно предаване, който безспорно е писмено доказателство. С оглед на изложеното и във връзка с обстоятелството, че посочените записи съдържат информация, относима към предмета на доказване по чл. 102 от НПК, настоящият състав не намира основание за поставяне под съмнение доказателствената им стойност. Такова би било налице при наличието на данни за манипулация, каквато приетите по делото съдебно-технически експертизи категорично не установяват. На процесните записи като веществени доказателства е извършен оглед по предвидения за това процесуален ред, същите са били обект на ескпертни заключения, предявявани са в съдебно заседание чрез възпроизвеждането им и от двете долни инстанции и във връзка с оценката им са изложените убедителни мотиви в постановените от съдилищата съдебни актове. Що се отнася до принципната възможност за използване на записи от охранителни камери, поставени на обществени места или в частни имоти, практиката на ВКС е непротиворечива, че пречка за инкорпорирането им няма, както и че доброволното предаване на предмети с характер на веществени доказателства може да бъде извършено от всяко лице, у което тези предмети се намират. В посочения смисъл са Решение № 228 от 9.06.2014 г. по н. д. № 355/2014 г., I н. о. и Решение № 602 от 20.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 2736/2011 г., III н. о., като с Решение № 515 от 3.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 549/2008 г., I н. о. е застъпено становище, че няма пречка за ползване на записи и от аудиокасета. Направените пред долните инстанции възражения във връзка с наличието на пречка по смисъла на чл. 118, ал. 2 от НПК за Р. И. и К. М. са получили отговор. Доводите на защитата в тази връзка, изложени още в хода на съдебните прения пред ПОС /л. 118/, основателно са отхвърлени от първата инстанция по изложените на л. 12 от мотивната част на присъдата съображения. Въпросът за свидетелската годност на посочените две лица е обсъден и от въззивния съд на л. 4 от обжалваното решение в съответствие с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. При безспорно установено обстоятелство, че извършените от свидетелите И. и М. действия са с характер единствено на оперативна дейност, възприетата от съдилищата позиция във връзка с оценката и кредитирането на дадените от тях показания не търпи критика. Правилно е изведен и съобразен разграничителният критерий между действията по разследване по реда на НПК и оперативната работа, като са отчетени длъжностното качество на лицата и същността на извършваната от тях дейност. Доводът за опорочено разпознаване на подсъдимия по видео записите от свидетелите И. и М. също е обсъден от инстанциите по фактите /л. 12 и 13 от мотивите на първоинстанционната присъда и л. 4 от обжалваното въззивно решение/, като настоящият състав споделя изложените в тази връзка съображения. В отговор на допълнително развития довод пред касационната инстанция, че посочените свидетели не са очевидци, следва да се добави, че освен въз основа на техните показания и установената липса на процесуални нарушения по чл. 169 – чл. 171 от НПК, съдилищата са обосновали изводите си за авторството на деянието и в резултат на възпроизвеждането на записите в хода на съдебното следствие. Това действие, извършено по повод предявяването на веществените доказателства, но с характер и на следствен експеримент на практика е проверило резултата от извършеното разпознаване, като видно от мотивите на въззивния съдебен акт, направените записи позволяват установяването идентичността на подсъдимия с лицето от видео записите и без ползването на експертни познания. Неоснователно е и оплакването за непреодолян от съдилищата порок при установяване на фактическата обстановка във връзка с мястото на проникване в автомобила на пострадалия. По този повод, още в хода на първоинстационното производство с протоколно определение от 16.03.2015 г. ПОС е назначил и приел съдебно – техническа експертиза /л. 96-99/, чието заключение установява, че кражбата е извършена след отваряне на предната дясна врата на автомобила на И. Д.. Съдилищата са подложили на внимателна оценка и анализ дадените от подсъдимия както в хода на досъдебното производство, така и в хода на съдебното следствие пред ПОС обяснения. Последните безспорно имат двойнствена природа от една страна като източник на доказателствени факти и от друга като средство за защита в процеса, поради което са били обект на обстойна проверка за достоверност. Констатираните в същите противоречия са отстранени по предвидения за това процесуален ред – чл. 279, ал. 1, т. 3 от НПК, като за отхвърлянето на онези от тях, дадени пред първостепенния съд са изложени мотиви в достатъчен обем /л. 10 от мотивите на ПОС и л. 5 от въззивното решение/. Твърдението на касатора за упражнен полицейски натиск в хода на досъдебното производство с цел изтръгване на самопризнание не следва да бъде обсъждано не само поради липса на доказателства по делото в тази връзка, но и поради обстоятелството, че стои извън пределите на касационната проверка по чл. 347 от НПК. Вътрешното убеждение на съдилищата по фактите във връзка с посочените обяснения и направените съответни правни изводи не сочат на допуснат порок в доказателствената им дейност, свързан с изопачаване или превратно тълкуване. Въззивният съд е изпълнил задълженията си за проверка и анализ на всички събрани по делото доказателства съобразно с разпоредбите на чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1, чл. 102, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, като е формирал законосъобразен извод досежно авторството на извършените деяния при несъмнена доказаност на обвинението в съответствие с чл. 303, ал. 2 от НПК. Предвид отсъствието на релевираните с касационната жалба процесуални нарушения, материалният закон е приложен правилно. Лишени от основание са доводите във връзка с предмета на извършената кражба и квалификацията на деянието по по-тежко наказуем състав вместо по основния по чл. 194, ал. 1 от НПК. Невярно е и твърдението, че и двете предходни инстанции не са отговорили на направените от защитата в тази връзка възражения. Видно от л. 13 от мотивите, ПОС е изложил съображения относно предмета на кражбата, базирани на съпоставката и оценката на показанията на пострадалия, на обясненията на подсъдимия М. и на приетата по делото стоково-оценъчна експертиза. Заявената в съдебното заседание пред касационната инстанция негодност на опита към престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК не може да бъде възприета. Безспорно негоден е само този опит, при който използваното средство поначало изобщо не е годно да причини целения резултат. В конкретния случай, чрез използването на платежните инструменти без съгласието на титуляра, подсъдимият е могъл да получи парични суми. Обстоятелството, че не е разполагал с пин кодовете на картите, не променя принципната им годност като средство на престъплението. Тук следва да се добави, че изразената от защитата теза, че не банковите карти, а пин кодовете на същите са средството на престъплението не държи сметка за легалната дефиниция на платежния инструмент, дадена в т. 24 на чл. 93 от НК. Съгласно последно цитираната разпоредба платежен инструмент е веществено средство, което позволява самостоятелно или във връзка с друго средство да се прехвърлят пари или парични стойности. Явната несправедливост е развита с подадените касационни жалби поради прекомерност на наложените наказания и липса на необходимост лишаването от свобода да бъде изтърпяно ефективно. Извършената касационна проверка не установи нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК или липса на мотиви във връзка с индивидуализацията на наложените на В. М. наказания. Съдилищата не са надценили степента на обществената опасност както на дееца, така и на деянията. Последните, видно от наличното по делото свидетелство за съдимост, подсъдимият е извършил в изпитателния срок на предходно осъждане за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК. Независимо от посоченото отегчаващо вината обстоятелство, наказанието е определено след преценка за превес на смекчаващите вината обстоятелства /оказано съдействие в хода на досъдебното производство, семейно положение и трудова ангажираност/, като същите не са многобройни или изключителни по своя характер, за да налагат определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК. За извършената квалифицирана кражба е определено наказание близко до средния размер на предвидените санкционни рамки, като за деянието по чл. 249, ал. 1 е наложено лишаване от свобода в законовия минимум, в какъвто е и кумулативно наложеното наказание глоба за същото престъпление. Съобразени са целите на личната и генерална превенция, като не е допусната материална незаконосъобразност и при определянето на общото най-тежко наказание лишаване от свобода, наложено на М., към което е присъединено и наказанието глоба в размер на сто лева. Доколкото с касационните жалби не се сочат необсъдени от съдилищата доводи във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, намаляването на наложените на М. наказания, респективно корекцията в определеното общо най-тежко наказание, би било проява на прекомерна и неоснователна снизходителност. По изложените съображения, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 88 от 05.04.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.н.о.х.д. № 420/2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:.............................................. ...............................................