6 Р Е Ш Е Н И Е № 210 гр.София, 15.01.2019 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладвано от съдията Д. С. гр.дело № 174/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор Поповска от Апелативна прокуратура - С., срещу въззивно решение № 2406 от 21.11.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2705/2016 г., в частта, с която е потвърдено решение № 3058 от 15.04.2016 г. по гр. д. № 7552/2015 г. на Софийски градски съд, в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата на Република България да плати на В. А. К. сумата от 60000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от воденото срещу нея наказателно производство по н.о.х.д.№ 24018/2011г. по описа на СРС, 12 състав, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 20.11.2014 г. до окончателното изплащане и сумата от 900 лв. – разноски пред първата инстанция, както и в частта на присъдените разноски, сторени пред въззивната инстанция в размер 1928, 57 лв. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната осъдителна част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото обезщетение да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД. Ответната страна В. А. К., не изразява становище по жалбата - не е подала писмен отговор, не се е явила и не е изпратила представител и в проведеното открито съдебно заседание. С определение №562 от 05.07.2018г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В случая, за да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 60 000 лв., въззивният съд е отчел следните установени в процеса обстоятелства: Взел е предвид причинените на ищцата емоционални вреди от воденето на наказателно производство, приключило с оправдателна присъда; естеството на повдигнатото обвинение - по чл. 311, ал.1, т. 1 НК - за това, че на 30.04.2002г. в нотариалната си кантора, в качеството си на длъжностно лице, в кръга на службата си, ищцата е съставила официален документ, в който удостоверила неверни обстоятелства; характера на обвинението – за престъпление, което не е тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 3 НК, но евентуалното осъждане би представлявало основание за изгубване на правоспособност като нотариус; продължителността от почти 7 години на наказателното производство, което надвиша разумния срок по чл. 6 от ЕКЗПЧОС, съобразно практиката на ЕСПЧ; взетата мярка за неотклонение „подписка“, която макар и най-леката предвидена в закона не изключва факта, че ищцата е била подложена на интензивно засягане на личната сфера по време на наказателния процес, през който са протекли нейната бременност, раждане и отглеждане на малко дете; установените сериозни последици в психологичен план и разстройването на здравето й – развито автоимунно заболяване, за което се счита, че в голяма степен е отключено от воденото наказателно производство; обстоятелството, че ищцата е била кредитополучател по договор за ипотечен кредит и заплахата, че не може да погасява вноските си по него, в случай че бъде лишена от упражняване на дейността си като нотариус, която засилвала чувството за несигурност и претърпените неимуществени вреди. Счел е, че с оглед изложеното, сумата от 60 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. Посочил е, че определеното съвкупно обезщетение съответства на обичайно възприетите от практиката на ВКС размери за сходни случаи към процесния период и на обществено-икономическите условия на живот в страната ни. За да намали определеното от състава на СГС обезщетение от 70000 лв. на 60000 лв. съставът на въззивния съд е посочил, че не подценява изживените от ищцата неудобства, стрес и несигурност по повод повдигнатото срещу нея обвинение и продължилия наказателен процес, но счита, че обезщетение в размер над 60 000 лв. би било прекомерно съобразно критерия за справедливост. Обжалваното решение е постановено в противоречие с така установената практика по поставения правен въпрос, защото от фактическа страна въззивният съд е установил релевантните факти, но при определяне на размера на обезщетението не е извършил прецизна оценка на последните и как същите влияят върху този размер. Поради това и доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. В случая между страните няма спор и това е установено безспорно, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, които са следствие на незаконното обвинение. Спорен е единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение за репариране на тези вреди. Както бе посочено и по-горе в настоящото решение в раздел II от ППВС № 4/1968 г. на съдилищата се указва, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт следва да се съобразят характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Когато неправомерното поведение се състои в неоснователно повдигнато обвинение от правозащитните органи, съдебната практика определя като релевантни за размера на обезщетението обстоятелства още личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. При изложените от него мотиви, въззивният съд е обсъдил приетите за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, но не е посочил какво е значението на тези обстоятелства при определянето на същия - как всяко от тях се отразява върху него - в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне. Тези критерии, отнесени към процесния случай, обосновават извод, че размерът на присъденото обезщетение е необосновано завишен. Ищцата към момента на повдигане на обвинението е на възраст 38 години, а към момента на приключване на наказателното производство – 44 години – в активен трудоспособен период, с безупречна до момента на повдигнатото срещу нея обвинение професионална и лична репутация. Не е осъждана и се е ползвала с добро име сред съгражданите си. Предприетото срещу нея наказателно преследване е добило публичност и е създало предпоставки за унизяването й пред семейство, близки приятели и колеги и обществото като цяло. Тези обстоятелства, ведно с установените безспорни факти – че ищцата по време на наказателното производство е забременяла и родила; била е кредитополучател и е имала притеснения от евентуална невъзможност да изплаща погасителните вноски; че вследствие на преживените стрес и напрежение по повод на наказателната репресия е отключила автоимунно заболяване, както и, че повдигнатото обвинение е за умишлено престъпление в сферата на професионалната реализация на ищцата, при изпълнение на служебните й задължения като нотариус, което несъмнено е провокирало негативно отношение към нея у някои колеги и съграждани, като накърнената й лична и професионална репутация също не подлежи на пълно оздравяване, независимо от оправдаването, ведно с нарушеното чувство за самооценка като честен и достоен гражданин на обществото, са все обстоятелства, които обуславят определяне на обезщетение в сравнително по-висок размер. Същевременно ниската степен на интензивност на мерките за процесуална принуда срещу ищеца - взетата мярка за неотклонение „подписка“ е най-леката предвидена в закона; повдигнатото обвинение не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, ал.1 т.7 НК , тъй като за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до, а не над 5 години; установената продължителност от шест години, в рамките на която се е развила най-вече съдебната фаза на наказателния процес, не надхвърля значително разумния срок; липсата на данни за тежки и необратими здравословни проблеми, в това число по време на бременността и раждането; липсата на доказателства, обективиращи категорични данни за възникнали проблеми с погасяването на кредита и за продължителна принудителна безработица, в резултат на наказателното производство като пряка последица от наказателното преследване, са все обстоятелства, които обуславят по-малък размер на обезщетението. При съвкупното обсъждане на всички тези факти и като има предвид обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, съдът в настоящия си състав намира за справедливо да индивидуализира дължимото на ищцата обезщетение в размер на сумата от 30 000 лв. Този размер е от естество да обезщети в най-адекватна степен реалните вреди, претърпени от ищцата в резултат на наказателното преследване. Поради тези съображения уважаването на иска за неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъответствие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи. При определянето на този размер, настоящият съдебен състав взема предвид и обстоятелството, че самото осъждане на ответната П., като процесуален субституент на държавата, да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Поради това искът е основателен до размер 30000лв. Това обезщетение се дължи ведно със законната лихва за забава, считано от 20.11.2014 г. до окончателното изплащане. С оглед изхода от спора и при условията на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ следва да се разпределят и разноските по делото. Претенция за разноски е заявена единствено от ищцата. В производството пред трите съдебни инстанции сторените от ищцата разноски са в общ размер 8510лв., от които 1510лв. пред първата инстанция, 2000лв. – пред втората и 5000лв. пред настоящата. Съобразно уважения размер на претенцията в полза на ищцата се дължат 2553лв. Тази сума следва да се присъди с настоящото решение. Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 2406 от 21.11.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2705/2016 г., в частта, с която като краен резултат е уважен предявеният от В. А. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 30000лв. до 60000лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 20.11.2014 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която в полза на В. А. К. са присъдени разноски в размер 900лв. за първа инстанция и 1928,57лв. за втора инстанция, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от В. А. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 30000лв. до 60000лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 20.11.2014г. до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2406 от 21.11.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2705/2016 г., в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.Витоша 2, да заплати на В. А. К. сумата 2553лв. – разноски, сторени в производството по предявения иск пред трите съдебни инстанции съобразно уважения размер на претенцията. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: