4 решение по гр.д.№ 136 от 2012 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение Р Е Ш Е Н И Е № 260 София, 11.06.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при участието на секретаря Анета Иванова, след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 136 по описа за 2012 г. приема следното: Производството е по реда на чл.290 и сл.от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. В. срещу решение от 03.01.2011 г. по гр.д.№ 3477 от 2009 г. на Софийския градски съд, II В състав, с което е оставено в сила решение от 14.03.2008 г. по гр.д.№ 28689 от 2006 г. на Софийския районен съд, 56 състав за отхвърляне на предявения от В. И. В. срещу В. И. В. иск за делба на апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]. В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. В писмени отговори от 15.06.2011 г. и от 15.02.2012 г. пълномощникът на ответницата В. И. В. оспорва жалбата като недопустима и неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е допуснато до касационно обжалване с определение № 188 от 14.03.2012 г. на ВКС по настоящото дело. С горепосоченото определение касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следния въпрос: налице ли е правен интерес за съделител да се брани срещу предявения иск за делба с възражение за нищожност на договор за придобиване на делбения имот от общия наследодател, от който договор и този съделител черпи права. По този въпрос настоящия състав на ВКС счита следното: По предявен срещу него иск ответникът може да се защитава с всякакви възражения, които изключват, унищожават, погасяват или отлагат отговорността му. Когато се касае до предявен иск за делба, ответникът може да се брани с всички възражения, изключващи твърдението на ищеца за наличие на съсобственост върху движимата или недвижима вещ-предмет на делбата. Същият има правен интерес да заяви нищожност на договора за придобиване на делбения имот от общ на съделителите наследодател, ако основава твърдението си за придобиване на изключителна собственост върху имота на юридически факт, различен от този договор и несвързан с правоприемство между приобретателя по договора и ответника- например на давностно владение, осъществявано спрямо праводателя по договора, чиято нищожност се твърди. С оглед на отговора на посочения по-горе правен въпрос правилно, като е взел предвид, че ответницата твърди изключителна собственост върху делбения имот на основание давностно владение, въззивният съд е приел за допустимо направеното от нея възражение за нищожност на договора за продажба на държавен имот по реда на Н. от 08.03.1991 г., по силата на който наследодателката на съделителите Ц. В. Х. е придобила делбения апартамент. По същество обаче неправилно е произнасянето на съда по въпроса дали този договор е нищожен на основание нарушение на чл.117, ал.2 от Н. или не: Действително, съгласно чл.117, ал.2 от Н., жилищата, заемани от двама или повече наематели, които са низходящи и възходящи и са отделни семейства по смисъла на чл.50 от З., могат да се продадат на едно от семействата само при съгласие помежду им. С оглед събраните по делото доказателства обаче неправилен е изводът на съда, че към датата на продажбата /08.03.1991 г./ в жилището- предмет на делбата са били настанени като наематели две семейства- това на наследодателката Ц. Х. и на ответницата В. В. и съответно, че е било необходимо съгласие на В. В. за продажбата на жилището само на Ц. Х.. Видно от заповед № 263 от 19.06.1984 г. на началника на ЖП управление-С., на 19.06.1984 г. в жилището- предмет на делбата са били настанени две отделни семейства по смисъла на чл.50 от З.: семейството на наследодателката Ц. Х. /майка на ответницата В. В. и на ищеца В. В. и съпруга на починал железничар, бивш наемател в това жилище/, която е била настанена в една стая с право на ползване на общите помещения и семейството на нейната навършила пълнолетие дъщеря В. В. /тя и двете й деца/, които са били настанени в останалата част от жилището- предмет на делбата /стая и кухня в него/. Със заповед № 11 от 1987 г. на началника на ЖП управление-С. обаче въз основа на писмена молба от В. В. и декларация на Ц. Х. наемното правоотношение е било изменено, като наемател на цялото жилище е останала само Ц. Х.. Поради това за продажбата на жилището на Ц. Х. по реда на Н. с договора от 08.03.1991 г., не е било необходимо съгласието на В. В., която към този момент вече не е била наемател в жилището. Съответно липсата на такова съгласие не е нарушение на чл.117, ал.2 от Н. и не е довело до нищожност на договора за продажба от 08.03.1991 г. Поради гореизложеното следва да се приеме, че по силата на валидния договор за продажба от 08.03.1991 г. собственик на делбения апартамент е станала Ц. В. Х., а след нейната смърт на 11.10.1998 г. апартаментът е станал съсобствен при равни квоти между двете й деца и единствени нейни наследници В. В. и В. В.. Неоснователно е възражението на ответницата В. В. за придобиване на апартамента по давност: Безспорно между страните е, а и от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че от 1960 г. до настоящия момент В. В. и семейството й живее в процесния апартамент. До закупуването му от Държавата на 08.03.1991 г. обаче В. В. е била само държател на този апартамент- живеела е там със съзнанието, че апартаментът е държавна собственост, а тя е наемател или член на семейството на наемател на апартамента. Дори и да се приеме, че през горепосочения период /от 1960 г. до 08.03.1991 г./ В. В. е владяла апартамента с намерението да го свои, това нейно владение е без правно значение с оглед съществуващата през този период забрана в чл.86 от ЗС за придобиване по давност на държавни и общински имоти. През периода от 08.03.1991 г. до смъртта на майка й Ц. Х. на 11.10.1998 г. В. В. също е била само държател на апартамента- живеела е в придобитото от майка й Ц. Х. жилище, тъй като е била допусната от нея да живее там със семейството си. Липсват доказателства това нейно държане да е било променено във владение- В. В. да е отстранила собственицата Ц. Х. от владението на апартамента и да е демонстрирала пред нея намерението си да го свои. Напротив, безспорно установено между страните е, че до смъртта си през 1998 г. Ц. Х. е живяла в този апартамент необезпокоявано от дъщеря си. Обстоятелството, че В. В. е заплащала заема за покупката на апартамента, не води до придобиване на вещни права върху този апартамент за В., а само до облигационни такива спрямо другите наследници на собственицата Ц. Х.. След смъртта на Ц. Х. /починала на 11.10.1998 г./ В. В. е станала владелец на своята идеална част от апартамента и държател на притежаваната от брат й В. В. идеална част. Няма доказателства след тази дата /11.10.1998 г./ до датата на завеждане на исковата молба /28.12.2006 г./ В. В. да е променила това свое държание във владение- да е довела до знанието на другия съсобственик /брат си В. В./ намерението си да свои целия имот. Дори и да е сторила това, от датата на смъртта на наследодателката и бивша собственица на апартамента Ц. Х. /11.10.1998 г./ до датата на завеждане на исковата молба за делба, която съгласно чл.116, б.”б” от ЗЗД прекъсва давността /28.12.2006 г./, не са изминали 10 години, колкото съгласно чл.79, ал.1 от ЗС са необходими за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение. С оглед на всичко гореизложеното постановеното от въззивния съд решение за отхвърляне на иска за делба е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, по аргумент за противното от чл.293, ал.3 от ГПК, настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора, като уважи иска за делба на оставения в наследството на Ц. Х. апартамент. С оглед разпоредбата на чл.5, ал.1 от Закона за наследството делбата следва да се допусне между двамата съделители- деца на Ц. Х. при равни квоти. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 03.01.2011 г. по гр.д.№ 3477 от 2009 г. на Софийския градски съд, II В състав И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ДОПУСКА СЪДЕБНА ДЕЛБА между В. И. В.- ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] и В. И. В.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], [жилищен адрес] на следния недвижими имот: апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 70,23 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи на апартамента: фасада, фасада, ап.№ 3 от вх.А и ап.№ 3 от вх.Б, заедно с принадлежащите му таванско помещение № 6 с полезна площ от 34,70 кв.м. при съседи на това помещение: таван на ап.№ 6, фасада, стълбище и таван на вх.Б и избено помещение № 4:41 с полезна площ 15,03 кв.м. при съседи на това помещение: фасада, коридор, мазе на ап.№ 5 от вх.А и мазе на ап.2, заедно с 8,763 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно място при квоти: 1/2 ид.ч. за В. И. В. и 1/2 ид.ч. за В. И. В.. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.