Р Е Ш Е Н И Е № 168 гр. София, 15 април 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №645/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби от адв. Д. Д. в качеството му на защитник на подсъдимия Д. В., лично от подсъдимия В. и от адв. Р. Р. като защитник на подс. С. С., срещу решение № 62 от 08.05.2019г. по внохд № 6/2019г. по описа на Варненски апелативен съд. С присъда № 12 от 01.10.2018г., постановена по нохд № 232/2017г. по описа на Търговищки окръжен съд, подсъдимият С. Н. С. е признат за виновен в това, че на 29.08.2017г. около 20.00ч., в района на [населено място], на пътя за [населено място], в съучастие като съизвършители с Д. Н. В. отвлекли Ц. К. А., като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл.20, ал.2 от НК и чл. 54, ал.1 от НК е осъден на девет години лишаване от свобода. Същият подсъдим е признат за виновен и в това, че на 29.08.2017г. в [населено място], в съучастие като съизвършители с Д. Н. В. се съвкупили с Ц. К. А., като я принудили към това със сила и заплаха и изнасилването е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 152, ал.3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54, ал.1 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК е определено общо най-тежко наказание на подсъдимия С. - девет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим. Със същата присъда подсъдимият Д. Н. В. е признат за виновен в това, че на 29.08.2017г. около 20.00ч., в района на [населено място], на пътя за [населено място], в съучастие като съизвършители със С. Н. С., отвлекли Ц. К. А., като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54, ал.1 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода. Същият подсъдим е признат за виновен и в това, че на 29.08.2017г. в [населено място], в съучастие като съизвършители със С. Н. С. се съвкупили с Ц. К. А., като я принудили към това със сила и заплаха и изнасилването е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54, ал.1 от НК е осъден на седем години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК е определено общо най-тежко наказание на подсъдимия В. - десет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим. Съдът се е произнесъл по приспадане на основание чл. 59, ал. 1 от НК, по възлагане на разноските и по разпореждане с веществените доказателства. Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по жалби от двамата подсъдими и техните защитници и с решение № 62 от 08.05.2019г. по внохд № 6/2019г. по описа на Варненски апелативен съд е била потвърдена. В касационната жалба, подадена от защитника на подс. Д. В. – адв. Д. Д., се съдържат доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Излагат се съображения за липса на обективност, всестранност и пълнота на доказателствения анализ, за недопустимо използване на предположения, за подценяване на оправдателни доказателства, за липса на отговор в решението на възражения на защитата по възприетата фактическа обстановка най-вече по отношение на насилственото качване на пострадалата в автомобила. Оспорват се изводите на въззивния съд за съставомерност на поведението на подс. В., като се твърди, че спрямо пострадалата не е било осъществявано пряко насилствено действие, че спрямо нея не е била осъществена принуда, насочена към полов акт. Искането, което се прави, е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В саморъчната си жалба /озаглавена „открито писмо“/ подс. Д. В. посочва, че в решението не е даден отговор на конкретни въпроси по възприетите фактически обстоятелства и тяхната доказателствена обезпеченост. Твърди непълнота на доказателствата. Касационната жалба от защитника на подс. С. С. – адв. Р. Р., съдържа оплакване, че въззивното решение на практика преповтаря мотивите на първоинстанционната присъда, без да са обсъдени възраженията на защитата – срещу кредитирането с доверие на показанията на пострадалата и несъпоставянето им с други доказателствени източници; срещу игнорирането на показания на свидетелите К. и С.; срещу неизяснаване на противоречия в гласните доказателствени източници; срещу годността на протоколите за оглед. Оспорва се доказателствената дейност на съда, като по този начин се аргументира оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения. Излагат се съображения за недоказаност на обвиненията срещу подс. С. и неправилно приложение на материалния закон с осъждането му. Исканията са алтернативни – за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. В. – адв. Д., поддържа касационната жалба по съображенията и с искането, направено в нея. Защитникът на подс. С. – адв. Т., преупълномощена от адв. Р., поддържа подадената касационна жалба. Дефинира претендираните касационни основания, като сочи наличие на всички, предвидени в чл. 348, ал. 1 от НПК. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Намира, че няма пороци в извършения доказателствен анализ, както и че няма основание да се претендира липса на мотиви на въззивното решение. Счита, че обстоятелствата по делото са изяснени обективно, всестранно и пълно, както и че материалният закон е приложен правилно. Подсъдимият Д. В. моли жалбата му да бъде уважена. Подсъдимият С. С. също моли за уважаване на жалбата. Частният обвинител Ц. А. не се явява и не се представлява в производството пред ВКС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационната жалба, съображенията на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на наведените в касационните жалби основания сочи на извод за тяхната НЕОСНОВАТЕЛНОСТ. По оплакването, направено и в трите жалби за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В преобладаващата си част изложените в жалбите от двамата защитници съображения са такива за необоснованост на съдебния акт. Посочването на собствените изводи на страната за фактологията, която считат, че следва да бъде възприета и претенцията за неправилно кредитиране на определени свидетелски показания не могат да обосноват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Както е известно, необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание и не може да бъде контролирана от касационната инстанция, понеже тя се произнася в рамките на установената от въззивния съд фактическа обстановка. Поради това, съображенията, че фактическите положения в съдебния акт не се подкрепят от събраните по делото доказателства, не съставлява процесуално годен обект на обсъждане. Също така касационният контрол не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на контролирания съд за кредитирането на доказателствата. Поради това проверката на ВКС се концентрира върху процесуалната и материално правна законосъобразност на атакувания съдебен акт. Контролът в тази връзка следва да се извърши във връзка със съблюдаване на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата. В жалбата, депозирана от защитника на подс. С. пред касационната инстанция, са направени аналогични оплаквания на тези, поставени и пред въззивния съд. На релевираните пред него съображения съставът на Варненския апелативен съд е дал законосъобразен и мотивиран отговор, като е обективирал преценката си за фактическата обоснованост на първоинстанционната присъда. Без основание е оплакването на този жалбоподател за липса на мотиви на въззивното решение, изразяваща се в неизпълнение на задължението да бъде даден отговор на направените от страните възражения. Съставът на апелативната инстанция не е имал основание да не се съгласи с подробния и критичен доказателствен анализ, поставен от първия съд в основаната на изводите по фактите. Атакувания пред ВКС съдебен акт не съставлява механично преповтаряне на обвинителната теза и на изводите на първата инстанция, както се твърди в обсъжданата жалба. Съгласявайки се с възприетата от окръжния съд фактическа обстановка, въззивният съд е направил собствен анализ на доказателствата по делото и по този начин изцяло е проследим процеса на формиране на вътрешното му убеждение, така че не би могла да бъде обоснована теза за нарушено право на защита на подсъдимите. Също така на конкретните възражения срещу кредитирането на доказателствените източници съдът е дал аргументиран отговор – защо възприема с доверие показанията на пострадалата свидетелка А., като ги е съпоставил аналитично с другите гласни доказателствени средства, така и с писмените такива. На преценка са били поставени и доказателствата, дискредитиращи обвинителната теза, по отношение на които защитата твърди, че са били оставени без внимание. Така, показанията на свидетелите К. К., Г. С., Х., са били критично оценени и възприети, доколкото са в кореспонденция с други обективни доказателства. Твърдяната в касационните жалби избирателна оценка на доказателствата би била налице и би опорочила съдебния акт ако част от доказателствата са останали изцяло извън вниманието на решаващите съдилища, или информацията, съдържаща се в доказателствените източници, е била ценена произволно само в някои части. Такъв недостатък не се набелязва в контролирания съдебен акт. Оплакванията в жалбите, изготвени от защитниците на двамата подсъдими, съдържат сходна аргументация за липса на обективност, всестранност и пълнота на изясняване на обстоятелствата, за липса на критично съпоставяне на показанията на пострадалата с останалата доказателствена съвкупност, за дискредитиране на оправдателни доказателства – все пороци в доказателствената дейност, които биха се отразили на правилността на съдебния акт. Тези оплаквания настоящата инстанция също намира за неоснователни. Действително, в основата на фактическите изводи са поставени показанията на свид. Ц. А.. Това обаче не е сторено произволно, а след като е защитена преценка, че тези показания са последователни и липсват противоречия, каквито се твърдят от защитата. Също така показанията на пострадалата са съпоставени с другите гласни и писмени доказателствени средства. На практика в жалбите са оспорва възприетия от решаващите съдилища факт, че А. е била качена от подс. В. насилствено, против волята й, в джипа, управляван от подс. С.. Това оспорване е оплакване за необоснованост и не е предмет на касационен контрол. Освен това, за да се съгласи с този фактически извод, направен от първата инстанция, въззивният съд внимателно е съпоставил показанията на пострадалата със заявеното от свидетелите /които според защитника адв. Р. са „очевидци“/ П. П., М. М., К. К. и Г. С./. Аналитично защитен е изводът, че показанията на свид. М. нямат конкретна информационна стойност, а тези на свид. П. също не изясняват въпроса дали А. се е качила доброволно в автомобила. Много задълбочена преценка е била направена на показанията на свидетелите К. К. и Г. С., които са присъствали на качването на пострадалата и известно време са пътували заедно в джипа. Обективирана е преценката защо се дава вяра на приобщените чрез прочитане показания на свид. К. от досъдебното производство, в които свидетелят е описал поведението на подс. В. при качване на пострадалата в автомобила. По-нататък, показанията на свид. Ц. А. са били кредитирани и защото са били сравнени и са били намерени за подкрепени и от изводимите обстоятелства от протокола за оглед на веществени доказателства /на автомобила/ и от изводите на съдебно-медицинската експертиза за констатираните увреждания и техния генезис, съответстващи на заявеното от нея. Без основание е оплакването, че не са били обсъдени показанията на свид. Х. Х.. Заявеното от него е било кредитирано от съдилищата и са изложени съображения защо то не дискредитира показанията на свид. А. по отношение на позата, в която е била насилствено държана в автомобила. Впрочем, развитите в касационните жалби съображения за това, че пострадалата е можела да потърси помощ от този свидетел, а не го е сторила, че тя е могла да се обади по мобилния си телефон, който не й е бил отнет, но не го е направила, по никакъв начин не изключват установените от доказателствените източници действия по насилственото й качване в автомобила, притискането й, а впоследствие и осъществяване на полов акт с нея от подс. В. против волята й. Извън това, съпротивата на пострадалата като характер и интензивност, освен че е в зависимост от личните й емоционални и интелектуални качества, не може да служи за обосноваване на извод за липса на насилствени и заплашващи действия от страна на подсъдимите. По-нататък, правилно въззивният съд е възприел показанията на свидетелите М. М., Д. Д., Н. Х. и С. Я. – полицейски служители, които отишли в къщата на подс. С., по отношение на състоянието и реакциите на свид. А.. Тези показания обосновано са възприети като подкрепящи показанията на пострадалата, включително и досежно случилото се в къщата. Освен това, доколкото са производни доказателства, показанията на свид. Х. за разказаното пред него от А., са използвани само за проверка на нейните показания. Заявеното от пострадалата е било съпоставено и с обективните находки при извършения оглед – по отношение на джапанката и торбичката с яйца, а също и с показанията на свид. Х. С., участвал като поемно лице при огледа за личните му възприятия на посочените обстоятелства. Доказателственият анализ, направен от състава на апелативния съд, следователно, отговаря на изискванията на всестранност, обективност и логичност, като възприемането с доверие на показанията на пострадалата свидетелка е защитено чрез преценката за тяхната подкрепеност от изводимото от други гласни и писмени доказателствени средства и експертното заключение. Не може да бъде възприето като основателно оплакването в касационните жалби за необсъждане и подценяване на доказателствената стойност на обясненията на двамата подсъдими, както и за липса на тяхното детайлно съпоставяне с останалите доказателства. Въззивният съд, проверявайки и дейността на първата инстанция, е извършил дължимата преценка на тези доказателствени източници. Ноторно е, че обясненията на подсъдимото лице са както доказателствено средство, така и средство за защита. Отчитайки двояката им същност, контролираният съд обосновано е възприел като защитна теза заявените от подсъдимите обстоятелства, които сочат на доброволност на поведението на пострадалата. Това е сторил чрез противопоставянето им на другите доказателствени източници, позволяващи несъмнен изводи за поведението на подсъдимите. Оплакването в жалбата на адв. Р., че липсва отговор от въззивния съд на възражения във връзка с годността на протоколите за оглед, макар да има резон, не може да обоснове извод за неизпълнение на задължението на въззивния съд по чл. 339, ал. 2 от НПК. Това е така, понеже във въззивното решение е обективирана цялостната и задълбочена преценка на контролирания съд по отношение на аналитичния прочит на доказателствата. Доводите в касационната жалба, подадена лично от подс. В. в съществената си част са за непълнота на доказателствата, макар да са изложени във формата на въпроси. Те касаят липса на изследване на иззети биологични следи, липса на изземване на ДНК проби, на следствен експеримент за възможността свид. А. да се е намирала в джипа в описаната от нея позиция. Според настоящия състав на касационната инстанция неизвършването на подобни експертизи и на претендираното процесуално-следствено действие не е довело до непопълване на делото с необходимия доказателствен обем за правилното му решаване. Събраните и проверени доказателства в хода на съдебното следствие са дали необходимата и достатъчна основа за извеждане на стабилни фактически изводи. В този смисъл, решаващите съдебни инстанции не могат да бъдат укорени в неизпълнение на процесуалните изисквания по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 от НПК. Изложените съображения обосновават извода на касационната инстанция, че при постановяване на атакувания съдебен акт не са допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените и съответно не може да бъде удовлетворена претенцията на касаторите за отмяна на контролирания акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. По възраженията за правилното приложение на материалния закон. При липсата на процесуални нарушения в процеса на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, се налага извод, че възприетата фактическа обстановка в атакувания съдебния акт не може да бъде подложена на съмнение. В този смисъл, претенцията за недоказаност на обвиненията е без основание и не може да обоснове касиране на атакуваното решение. По настоящето дело фактическите обстоятелства са правилно изяснени и надлежно установени и те са обосновали верен извод за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите В. и С. по възведените им обвинения. В рамките на установените факти правните изводи на решаващите съдилища се възприемат от касационната инстанция като законосъобразни и правилни. По отношение на осъждането на В. и С. за извършено престъпление по основание чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл .20, ал. 2 от НК правните изводи на контролирания съд не търпят критика. Извършените действия по спиране и връщане назад на автомобила, управляван от подс. С., след като подс. В. му казал „спри да я вземем“, принудителното вкарване на Ц. А. в джипа от подс. В., фактическото отнемане на възможността пострадалата да напусне автомобила, правилно са били преценени като осъществяващи изпълнителното деяние „отвличане“. Общността на умисъла между двамата извършители е аргументирано изведена въз основа на обективираните им действия, макар и с различен принос в осъществяването на изпълнителното деяниие. Правилно въззивният съд е приел, че поведението на подсъдимите В. и С. е съставомерно по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НК. Подробно е аргументиран извода, че двамата подсъдими са осъществили спрямо свид. А. принуда във формата на заплашване, като тази принуда е била насочена към осъществяване на полов акт въпреки нейната воля, като вторият акт на двуактното престъпление е осъществен от подс. В.. В касационната жалба от защитника на подс. В. се оспорват възприетите от контролирания съд правни изводи, като се сочи, че спрямо пострадалата не е било упражнено пряко насилствено действие, че заплахата спрямо нея не е била конкретизирана и не е била във функционална връзка с втория акт на изпълнителното деяние. Доводите на защитника не могат да бъдат възприети, а на тези съображения правилно е отговорил и въззивният съд. Това е така, понеже въз основа на установената фактология се прави извод за осъществени спрямо свид. А. вербални заплахи, както и такива с предмет, описан от свидетелката като пръчка. Те действително са преди докарването й в къщата, но без съмнение са насочени към осъществяване на втория акт на престъплението, който акт е бил в представата на дейците и те са насочили поведението за неговото осъществяване. Споделят се съображенията във въззивното решение за това, че принудата при изнасилването може да бъде осъществена не само с преки принудителни действия, но и поради поставянето на пострадалата в обстановка и при условия, при които не вижда друг изход, освен да се съгласи да извърши полов акт, въпреки че не го иска. Обстановката, в която е била поставена А. – затворена в къща на края на селото, от двама силни мъже, с пуснати кучета на двора, я е мотивирала да осъществи съвкупление с единия подсъдим, което иначе не би извършила. Поради това отправените спрямо пострадалата заплахи, поставянето й в обстановка, принуждаваща я към желаното от подсъдимите поведение, сочи на осъществяване на принуда и от двамата подсъдими с цел съвкупление с нея. Тези изводи не се разколебават от данните от СМЕ за липса на следи от насилствен полов акт, нито от установените обстоятелства, че в къщата пострадалата е пушила и пила бира. Това е така, понеже не са възприети факти за непосредствено приложена сила за осъществяване на съвкуплението, като то е осъществено от подс. В. с А., след като тя не е виждала друг изход при конкретната обстановка. По отношение на възраженията в касационната жалба от защитника на подс. С., че в обвинителния акт не се съдържа описание на действията на този подсъдим, с които да е участвал в отвличането, както и такива, с които да е заплашвал пострадалата, настоящата инстанция ги намира за неоснователни. Описаните в този процесуален документ факти за конкретните му действия за управление на джипа преди и след насилственото качване на пострадалата, тези по размахване на пръчка и произнасяне на заплашителни реплики, заявеното намерение „да мине и той реда“, в контекста на формулираното от обвинението поведение на двамата подсъдими във времето и пространството, са достатъчни да научи този подсъдим в какво е обвинен. Неговите действия са били приети за установени и възприетата фактическа обстановка е довела до верни изводи за неговото съучастие и в двете престъпни деяния, като във второ е участвал само в първия акт – осъществяване на принудата, насочена към съвкупление с А.. При тези съображения не са налице основания за уважаване на искането в касационната жалба от защитника на подс. С. за оправдаване в рамките на възприетата фактология, защото не е реализирана хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. В касационните жалби не се съдържа позоваване на касационната основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което няма основание да бъде правена преценка за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания. Такова оплакване, без да се мотивира, се прави за пръв път в съдебното заседание пред касационната инстанция и не може да бъда разгледано, понеже това касационно основание се навежда след срока за обжалване. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице развитите в жалбата касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 62 от 08.05.2019г., постановено по внохд № 6/2019г. по описа на Варненски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.