Р Е Ш Е Н И Е № 50034 гр. София, 04.10. 2023 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2381 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Панагюрска медна компания“ АД, [населено място], срещу решение №380 от 28.06.2021г. по т.д.№7/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него е потвърдено решение №260 148 от 12.10.2020г. по т.д.№2098/2019г. на Софийски градски съд, ТО, 4 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Панагюрска медна компания“ АД, [населено място], срещу Г. М. С. иск с правно основание чл.45 ал.1 от ЗЗД за сумата от 26 000 лева, частично от 156 660 лева – обезщетение за вреди, произтичащи от действията на Г. М. С., изразяващи се в представляване като управител на „Панагюрска медна компания“ ООД / сега АД/, [населено място], при сключването на допълнително споразумение от 20.04.2016г. с „Й. 2000“ АД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че съдът не се е произнесъл по всички наведени от него твърдения. Наред с това твърди, че съдът неправилно е приложил материалния закон, като неправилно е преценил предпоставките за уважаване на иска по чл.45 от ЗЗД, а също така погрешно е интерпретирал събраните по делото доказателства. Счита за неправилен извода на съда, че с процесното споразумение от 20.04.2016г. ответникът С. не е признал несъществуващо задължение, а е признал дълг по споразумение от 14.12.2015г. Излага доводи, че договорът за заем от 01.07.2014г. и споразумението от 14.12.2015г., за които съдът е приел, че удостоверяват съществуването на задължение на касатора към „Й. 2000“ АД, са нищожни поради симулация. Поддържа, че същите са сключени единствено за да се претендират пари от „Панагюрска медна компания“ ООД след промяната в собствеността на дружеството, настъпила на 12.04.2016г. Ответникът по касация Г. М. С. оспорва касационната жалба, като счита въззивното решение за правилно и законосъобразно. Поддържа, че съставът на Софийски апелативен съд е обсъдил последователно в съвкупност и поотделно всички факти и обстоятелства, обуславящи предмета на делото, като правилно е преценил за неоснователни твърденията на ищеца за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждането на въведените с исковата молба твърдения за нищожност поради абсолютна симулация на договора за заем, споразумението от 14.12.2015г. и допълнителното споразумение от 20.04.2016г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отхвърли предявения иск за присъждане на обезщетение за вредите, причинени от ответника чрез сключването на допълнително споразумение от 20.04.2016г. с „Й. 2000“ АД, в качеството му на представляващ „Панагюрска медна компания“ ООД, [населено място], в периода след като същият е бил освободен като управител, но преди вписването на това обстоятелство в търговския регистър, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на една от предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.45 от ЗЗД, а именно настъпили за ищеца вреди от сключването на споразумението. Счел е за неоснователни оплакванията на въззивния жалбоподател за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, като е изтъкнал, че СГС е обсъдил доводите за нищожност на договора за заем от 01.07.2014г. и споразумението от 14.12.2015г. и е приел, че към момента на подписването им ответникът е притежавал надлежна представителна власт спрямо „Панагюрска медна компания“ ООД по аргумент от чл.141, ал.6, вр. чл.141, ал.2, изр.2 от ТЗ. Също е приел за недоказано въведеното от жалбоподателя възражение за нищожност поради абсолютна симулация на сключения между „Панагюрска медна компания“ ООД и „Й. 2000“ АД договор за заем. Приел е за доказано, че предоставените в заем суми са преведени на ищеца по банков път. Изложил е съображения, че макар договорът за заем от 01.07.2014г. да е подписан само от единия представляващ „Панагюрска медна компания“ ООД управител, при предвидено съвместно упражняване на представителната власт от двамата управители, дружеството е извършвало плащания по договора за заем след неговото подписване, с което са потвърдени действията без представителна власт. Възприел е за неоснователно и възражението на въззивника, че споразумението от 20.04.2016г. е антидатирано. По тези съображения е споделил извода на първоинстанционния съд, че чрез сключването на допълнително споразумение от 20.04.2016г. с „Й. 2000“ АД, са признати съществуващи задължения на „Панагюрска медна компания“ ООД по договор за заем от 01.07.2014г. и по договор за продажба по фактура №376/29.12.2014г. С определение №50682/21.12.2022г. по настоящото дело решението на Софийски апелативен съд е допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпроса относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? По поставения процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №60014/28.07.2021г. по т. д. №2563/2019г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №140/08.03.2021г. по т. д. №2601/2019г. на ВКС, ТК, І т. о., и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказаните съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна по чл.263 от ГПК. Ако във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, от които може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или направените от първоинстанционния съд фактически изводи са необосновани /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивната инстанция е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 и чл.236, ал.2 във връзка с чл. 269 от ГПК и установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, основателни се явяват оплакванията в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на разпоредбите на чл.236, ал.2 във връзка с чл. 269 от ГПК, изразяващо се в пропуск на въззивния съд да обсъди оплакванията, че ответникът, легитимирайки се като управител на „Панагюрска медна компания“ ООД, [населено място], с процесното споразумение е уговорил и неустойка за забава, каквото задължение не е съществувало за дружеството до сключването на това споразумение. Също така във въззивното решение не са обсъдени и оплакванията на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за валидност на договора за продажба на изплащане от 16.05.2014г., въз основа на който е издадена и осчетоводена фактура №376/29.12.2014г. на стойност от 35 980 лева, вземането по която е признато с процесното споразумение. Наред с посоченото касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК, по отношение на обжалваното въззивно решение е налице и касационно основание по чл.281 т.2 от ГПК. В исковата си молба ищецът „Панагюрска медна компания“ АД, [населено място], поддържа, че ответникът Г. М. С. е бил управител на дружеството до 13.04.2016г., на която дата е бил освободен с решение на общото събрание на съдружниците / към този момент дружество е било ООД/. Въпреки, че фактът на освобождаването му бил заявен за вписване в Търговския регистър още на 18.04.2016г. и бил известен на С., същият на 20.04.2016г., сключил от името на дружеството допълнително споразумение с „Й. 2000“ АД, с което признал задължение на „Панагюрска медна компания“ ООД, [населено място], в размер на 156 660 лева, като поел от името на дружеството и задължение за неустойка за забава в размер на 1% дневно от стойността на неплатена в тридневен срок вноска от задължението, но не повече от 30% от стойността на неплатената главница. Ищецът поддържа, че ответникът е действал виновно и противоправно, като съзнателно е подписал неизгодно за дружеството споразумение, знаейки че вече не го представлява. Поддържа, че признавайки задължение в размер на 156 660 лева и договаряйки други увреждащи условия /задължение за неустойка и арбитражна клауза/, Г. С. е нанесъл на имуществени вреди в размер не по – малко от 156 660 лева. С оглед на това е поискал ответникът Г. С. да бъде осъден да му заплати сума в размер на 26 000 лева, като част от сумата 156 660 лева, представлява нанесена на дружеството вреда от сключването на допълнителното споразумение от 20.04.2016г. с „Й. 2000“ АД. В подадения от него отговор ответникът е направил възражение за нередовност на исковата молба, като е посочил, че липсва индивидуализация на всяка от обективно съединените претенции, както относно фактите, на които ищецът основава правото си, така и относно петитума, с което е нарушено правото на защита на ответника в процеса. Наред с това са изложени и доводи за недопустимост на иска поради това, че ищецът е следвало да осъществи защитата си срещу евентуални незаконосъобразни действия на Г. С. в производството по арбитражно дело №1/2019г., образувано пред АС при Сдружение „Професионално сдружение за извънсъдебно решаване на спорове“, по предявени от „Й. 2000“ АД срещу „Панагюрска медна компания“ АД, [населено място], осъдителни искове за изпълнение на задълженията по допълнителното споразумение от 20.04.2016г. С допълнителна искова молба от 16.12.2019г. ищецът е конкретизирал твърденията си за вида и размера на причинените му имуществени вреди, като е пояснил, че с подписването на споразумението от 20.04.2016г. Г. М. С. е признал несъществуващо задължение в размер на 156 660 лева и е задължил същото с допълнителни 46 998 лева неустойка, които не биха били дължими, ако не беше подписал допълнителното споразумение. По този начин ищецът е уточнил основанието на иска, заявявайки, че е претърпял две отделни по вид имуществени вреди – признаване на несъществуващо задължение и поемане на ново задължение за неустойка. Въпреки, че е разграничил вредите по вид и размер, ищецът не е привел петитума на иска в съответствие с обстоятелствената част на исковата си молба, като нито е изменил пълния заявен размер на иска / същият е останал в размер на 156 660 лева, без в него да е включен размерът на задължението за неустойка от 46 998 лева/, нито е заявил изрично, че в настоящото производство предявява частична претенция само за вредите от признаването на несъществуващото задължение за главницата, но не включва в предмета на спора претенция за вредите от поемането на задължението за неустойка. Съответно ищецът не е разграничил в рамките на частичния заявен размер от 26 000 лева, каква част от сумата се претендира като обезщетение за всяка от вредите или цялата сума се претендира като част от дължимото обезщетение за една от вредите. Въпреки, че исковата молба е останала с неуточнен петитум първоинстанционният съд е приел същата за редовна и е постановил решение, с което е отхвърлил изцяло предявения частичен иск, като е приел за доказано съществуването на признатото задължение за главница в размер на 156 660 лева, без да обсъжда дали поемането на ново задължение за неустойка за забава при изпълнението на признатия дълг, съставлява действие на ответника, увреждащо представляваното от него дружество. В подадената от него въззивна жалба ищецът, наред с останалите доводи за неправилност на първоинстанционното решение, е направил оплаквания, че съдът е изградил доводите си, фокусирайки се единствено върху въпроса дали признатите със споразумението задължения са съществували, без да обсъди останалите факти – че с това споразумение е поето и задължение за неустойка за забавено плащане и е уговорена арбитражна клауза. Въззивният съд, макар да е обсъдил подробно останалите спорни между страните въпроси относно валидността на споразумението, представителната власт на ответника Г. М. С. по отношение на „Панагюрска медна компания“ ООД, [населено място], съществуването на задължение по договора за заем от 01.07.2014г. и споразумение към него от 14.12.2015г., което е признато със споразумението от 16.04.2016г. не е обсъдил възраженията, свързани с включените в споразумението клауза за неустойка за забава и арбитражна клауза. При липсата на конкретизация на предявената частична претенция /каква част от причинените вреди от признаването на несъществуващо задължение за главница в размер на 156 660 лева и каква част от причинените вреди от поемането на задължението за неустойка в размер на 46 998 лева се претендира да бъде обезщетена/ исковата молба се явява нередовна. Тази нередовност е следвало да бъде съобразена от въззивния съд, който във всеки етап на съдебното производство е длъжен да следи за допустимостта на предявения иск. Съгласно задължителните разяснения в т.5 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК извън хипотезата на конституиране на надлежен ответник за разглеждане на делото с негово участие, в останалите хипотези на нередовност на исковата молба постановките на ТР №1/2001г. от 17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални и при действащия ГПК. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. С оглед на това въззивният съд е следвало да съобрази несъответствието в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Вместо това съдът е приел в мотивите, че е сезиран с една частична претенция за обезщетение на имуществена вреда в пълен заявен размер 156 660 лева и по този начин е постановил недопустимо решение. По изложените съображения решението на Софийски апелативен съд се явява недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено на основание чл.293, ал.4, вр.чл.270 от ГПК. Съгласно разясненията в т.5 от ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, делото следва да бъде върнато на въззивния съд, който следва да извърши необходимите процесуални действия по отстраняване на нередовността на исковата молба съобразно дадените с настоящото решение указания. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция дължи произнасяне и по отговорността за разноските в касационното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение №380 от 28.06.2021г. по т.д.№7/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.