Р Е Ш Е Н И Е     № 251 София, 06 юли 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на единадесети май две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                  ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА                                                                      БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 38/2008 година В срока по чл. 421, ал.1 НПК и на основание чл. 422, ал.1, т.5 от НПК Главният прокурор на Република България е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение№ 130/28.06.2007 г., постановено по ВНОХД № 120/07 г. от Апелативен съд – гр. В., с което е потвърдена присъда № 39/19.03.2007 г. по НОХД № 67/07 г. на Окръжен съд – гр. Р.. В искането се твърди, че при постановяване на посочените съдебни актове е допуснато съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. В съдебното заседание искането се поддържа от представител на Върховната касационна прокуратура. Осъденият А. Т. Ш. не се явява, а назначеният при условията на чл. 94, ал.3 от НПК, процесуален представител поддържа становище, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе взе предвид следното : І. С цитираните съдебни актове, чиято отмяна се иска, А. Т. Ш. е бил признат за невинен в това на 08.02.2007 г., в гр. Р., на ГКПП “Д”, трасе “вход” да е нарушил разпоредбата на закон – чл. чл. 11 и 14 от Валутния закон и чл. 2, ал.2 във вр. с чл. 8, ал.1 и чл. 5 от Наредба № 10 от 16.12.2003 г. за вноса и износа на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях и за водене на митнически регистри по чл. 10а от ВЗ (Загл. изм. – ДВ, бр. 48 от 2007г.) – относно режима на вноса и задължението за тяхното деклариране, като не е декларирал 120 000 евро с левова равностойност 234 699, 60 лева и предметът на престъплението е в особено големи размери, поради което и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по обвинението по чл. 251, ал.1 от НК. Подсъдимият А. Т. Ш. е бил признат за невинен и в това на 08.02.2007 г., в гр. Р., на ГКПП “Д”, трасе “вход” да е пренесъл през границата на страна без знанието и разрешението на митниците – стоки и предмети – злато за търговски цели с общо тегло 5 кг. 863,79 гр. в големи размери на стойност 107 900, 54 лева, поради което и на основани чл. 304 от НПК е бил оправдан и по обвинението по чл. 242, ал.1, б. “д” от НК. ІІ. Искането е процесуално допустимо, като подадено в предвидения от закона срок и е основателно. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК се свързват принципно с нарушения на чл. 313 и чл. 314 от НПК, допуснати от въззивния съд. Следва да се отбележи, че упрекът към въззивната инстанция е съвсем основателен, защото последната безкритично е приела дейността на първата инстанция по установяване на правно значимите факти и на приложимото право. Въззивната инстанция е утвърдила извода на първостепенния съд, че след 01.01.2007 г. на вътрешните граници между държавите – членки на ЕС не съществува задължение за деклариране на валутни ценности и стоки, поради което е невъзможно осъществяването на престъпните състави по чл. 251, ал.1 и чл. 242, ал.1, б. “д” от НК. Прието е още, че е налице несъответствие между нормите на националното ни законодателство и тези на правото на Общността, поради което приоритет имат последните. Не почива на обективното законодателство изводът на предходните инстанции, че националното законодателство (Валутен закон и Наредба № 1* противоречи на нормите на общностното право, определящи принципа на “свободно движение на капитали”. Въведеният с националните норми декларативен режим за внасяната и изнасяната на и от територията на Република България валута в брой над определен стойностен праг, не нарушава чл. 56 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) и въведения с него принцип на свободно движение на капитали в рамките на Общността. Разпоредбата на чл. 58 от ДЕО е изключение от принципа на чл. 56 от ДЕО и дава право на всяка държава – членка да предприеме всички необходими мерки за предотвратяване на нарушения на национални законови и подзаконови норми или да предвиди процедури за деклариране за целите на статистическата или административната информация. Иначе казано, задължението за деклариране не пречи на лицата да пренасят съответните капитали, а декларативният режим, принципно се вмества в допустимите ограничения по чл. 58 от ДЕО. На следващо място, сериозно преувеличено е значението на писмо № 2* от 15.02.2007 г. на началника на Митница Русе – л. 119 от досието на досъдебното производство. Преди всичко, съдът е следвало, ако е приел липса на компетентност на митническите служители, да я обоснове със законови, респективно подзаконови или др. актове, а не с тълкуванието, дадено в цитираното писмо. Отделен е въпросът, че в последното е определена компетентност на контрол, съобразно чл. 15, ал.2, т. 1 от ЗМ, като е следвало съдът да съобрази още и разпоредбите на чл. 16 от ЗМ, параграф 1, т. 31 от ДРЗМ, както и чл. 16 от ВЗ. Сам съдът посочва, че действията на митническите служители В. и Г. , свидетели по делото, би следвало да са други – “..трябвало да го (него, подсъдимия, бел. ВКС) насочат към митническо учреждение, където се извършва деклариране..” – мотиви л. 36 от първоинстанционното дело. Такова насочване (ако се следва логиката на съда за необходима компетентност), би могла и да е от значение, но само ако лицето се отзове на поканата за деклариране.становените данни изобщо не сочат, че подсъдимият Ш е имал намерение не само да декларира, но и да уведоми митническите служители за пренасяната валута и стоки, предвид старателното им укриване, както и изрично заявеното от него – че няма нищо за деклариране. Освен това, посочените по-горе нормативни актове изискват попълването на валутна митническа декларация от приносителя и представянето й при митническите органи, които са ангажирани с прилагането на митническото законодателство. По - нататък, настоящият състав не оспорва принципните обобщения, направени в съдебните актове: за характера на правото на ЕС, принципите в прилагането и директния ефект на конкретни разпоредби от общностното право, но все пак тези обобщения трябва да са съответни и на установеното по делото. Въззивният съд е утвърдил фактическите и правните изводи на първата инстанция, като е приел за ненужно да ги преповтаря. Така, очевидно е възприел и решаващите съображения, че след като подсъдимият Ш пътува от Р Румъния (държава-членка), откъдето носи и златните изделия, то на ГКПП “Д” липсва въвеждане в митническата територия на Общността (чл. 40 от Митническия кодекс на Общността), а пренасянето им “...е равнозначно на пренасянето им от един град в друг, на територията на самата страна..” - л. 34 от мотиви на присъдата. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕИО) № 2913/92 г. относно създаване на Митническия кодекс на Общността, митническата територия на ЕС е съвкупността от митническите територии на държавите – членки. Безспорно, в рамките на тази територия се осъществява свободно движение на стоките без заплащането на мита и такси с еквивалент на мито при преминаване от митническата територия на една държава – членка на друга, без прилагане на количествени ограничения при това движение и с прилагане на едни и същи тарифни и нетарифни мерки само и единствено спрямо вноса и износа за и от “трети страни” (виж и чл. 23 и сл. от ДЕО). Макар и в принципен план предходните инстанции да са разглеждали така митническото законодателство, то са пропуснали да дадат отговор на съществения въпрос, предвид установеното по делото : дали става дума за вътреобщностно движение на стоки или за изнасянето им за трета страна – Р Турция. Тези обстоятелства очевидно имат значение за изхода на делото, а несъобразяването им поставя под съмнение крайните заключения и тълкувания на съдилищата, посочени по-горе. Все в тази връзка, без коментар е останало и обстоятелството – че златните изделия (които по отношение облагането и мерките на търговска политика се третират като стоки и за тях се прилагат разпоредбите на Регламент (ЕИО) № 2913/92 г.), са били укрити и дали последното е, за да не се представят пред митническите органи (в това число не само българските), съгласно установения ред за определяне на митнически статут, режим и/или направление. Всичко това има отношение към обективната страна на престъплението по чл. 242, ал.1, б. “д” от НК, включително и при прякото действие на митническото законодателство на Общността. Ако въззивният съд бе изпълнил стриктно задълженията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК и бе обсъдил възраженията, направени с протеста, относно обективните и субективни признаци на престъпните състави, предмет на обвинението, нямаше да останат неразрешени, сега поставяните с искането въпроси, а именно : дали “знанието и разрешението на митническите органи” като елемент от обективната страна на престъплението по чл. 242, ал.1, б. “д” от НК включва не само действия на деклариране, а и всички нормативно изискуеми действия по спазване на митническото законодателство и в тази връзка, дали укриването на митническа информация е елемент от състава на посоченото престъпление. На следващо място, с основание в искането на главния прокурор се оспорва изведеното като самостоятелно обстоятелство за несъставомерност – липсата на граничен митнически пункт на ГКПП – Д. мост. Извън казаното вече, по повод виждането на инстанциите какви действия е трябвало да извършат митническите служители, съдът е следвало да изясни дали действията (бездействията), обект на митнически контрол и надзор възникват само на гранични митници между държави – членки или на местата, посочени в Митническия кодекс на Общността (виж напр. чл. 4, т. 13, т. 14, чл. 161, чл. 183 от същия). И ако даденото от митническите органи на една държава- членка разрешение и обективно знание е валидно за всички други митнически органи (виж чл. 250 от Митническия кодекс на Общността), то липсата на такова знание и разрешение на митническите органи, включително и на българските, може да направи действията на подсъдимия съставомерни. Обобщено, всички поставени по-горе въпроси от фактическо и правно естество са останали извън обсъждането на въззивната инстанция, а имат съществено значение за правилното решаване на делото. Ето защо, въззивният съдебен акт подлежи на отмяна и ново разглеждане на делото във въззивната инстанция. При последното да се обсъдят всички доказателства и обстоятелства по делото, така както изискват принципните норми, на които се подчинява наказателният процес и след това при правилно установени фактически констатации да се приложи материалният закон. По гореизложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение № 130/28.06.2007 г., постановено по ВНОХД № 120/07 г. от Апелативен съд – гр. В., с което е потвърдена присъда № 39/19.03.2007 г. по НОХД № 67/07 г. на Окръжен съд – гр. Р.. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от въззивния съд от стадия на съдебното заседание.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.