4 Р Е Ш Е Н И Е № 378 София, 30.12.2014 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3020/2014 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на фондация „З.. ф..”, [населено място], подадена от пълномощника и адвокат О. В., срещу въззивно решение от 06.01.2014 г. по гр. дело №7203/2012 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 21.12.2009 г. по гр. дело №25167/2008 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу М. Т. К. искове за сумата 5 459.45 лв., дължима по договор за заем от 22.07.2004 г. и за сумата 1 260.17 лв. – договорна лихва за периода 21.05.2005 г. - 25.08.2008 г. Въззивният съд е приел, че на 20.07.2004 год. между фондация „З..ф..” в качеството на заемодател и Сдружение на собственици на блок № 10 – „Захарна фабрика”, като заемополучател, е сключен договор, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на сдружението за извършване на реконструкция на блок № 10 заем в размер, не по-голям от 55 000 евро, който ще бъде гарантиран чрез сключване на индивидуални договори за заем с всеки от членовете на сдружението – собственици на апартаменти в сградата. Точната сума на заема според чл. 6 от договора щяла да бъде уточнена въз основа на издадените от изпънителите на санирането фактури, като съгласно чл. 7 от същия, сумата на заема по този договор ще бъде превеждана директно от заемодателя на изпълнителите на строителните работи. На 22.07.2004 г. фондация „З..ф..” е постигнала съгласие с К. И. Г. да и предостави заем в размер до равностойността на 2791 евро, предназначени за покриване на разходите за реконструкцията на припадащата се част от блок 10. Страните по договора от 22.07.2004 г. са уговорили, че заемът се олихвява с годишен лихвен процент от 5.8 %. Договорът е подписан от ответницата М. Т. К., която се е задължила на основание чл. 101 във връзка с чл. 121-127 от ЗЗД да отговаря солидарно със заемополучателя за изпълнение на задължението за погасяване на заема. От представените по делото писмени доказателства, както и от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, които кореспондират с приетата пред районния съд таблица за ценообразуване, се установява, че припадащата се на апартамент № 3 от блок №10 в[жк]част от сумата, подлежаща на възстановяване на ищеца, възлиза на 5 459.45 лв. Размерът на уговорената лихва върху главницата за претендирания период от 25.01.2005 г. до предявяването на иска на 25.08.2008 г., възлиза на 1 078.19 лв. Строително-монтажните работи по реконструкцията на блока са извършени по силата на договори от 23.07.2004 г. и 01.12.2004 г., сключени от изпълнителите със С. на собствениците на [жилищен адрес] като сумите са изплатени от ищеца по банков път. Предявените искове срещу ответницата за връщане на заемоподобно предоставена сума от ищеца на трето лице заедно с възнаградителната лихва са неоснователни. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален. За възникването на облигационното отношение по такъв договор същественият отличителен белег се явява реалното предаване на сумата, от който момент се поражда задължението на заемополучателя за връщането и. Действително, предаването в собственост на парите или другите заместими вещи може да бъде извършено и косвено, като например когато парите са депозирани за сметка на заемополучателя у трето лице, или когато заемополучателят задържа една сума, която вече е имал или получил на друго основание, или когато заеманата сума се предоставя на трето лице по нареждане на длъжника за погасяване на негово валидно възникнало задължение, както се твърди в настоящия случай. В хипотезите и на косвен заем обаче задължението за заемополучателя да върне полученото възниква от момента на плащането. При подписване на договора от 22.07.2004 г. от страна на ответницата като солидарен длъжник, заемът все още не е бил предоставен. Съглашението между ищеца и ответницата, съдържащо се в пункт 11 от договора от 22.07.2004 г., обективира встъпване в дълг. Според чл. 101 ЗЗД, трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. В резултат на встъпването кредиторът придобива право да търси дължимото от първоначалния длъжник и от встъпилото трето лице, които отговарят солидарно. Встъпването в дълг не е сделка, за която е предвидена определена форма. За нейната действителност обаче законът предпоставя наличие на валидно съществуващо облигационно отношение, в изпълнение на задълженията по което се прави встъпването при безспорно установен размер на дълга. В случая такова облигационно отношение по договор за заем между ищеца и третото за делото лице К. И. Г. не е съществувало към момента на встъпването, тъй като заемът все още не е бил предоставен. Към този момент не е бил определен и размерът на бъдещия дълг, видно от използваната от страните формулировка „до равностойността на 2791 евро”. Поради липсата на определен дълг, в който да встъпи ответницата, това съглашение не е породило действие. Ето защо, същата не се явява солидарно отговорна по договора за заем, от който произтичат спорните права за ищеца. Жалбоподателят е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е приел, че не е определен размерът на дълга поради уговореното „до равностойността на 2 791 евро”. В случая има валидно встъпване в бъдещ дълг. Ответницата по касационната жалба М. Т. К., [населено място], оспорва жалбата. С определение №828 от 18.06.2014 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 06.01.2014 г. по гр. дело №7203/2012 г. на Софийския градски съд Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правните въпроси за това дали възниква валидно солидарно задължение, когато трето лице се задължи да встъпи в бъдещ дълг по договор, в които размерът на поетите задължения е определен до максималния му размер и дали следва да се приеме, че задължението е определено ако е посочен максималният му размер. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Съобразно чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Задължението може да бъде и бъдещо като действието му в този случай се проявява след като главната сделка породи правни последици. Когато съдържанието на дължимата престация не е определено, то тогава няма и задължение, което трябва да бъде изпълнено. В случаите, при които предметът на задължението не е определен, но е определяем, точното му съдържание се установява чрез тълкуване. Според разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Смисълът на конкретното задължение, ако то може да бъде разбирано различно, трябва да се установява не само от обичайното значение на употребените думи, но и от връзката им с останалите уговорки с оглед логическите правила, целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Паричното задължение е определено ако е посочен максималният му размер, защото по този начин съдържанието на дължимата престация е пълно и ясно – дължи се точно определена сума в рамките на уговорения от страните най-висок размер. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Правилно въззивният съд е приел, че фондация „З.. ф..” е постигнала съгласие с К. И. Г. да и предостави заем в размер до равностойността на 2791 евро, предназначени за покриване на разходите за реконструкцията на припадащата се част от блока, в който се намира жилището и. Страните по договора от 22.07.2004 г. са уговорили, че заемът се олихвява с годишен лихвен процент от 5.8 %. Договорът е подписан от ответницата М. Т. К., която се е задължила на основание чл. 101 във връзка с чл. 121-127 от ЗЗД да отговаря солидарно със заемополучателя за изпълнение на задължението за погасяване на заема. Строително-монтажните работи по реконструкцията на блока са извършени и заплатени от фондацията. П. се за процесния апартамент част от сумата, подлежаща на възстановяване на ищеца, възлиза на 5 459 лв. Съобразно изложеното по-горе обаче неправилни са изводите, че исковете са неоснователни, защото към момента на встъпването в дълг заемът все още не е бил предоставен и дължимата престация не е била определена по размер. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. По делото е безспорно установено, че има валидно встъпване в бъдещ дълг и размерът на задължението е в размер на 5459 лв. Същата сума съобразно уговореното е платена от ищеца като заемодател за погасяване на задълженията към трети лица за извършената реконструкция. Ето защо предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.101 ЗЗД за сумата 5459 лв. трябва да се уважи като основателен. Искът с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД във връзка с чл.101 ЗЗД е основателен за сумата 894.72 лв. - договорна лихва за периода 25.08.2005 г. – 25.08.2008 г. За периода до 25.08.2005 г. искът е погасен по давност с оглед направеното възражение с отговора на исковата молба.. Съобразно изхода на спора на касатора трябва да бъдат присъдени 2 332.54 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 06.01.2014 г. по гр. дело №7203/2012 г. на Софийския градски съд в частите, с които са отхвърлени предявените от фондация „З.. ф..”, [населено място], срещу М. Т. К., [населено място], искове за сумата 5 459 лв., дължима по договор за заем от 22.07.2004 г. и за сумата 894.72 лв. – договорна лихва за периода 25.08.2005 г. – 25.08.2008 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М. Т. К., [населено място], да заплати на фондация „З.. ф..”, [населено място], на основание чл.240, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.101 ЗЗД сумата 5 459 лв., дължима по договор за заем от 22.07.2004 г., със законната лихва от 25.08.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, и на основание чл.240, ал.2 ЗЗД във връзка с чл.101 ЗЗД сумата 894.72 лв. - договорна лихва за периода 25.08.2005 г. – 25.08.2008 г., както и 2 332.54 лв. деловодни разноски. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.