Р Е Ш Е Н И Е
№ 149
София, 30 октомври 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Кети Маркова
ЧЛЕНОВЕ: Даниела Атанасова
Даниел Луков
при участието на секретар Н.Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП Н.Любенов, като изслуша докладваното от съдията Д. Луков наказателно дело № 619/2019 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест от прокурор при СГП, срещу въззивна присъда № 90 от 10.04.2019г. на Софийски градски съд, постановена по внохд № 5794/2018г. по описа на същия съд.
В протеста и допълнение към него се изтъкват касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, допуснати при оправдаването на подсъдимата и нарушения на процесуалните правила, свързани с оценката и анализа на доказателствата, като е направено искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Според прокурора неправилно от доказателствената съвкупност са били изключени доказателства, имащи значение за правилното приложение на закона, допуснато е било превратно тълкуване на показанията на св.С. и на изпратеното по електронен път потвърждение за налична цесия, както и се претендира нарушение на разпоредбата на чл.287 от НПК от страна на въззивния съд, тъй като не е приложен закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление без да е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП поддържа протеста по изложените в него съображения.
Подсъдимата не взема участие в разглеждането на делото пред касационната инстанция.
Защитникът на подсъдимата, адв. М.Т., претендира въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 165656 от 06.07.2017 г., постановена по нохд № 22142/2015 г., състав на Софийския районен съд е признал подсъдимата Х. Т. за виновна в това, че на 04.01.2013 г. в [населено място], действайки в съучастие като съизвършител с неустановено лице, с цел да набави имотна облага за другиго – за „фирма“, поддържала възбуденото от неустановеното лице заблуждение у М. Д. и Р. С. и с това причинила на „фирма“ имотна вреда в размер на 45 572, 95 лева, като причинената вреда е в големи размери, поради което и на осн. чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК й е наложил наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила.
С присъда № 66 от 21.03.2018 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІІІ-ти въззивен състав, постановена по внохд № 537/2018 г., така постановения първоинстанционен акт е бил отменен , като подсъдимата е била призната за невиновна и е оправдана изцяло по повдигнатото й обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.
С Решение № 152 от 18.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 496/2018 г., III н. о., въззивната присъда е била отменена и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Със сега оспорената по касационен ред въззивна присъда така постановения първоинстанционен акт е отменен, като подсъдимата отново е призната за невиновна и е оправдана изцяло по възведеното обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.
Протестът е неоснователен.
В принципен аспект следва да се посочи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В съдебните си актове, решаващите съдилища следва да посочат фактическите обстоятелства, които приемат за установени и въз основа на кои доказателствени материали, като последните е необходимо да са надлежно събрани в хода на проведено съдебно следствие.
В съдебният си акт Софийският градски съд и след проведено от него въззивно съдебно следствие в изпълнение указанията на касационната инстанция, освен оценка на аналитичната дейност на първия съд, е извършил самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, като е обсъдил в необходимата пълнота доказателствата, относими към предмета на доказване, оценявайки ги поотделно и в тяхната взаимна връзка и обусловеност.
Съставът на контролирания съд е изпълнил в пълен обем задълженията си, произтичащи от чл. 339, ал.3 от НПК.
При спазване на правилата за формалната логика контролираният съд е обсъдил депозираните пред него показания на свидетелите С. и Д., като и по отношение на двете е приложил института на чл.281 от НПК. Коректно в мотивите си след това съдът е интерпретирал техните показания, като ги е съпоставил не само помежду им, но и с останалия събран по делото доказателствен материал. Показанията на тези свидетели не са били изтълкувани превратно, в какъвто смисъл са оплакванията на подалия протеста прокурор, а напротив, в тях е вложен смисъла, който същите имат. Въззивният съд се е отнесъл с кредит на доверие към казаното от св.С. за проведен пред нея от подсъдимата телефонен разговор с представител на фирма „фирма“, като правилно е отчетено и заявеното от този свидетел, че не може да заяви категорично дали първо - е имало такъв телефонен разговор и второ - с кого е бил проведен този разговор. Свидетелката не се е ангажирала с категорично становище по този въпрос и това е разбираемо предвид ситуацията, в която е била поставена. Затова и съдът е съпоставил нейните показания с показанията на свидетелите С. А. и Г. С., съдружници в „фирма“, като на база техните показания, при съпоставка и с казаното от св.С., е приел, че такъв разговор реално не е бил осъществен.
Не може да се сподели изложеното от подалия протеста прокурор, че подсъдимата Т. е била тази, която е предложила на свидетелите С. и Д. изпращането на потвърждение по електронна поща на извършената цесия вместо полагане на писмена резолюция от нейна страна, че по цесията може да се пристъпи към промяна в оторизационната форма за плащане. В мотивите си контролираният съд е дал аргументиран отговор за това обстоятелство, като въз основа на точната и коректна преценка на споделеното пред него от свидетелите С. и Д. е приел, че на няколко пъти свидетелката С. се е обръщала към подсъдимата Т. с искане да постави писмена резолюция върху представените документи за цесия на вземането, което тя е отказвала. Съдът не е пренебрегнал спецификата на конкретния казус, пред който са били изправени двете свидетелки, свързана с представянето на договора за цесия между „фирма“ и „фирма“ и придружаващото го уведомително писмо в отклонение от утвърдената в „фирма“ практика такива документи да бъдат представяни само в оригинал, което именно е и довело до настойчивостта у тях да получат от подсъдимата писмена резолюция върху договора за цесия. Едва след няколкократно противопоставения ( а не както в протеста е отразено “противоправния“) отказ от страна на подсъдимата да се ангажира с писмено становище, св.Д. е поискала от нея по вътрешноведомствен имейл да бъде потвърдено писмено от „фирма“ наличието на цесия. В тази връзка показанията на св.С. са интерпретирани коректно, като е отчетено и това, че пред състава на въззивния съд тя изрично е посочила, че не може да си спомни с точност каква е била последователността на събитията, но пък същата правилно е била изведена от допълващите показания на св.Д., съгласно които след разговора по телефона, проведен в присъствието на С., тя е разговаряла с подсъдимата и й казала, че в такъв случай, с оглед и спецификата на конкретния казус, иска писмено потвърждение за съгласието на управителя на дружеството – цедент.
Не може да се сподели изложеното в касационния протест, че в хода и на проведеното въззивно съдебно следствие не са установени нови фактически положения, различни от отразеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което за състава на въззивния съд е била налице възможността да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Внимателния прочит на обвинителният акт показва, че като инкриминирано поведение на подсъдимата, освен нейното твърдение за проведен от нея разговор с управителя на дружеството-цедент С. А., което впоследствие е намерило своето отражение и в диспозитива на същия процесуален документ, прокурорът единствено е посочил, че на инкриминираната дата 04.01.2013г. в 17,35ч. от служебния си компютър подсъдимата изпратила електронно писмо до електронна пощенска кутия, която не фигурирала в представените в „фирма“ документи от страна на „фирма“, включително и в представените впоследствие копие от договор за цесия и уведомително писмо и която електронна поща наподобявала пощенската кутия, ползвана от това дружество. Няколко дни по-късно, а именно на 07.01.2013г. било извършено и плащането от страна на „фирма“ в полза на цесионера - „фирма“. Никакви други фактически действия на подсъдимата не са отразени в обвинителния акт. В хода обаче на проведеното съдебно следствие е прието за установено, че на 07.01.2013г. свидетелката Д. получила потвърждение за извършената цесия от електронната поща, която наподобявала пощенската кутия, ползвана за кореспонденция от „фирма“, което потвърждение било с копие и до подсъдимата Т.. Едва след получаването на това потвърждение св.Д. го препратила на св.С., за да бъде наредено плащането към „фирма“ от страна на „фирма“ и извършена съответно промяната в оторизационната форма. Прието е от контролирания съд, на база показанията на свидетелите Д. и С., че те не биха предприели каквито и да било действия по реализация на плащане по цесията, без тази цесия да им е писмено потвърдена, в конкретния случай при липсата на писмена резолюция от страна на подсъдимата като юрисконсулт в дружеството, след получаването на писмено становище или потвърждение по електронен път от представител на фирмата - цедент.
За тези нови фактически обстоятелства няма обвинение и подсъдимата не се е защитавала по тях. Предмет на наказателното дело е обвинението, което се формулира по окончателен начин от прокурора с внесения в съда обвинителен акт. Той определя фактическите и правни рамки на обвинението, определя параметрите, в които следва да се ангажира наказателната отговорност на подсъдимата, както и предмета на доказване. Съдът следва да се произнесе с крайния си съдебен акт по обвинението, така, както е формулирано от прокурора в обвинителния акт, освен ако в хода на съдебното следствие не бъде предприето изменение на обвинението, с което се е стигнало до частична промяна в предмета на делото, а такова по делото не е налице. Не е било възможно и затова е несподелима тази теза на прокурора, съдът с присъдата си да осъди подсъдимата по обвинение, по което тя би била изненадана и по което не е могла да реализира правото си на защита. Никой подсъдим не може да бъде осъден по обвинение, по което не се е защитавал. Ако със съдебния акт привлеченото към наказателна отговорност лице бъде осъдено за различни фактически положения от тези, залегнали в обвинението, без да е налице изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, е налице съществено изменение на обвинението. Такова всякога е налице, когато на подсъдимия не са предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които е изградено фактическото обвинение, които подсъдимият не е имал предвид и по които чрез предвидените в НПК процесуални способи за реализация на правото си на защита би могъл да го осъществи. Валидно е даденото тълкуване с ТР № 57/84г. ОСНК „когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил“.
В случаите, които изискват прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, не съществува необходимост от изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК и съдът разполага с процесуална възможност да приложи съответния материален закон непосредствено с присъдата си. (В този см. Решение № 526 от 14.11.2003 г. на ВКС по н. д. № 454/2003 г, I н. о). Когато в съдебната фаза фактите останат такива, каквито прокурорът ги е описал в обстоятелствената част на обвинителния си акт, съдът може да измени правната квалификация на престъплението, като приложи закон за същото, еднакво или по-леко престъпление, без да е необходимо прокурорът да изменя обвинението пред първата инстанция.
Не така стои въпросът обаче, когато се прилага закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, но при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. А настоящият казус е именно такъв. Установено е, че действията, довели до вземането на решение за извършване на акта на имуществено разпореждане от страна на свидетелите Д. и С., без за това да има основание, са не поведението на подсъдимата такова, както то е описано в обвинителния акт, а полученото от св.Д. за станалата цесия потвърждение по електронна поща от електронен адрес, наподобяващ истинския адрес, ползван от дружество “фирма“. Това потвърждение именно е възбудило у тях заблуждението, че са налице основанията за извършване на плащане не по сметка на „фирма“, а по сметка на „фирма“. В случая не се касае до действия, насочени към поддържане на тяхното заблуждение. От представеното им копие на договор за цесия и съпътстващото го писмо, макар и заверени от нотариус, както и от действията на подсъдимата, включително и чрез заявеното и поддържано от нея провеждане на телефонен разговор за потвърждаване на цесията с управителя на „фирма“ С. А. или някой друг от дружеството, не се е стигнало до въвеждането на св.Д. и св.С. в каквото и да било заблуждение. Пред себе си те са имали договор за цесия и уведомително писмо, очаквали са потвърждение от юристите във фирмата и конкретно от подсъдимата, за да извършат промяна в оторизационната форма и съответно да извършат плащане, като при последвалия упорит отказ от страна на подсъдимата да стори това, те са поискали писмено или електронно потвърждение от представител на „фирма“ за наличието на твърдяната цесия. Правилно въззивният съд се е ориентирал в своите изводи, че такова плащане в принципен план не е било възможно да се осъществи без наличието на потвърждение за същото на писмен носител или по електронен път. След като не е било формулирано такова обвинение и без да е налице изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, е било недопустимо въззивната инстанция с присъдата си да признае за виновна и осъди подс. Т. за осъществяване на една от формите на изпълнителното деяние на престъплението по различен начин. Това е така, защото подсъдимата не се защитавала по така възприетите от въззивната инстанция фактически обстоятелства.
Действително, неправилно от доказателствата по делото са били изключени представените от св.Д. копия на писма от електронна поща, намиращи се в том 1, л.88 и 89 от ДП. Същите са били представени от нея по повод на подадена от нея жалба и са станали повод наблюдаващия делото прокурор да приеме, че са налице достатъчно данни за извършено престъпление. Макар и да има разминаване в текста на двете писма, същественото е друго. И двете писма, получени от св.Д. по електронен път (като подсъдимата Т. също била посочена като получател на съобщението), са от електронна поща, която не е на дружеството - цедент. Разминаването в съдържанието им не засяга съществената информация, интересуваща св.Д., а именно че се потвърждава извършената цесия. Това е и момента, в който тя и св.С. са били въведени в заблуждение, че писмата са с подател дружество “фирма“, че произхождат от управителя на това дружество и че той потвърждава за налична цесия между представляваното от него дружество и дружеството - цесионер. Дори и да е установено, както твърди прокуратурата, че електронната поща, която наподобявала ползваната от „фирма“, е била създадена малко преди подсъдимата да изпрати от служебния си компютър искане за потвърждение на цесията и е била създадена от устройство с посочения в обвинителния акт IP адрес, находящ се на домашния адрес на подсъдимата, то тези обстоятелства не променят крайния извод на контролирания съд. Важното е, че в обвинителния акт, както правилно е прието от предходната съдебна инстанция, не е било инкриминирано поведение на подсъдимата, насочено към изпращане от домашния й адрес през електронната поща, наподобяваща тази на „фирма“, на поисканото от свидетелите Д. и С. потвърждение по електронен път за извършена цесия, което потвърждение ги е въвело в заблуждение и те са взели решение за промяна на оторизационната форма и са придвижили документите с цел извършване на плащане от „фирма“ на „фирма“, без за това да е имало каквото и да било основание.
Обобщено, доказателствената съвкупност по делото е достатъчна за постигане на осъждане по възведеното обвинение, но това в конкретния казус е невъзможно предвид липсата на отразяване в обвинителния акт на цялостната фактология за финализирането на обменяната по електронна поща кореспонденция, послужила като основание за извършеното плащане. Липсва в същия на каквото и да било посочване на постъпилите два потвърдителни имейла от дата 06.01.20103г. и адресирани както до подсъдимата, така и до св.Д.. По този начин, дори и в най-пестелив вид, не са били посочени в обвинителния акт всички значими и имащи отношение за реализация на наказателната отговорност на Т. факти.
След като правно релевантните факти от предмета на доказване са изведени съобразно процесуалните правила и въз основа на очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, то не са налице основания за отмяна на обжалваната въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 90 от 10.04.2019г. на Софийски градски съд, постановена по внохд № 5794/2018г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |