Р Е Ш Е Н И Е № 60114 гр.София , 06 юли 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Галина Стоянова след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 438/2021 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от подсъдимата С. Г. А., чрез защитника й адв.В. И., срещу въззивна присъда №260004 от 25.02.2021 г., постановена по внохд №1038/2020 г. по описа на Русенски окръжен съд, НК. В жалбата са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Твърди се, че поставянето под карантина на подсъдимата е било незаконосъобразно, поради липса на фактически основания за издаване на предписанието за карантиниране като индивидуален административен акт. Моли се да бъде отменена атакуваната присъда и подсъдимата да бъде оправдана, алтернативно-делото да бъде върнато за ново разглеждане. В допълнението към касационната жалба се посочват конкретни аргументи, които според жалбоподателя обосновават нарушение на материалния закон, а именно: 1. доколкото заповедта на министъра на здравеопазването е общ административен акт, разпоредбите й не могат да служат за попълване на бланкетната норма на чл.355 от НК; 2. ако се приеме, че заповедта на министъра е нормативен административен акт, то този акт не е бил част от действащото право, защото не е бил обнародван, съгласно чл.78 ал.2 от АПК; налице е незаконно карантиниране на подсъдимата, тъй като липсват фактически основания за издаване на индивидуалния административен акт „Предписание за поставяне под карантина“; предписанието не съответства на действащото към датата на издаването му изискване по чл.61 ал.3 от ЗЗ- задължителната изолация да се извършва със заповед на оправомощено лице- ръководител на съответното лечебно заведение; в присъдата болестта е посочена по различен начин от този в действащата към момента на деянието правна норма. Доводът за допуснати съществени процесуални нарушение се аргументира с това, че подсъдимата е била осъдена при неразграничаване на двете цели на специалните мерки, които законодателят е поставил в условията на алтернативност, а именно: против разпространяването или против появата на заразителна болест по хората, както и, че въззивната присъда страда от липса на мотиви, понеже съдът не е отговорил на възраженията на прокуратурата в насока, че подсъдимата не е била в „близък контакт“ с лице, което е „потвърден случай на „ Ковид 19“, а също и досежно отпадналата форма/образец на издаденото предписание. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимата С. А. и защитника и адв.И., редовно призовани, не се явяват. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба и предлага тя да бъде уважена. Счита, че атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде отменен и подсъдимата оправдана на основание чл.354 ал.2 от НПК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационната жалба и допълнението към нея оплаквания, доводите на прокурора от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : С присъда №260025 от 29.09.2020 г., постановена по нохд 771/2020 г., Русенски районен съд е признал подсъдимата С. Г. А. за невиновна и на основание чл.304 от НПК я е оправдал в извършване на престъпление по чл.355 ал.2, пр.3 във вр.с ал.1 от НК. По протест на РП-гр.Русе, с искане за осъждане на подсъдимата по повдигнатото й обвинение, пред Окръжен съд- гр. Русе е било образувано внохд №1038/2020 г., приключило с нова въззивна присъда №260004 от 25.02.2021 г., с която първоинстанционната присъда е била отменена изцяло, като подсъдимата С. А. е била призната за виновна в това, че на 20.03.2020 г. в [населено място] нарушила мерки, издадени против разпространението или появяването на заразна болест по хората-т.6 от Заповед №РД-01-130 от 17.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването на Р.България, издадена на основание чл.63 от ЗЗ и чл.29 от Наредба №21 от 2005 г. за реда за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести и във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на Ковид- 19 на територията на страната- като лице по т.5 от заповедта- близко контактно лице на потвърден случай на Ковид -19, поставено под карантина с Предписание за поставяне под карантина изх.№ ЗЛ-02-29/18.03.2020 г. на РЗИ-Русе, не е изпълнила задължението да не напуска дома си, в който е посочила, че ще пребивава за посочения в предписанието четиринадесет дневен срок, като деянието е извършено по време на извънредно положение, свързано със смъртни случаи- обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. върху цялата територия на Република България, считано от 13.03.2020 г- до 13.04.2020 г., обн. в ДВ бр.22 от 13.03.2020 г., поради което и на основание чл.355 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК я е осъдил на наказание пробация със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. На първо място, ВКС не намира за основателно твърдението на касатора за наличие на съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато от въззивната инстанция, намерило израз в липса на мотиви към постановената нова присъда. Съдебният акт отговаря на изискванията на чл.305 от НПК за съдържание. Съдът е отразил в мотивите си фактическите обстоятелства, които е приел за установени, анализирал е събраните по делото доказателства, изложил е правните си съображения за взетото решение и е аргументирал вида и размера на наложеното от него наказание. На следващо място, във връзка с наведените оплаквания за нарушение на материалния закон, настоящият съдебен състав констатира следното: Съставът на престъплението по чл.355 ал.1 от НК изисква от обективна страна активно поведение на дееца, с което нарушава наредба, правила или мерки, издадени против разпространението или появяването на заразна болест по хората. Съгласно практиката на ВКС, приложимите правила или мерки, запълващи диспозицията на бланкетните правни норми, каквато е чл.355 ал.1 от НК, могат да бъдат ненормативни не само защото актът, в който те са включени няма нормативен характер, но защото е достатъчно, нормативен да бъде само актът, който предвижда задължение за тяхното спазване /Р№622/2004 г. по н.д. №476/2003 г. на първо н.о. на ВКС/. По настоящото дело, на подсъдимата са били инкриминирани като запълващи бланкета на чл.355 ал.1 от НК нарушения на мерките по т.5 и т.6 от Заповед №РД-01-130 от 17.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването на Р.България. Тази заповед от своя страна е била издадена въз основа на разпоредби от нормативни актове- чл.29 от Наредба №21/2005 г. за реда за регистрация, съобщаване и отчет на заразни болести и чл.63 от Закона за здравето. Правилата за поведение /мерките/, отразени в заповедта на министъра не са правни норми, както посочва и защитника в жалбата си, но от съществено значение е обстоятелството, че именно нормативни актове са послужилите /те са основанието/ за издаване на заповедта - Закон за здравето и Наредба №21/2005 г. При това положение не съществува пречка бланкетния състав на разпоредбата на чл.355 ал.2 от НК да бъде запълнен с мерките, посочени в Заповед №РД-01-130 от 17.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването и в този смисъл възражението , направено в касационната жалба, е лишено от основание. По-нататък, законността на предписанието за карантиниране, в това число и дали е издадено от компетентен орган, дали е спазена формата- образец и пр., не е предмет на разглеждане в настоящото производство. Съгласно Чл. 61 ал.5 от ЗЗ (Изм. и доп. - ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.), „Заповедта за задължителна изолация и лечение на лица, от категорията на тези, посочени в ал.1 и ал.2, подлежи на обжалване пред съответния административен съд по реда на Административно процесуалния кодекс“. Доколкото предписанието за карантиниране представлява индивидуален административен акт, твърденията, посочени в жалбата, за липса на компетентност за неговото издаване, за неспазване на установената форма и за противоречие с материално правните разпоредби, представляват основания за неговото оспорване по смисъла на чл.146 от АПК и се разглеждат по реда на този процесуален кодекс. За разлика от ГПК /чл.17 ал.2 /, който предвижда възможност съдът, разглеждащ граждански дела, да се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол, то НПК изобщо не предвижда възможност за инцидентен контрол на административни актове в рамките на наказателното производство. При това положение, ако подсъдимата е считала, че е незаконосъобразно карантинирана, същата е имала възможност да обжалва предписанието за карантиниране пред съответния административен съд. Действително, по настоящето дело към датата на инкриминираното деяние- 20.03.2020 г., разпоредбата на чл.355 ал.1 от НК /ДВ бр.23 от 14.03.2020 г./ е съдържала понятието „заразителна болест по хората“. С изм. и доп. на НК, ДВ. бр. 28 от 24.03.2020 г. в сила от същата дата, законодателят вече борави с понятието „заразна болест по хората“.В проверяваната присъда, Русенски окръжен съд е употребил определението „заразна болест“. Двете понятия са синоними, като под „заразна болест“ и „заразителна болест“ се има предвид все инфекциозна болест. Касае се за осъвременяване на използваното от законодателя понятие. При това положение, неправилното използване на словосъчетанието „заразна болест“, вместо „заразителна“ от въззивната инстанция, не представлява нарушение, което да е довело до накърняване правата на подсъдимата ,още повече, че от съдебния акт е напълно ясно, че се касае за болестта „Ковид 19“. Касационната инстанция изразява съгласие с твърдението на защитника на подсъдимата, че обществената опасност на деянието, извършено от нея, е явно незначителна. Разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК визира две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и привидно да съдържа признаците на определен състав на престъпление: когато то не е обществено опасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения, или когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да е напълно изключена. В настоящият случай е налице втората хипотеза. В принципен план, когато се обсъжда въпроса за приложението на чл.9 ал.2 от НК следва да се преценяват съвкупно всички елементи от състава на престъплението, в т.ч. характера и обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, характеристиките на дееца, които намират отражение върху обществената опасност на неговата личност, обществено опасните последици от деянието. На първо място, деянието по настоящето дело е извършено от подсъдимата А. само няколко дни /7дни/ след обявяване на извънредното положение на територията на България, считано от 13.03.2020 г. във връзка с пандемията от „Ковид 19“. Тази ситуация е напълно нова и несвойствена за българските граждани, които за първи път за поставени пред подобни реалности. Подсъдимата към инкриминираната дата, а и след това не е проявила симптоми на Ковид 19, с което не е поставила в опасност живота и здравето на други лица. Не може да бъде подминато и обстоятелството, че причината поради която е напуснала дома си по време на карантинирането й, е посещение на магазин за хранителни стоки, намиращ се в непосредствена близост до жилището й, както и факта, че е била взела всички необходими лични предпазни мерки- поставена маска и ръкавици. Подсъдимата А. е на 54 години, образована, неосъждана, трудово и социално ангажирана, като деянието по настоящето дело е инцидентно в нейния живот. С оглед на изложеното, ВКС приема, че осъщественото от подсъдимата А. деяние, макар и формално да осъществява признаците на престъплението по чл.355 ал.2 от НК, е с толкова явно незначителна обществена опасност, че е малозначително по смисъла на чл.9 ал.2 от НК. С оглед на изложеното, ВКС счита, че следва да отмени въззивната присъда и на основание чл.9 ал.2 от НК да признае подсъдимата С. А. за невиновна и я оправдае по обвинението й за извършено престъпление по чл.355 ал.2 пр.3 във вр.с ал.1 от НК. ВКС осмисли възможността да наложи административно наказание на подсъдимата А., доколкото извършеното от нея деяние съставлява административно нарушение по чл.212 ал.1 от Закона за здравето. В конкретният случай обаче тази възможност не следва да бъде реализирана. Това е така, тъй като срещу постановената първоинстанционна оправдателна присъда е бил депозиран протест, който обаче не съдържа искане за налагане на административно наказание, в случая когато извършеното деяние съставлява административно нарушение, предвидено в закон. Липсата на съответно искане в протеста, прави невъзможно осъществяването на административно-наказателна отговорност на подсъдимата. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика понятието „съответен протест“ еднозначно се тълкува като протест, в който е направено изрично искане. Протестът обвързва съда, защото той се произнася в рамките, поставени от прокурора. Именно по тази причина и законодателят в разпоредбата на чл.337 ал.2 от НПК предвижда възможност за съда да наложи административно наказание, когато извършеното деяние съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ, но само, ако е бил налице съответен протест от прокурора. Реализирането на административно-наказателна отговорност на подсъдимата за първи път с решението на ВКС, освен че би било незаконосъобразно, поради липса на съответен протест, би довело и до съществено накърняване на правата й, тъй като в нито един момент от развитие на производството същата не се е защитавала срещу нея. Само за пълнота на изложението е необходимо да се отбележи , че административно наказание на подсъдимата А. не следва да се налага, предвид наличие и на хипотезата на чл.28 ал.1 от ЗАНН. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.2 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивна присъда №260004 от 25.02.2021 г., постановена по внохд №1038/2020 г. по описа на Русенски окръжен съд, като на основание чл.9 ал.2 от НК ОПРАВДАВА подсъдимата С. Г. А. по обвинението й за извършено престъпление по чл.355 ал.2 във вр.с ал.1 от НК. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/