Ключови фрази
Ревандикационен иск * осъдителен иск * установителен иск за собственост * предаване на владение * очевидна фактическа грешка

Р Е Ш Е Н И Е


№ 81

гр.София, 14.07.2016 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 5201 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С определение № 164 от 12.04.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 145 от 01.04.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 132/2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик в приложното поле на чл. 280, aл. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Следва ли въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички основни въпроси, определящи изхода на спора за собственост, или при положение, че ответника не владее имота предмет на ревандикация, следва отхвърли иска, без да обсъжда принадлежността на правото на собственост ? Допустимо ли е да се уважи иска в установителната му част, а да се отхвърли в осъдителната при положение, че ответника не владее процесния имот ?”.
С определение № 37 от 20.02.2016 г., постановено по ч.гр.д.№ 263/2015 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., към настоящото дело е присъединена за общо разглеждане и частната жалба с вх.№ 6131 от 29.08.2014 г., подадена от Р. И. К. и Г. К. К. чрез процесуалния им представител адв. Д. К. срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 495 от 24.07.2014 г. по в.гр.д.№ 132/2014 г. на Окръжен съд - Пазарджик.
Касаторите Р. И. К. и Г. К. К. чрез адвокат Д. К. от АК – П. поддържат, че въззивното решение е неправилно, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с т. 2.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК. Считат, че не са налице предпоставките по чл. 293, ал. 3 ГПК, поради което молят след отменяване на решението на въззивния съд, да бъде постановено ново по съществото на спора, като бъде уважен предявения от тях ревандикационен иск. Поддържат и частната си жалба, като молят определението по чл. 248 ГПК да бъде отменено, а искането на Е. А. К. за присъждането на разноски в нейна полза да бъде оставено без уважение.
Ответницата по касация Е. А. К. възразява срещу основателността на касационната жалба, като поддържа, че дори да се приеме, че въззивното решение е неправилно поради противоречие със задължителната съдебна практика, то спорът не може да бъде разрешен по същество от касационната инстанция поради допуснатите процесуални нарушения, налагащи събирането на нови доказателства. Твърди, че е игнорирано направеното с въззивната й жалба оплакване за непълнота на доказателствата поради допуснато от районния съд процесуално нарушение при изготвянето на доклад по реда на чл. 140 ГПК. Неправилно е прието, че подаденият от нея отговор на исковата молба е просрочен, поради което неправилно не са събрани посочените от нея доказателства в подкрепа на възраженията й срещу иска. Моли ВКС да даде задължителни указания и направи необходимото за попълване на делото с относимите доказателства, необходими за постановяването на законосъобразен акт.

Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е отменил първоинстанционното решение № 423 от 13.12.2013 г., постановено по гр.д.№ 721/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград в частта, с която Е. А. К. е осъдена да отстъпи собствеността и предаде на Р. И. К. и Г. К. К. владението на първи жилищен етаж от къща, застроена на 106 м2 в дворно място с площ от 1 570 м2, което по плана на [населено място], действащ към 1967 г., е представлявало имот с планоснимачен № 872, за който е бил отреден парцел VІ, урегулиран от 800 м2, в квартал 339 по плана на [населено място], а останалата част от дворното място е била извън регулация, както и в частта, с която е отменил констативен нотариален акт № 521, том ІІ, регистър № 3993, нотариално дело № 509 от 24.Х.2003 г., издаден от Г. К. Х. (нотариус с район на действие Велинградски районен съд, вписан под № 156 в Регистъра на Нотариалната камара) по отношение на Е. А. К., като вместо това е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС, предявен от Р. И. К. и Г. К. К. срещу Е. А. К. по отношение на описания недвижим имот, както и е отхвърлил искането за отмяна на посочения констативен нотариален акт по отношение на Е. А. К..
За да постанови този резултат, въззивният съд се е мотивирал с разбирането, че за да бъде уважен един ревандикационен иск, ищците следва да докажат в условията на кумулативност съществуването на три предпоставки: 1) че ищците са собственици на имота; 2) че ответниците го владеят /държат/; 3) и че това владеене /държане/ е без правно основание. При липсата на който и да е от трите елемента исковата претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена. В настоящия случай няма спор между страните, че към момента на предявяването на иска ищците са били лишени от владение на спорния имот, тъй като етажът е бил заключен от Е. А. К. по силата на съдебно решение, с което й е било предоставено ползването на семейното жилище, като не е допускала ищците в него. Към момента на постановяване на въззивното решение, обаче, е безспорно установено, че тя е предала ключовете от етажа на адвокат Д. К., която се е легитимирала като пълномощник на И. К. К., а същевременно е процесуален представител и на Р. И. К. и Г. К. К.. При тези данни и само на това основание, без да обсъжда наличието или липсата на останалите елементи от фактическия състав на чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ревандикационния иск е неоснователен по отношение на Е. А. К., поради което е отхвърлил както тази претенция, така и искането за отмяна на констативния нотариален акт от 2003 г., съставен в полза на бившите съпрузи И. К. К. и Е. А. К..

По основанието за допускане на касационното обжалване:
С т. 2.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК се прие, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без противопоставимо на собственика основание, съдът следва да уважи и двете искания - да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. Ако не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита. А ако се установи, че ищецът е собственик на процесния имот, но ответникът не го владее или упражнява фактическата власт на противопоставимо на собственика правно основание, съдът следва да признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за защита - за предаване на владението на имота. Когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред.

По основателността на касационната жалба:
Изложеното по-горе обосновава извод, че атакуваното въззивно решение е неправилно. В противоречие със задължителната практика (обективирана преди постановяването на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 128 от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 1085/2011 г. на ВКС, ІІ г.o. и Решение № 278 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1081/2010 г. на ВКС, I г.o.) въззивният съд изобщо не е обсъдил дали ищците Р. И. К. и Г. К. К. притежават правото на собственост върху спорния имот, а констатирайки, че Е. А. К. не упражнява фактическа власт върху него, е отхвърлил както ревандикационния иск, така и обусловеното от изхода му искане за отмяна на констативния нотариален акт от 2003 г., съставен в полза на бившите съпрузи И. К. К. и Е. А. К.. Въззивното решение страда от неотстраним по реда на чл. 247 ГПК порок, който налага неговото отменяване.
Противно на становището на касаторките, в случая са налице предпоставките на чл. 293, ал. 3 ГПК, налагащи делото да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. Въззивното производство е образувано по жалбата на Е. А. К. срещу осъдителното решение на районния съд с оплакване, че първата инстанция е допуснала нарушения на процесуалните правила, в резултат от които делото е останало неизяснено от фактическа страна. Оплакванията й, че неправилно не е зачетен като подаден в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозираният отговор на исковата молба и в доклада не са включени направените с него възражения срещу иска, включително възражение за изтекла по отношение на процесния имот придобивна давност по време на брака на И. К. К. и Е. А. К., съответно – не са допуснати и по вина на съда не са събрани ангажираните от нея доказателства, са обосновани. Данните по делото сочат, че адресиран до Е. А. К. препис от исковата молба е връчен на 19.08.2013 г. на адвокат Р. А. - лице, което не е разполагало с пълномощия да я представлява в рамките на производството по гражданското дело, образувано по иска по чл. 108 ЗС. Представеното от този адвокат към молбата му от 12.08.2013 г. пълномощно не съдържа номер на делото, във връзка с което е дадено, и носи дата на упълномощаването 01.07.2013 г. – преди предявяването на исковата молба по чл. 108 ЗС на 12.07.2013 г. Изложените обстоятелства обосновават извод, че връчването на 19.08.2013 г. на преписа от исковата молба е нередовно, доколкото получилото я лице не е разполагало с процесуална представителна власт по отношение на ответницата. Това връчване не е годно да постави началото на срока по чл. 131 ГПК и с изтичането на 1 месец на 19.09.2013 г. не са се преклудирали правата на Е. А. К., регламентирани с чл. 133 ГПК. По делото е извършено и второ връчване – лично на К., на 23.08.2013 г., като преди изтичането на 1 месец от него (по пощата, на 20.09.2013 г.) ответницата по иска е подала отговор. Това процесуално действие е валидно извършено преди изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК и е създало задължение за първата инстанция да включи в доклада по делото упражнените с него защитни средства. С оглед разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 на ВКС, ОСГТК и предвид заявените с въззивната жалба оплаквания в този смисъл, отказът на районния съд да процедира законосъобразно е следвало да бъде отстранен от въззивния съд, който – при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК - е следвало да даде указания до страните по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК (като съобрази и разясненията, дадени с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК) във връзка с обстоятелствата, на които Е. А. К. е основала възраженията си срещу иска, както и да събере и прецени посочените както от К. доказателства в подкрепа на заявените от нея възражения срещу ревандикационния иск, така и евентуално ангажираните при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства от страна на настоящите касаторки. Тъй като ВКС е съд по правото, а не по фактите, допуснатото от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, налагащо извършването на нови процесуални действия, е пречка спорът да бъде разгледан по същество с настоящото решение.
При условията на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК следва да се има предвид, че при новото разглеждане въззивният съд дължи да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства във връзка с обстоятелствата, на които с отговора на исковата молба ответницата Е. А. К. е основала възраженията си срещу иска и чието установяване е поддържала и с въззивната жалба, след което да събере относимите и допустими доказателства и анализира същите при условията на чл. 12 и чл. 235 ГПК. При новото разглеждане на спора, ако признае претенцията по чл. 108 ЗС в нейната установителна част за основателна, въззивният съд ще следва да обсъди по същество и значението за изхода на спора на установеното по делото обстоятелство, че фактическата власт върху спорния имот е било предадено от ответницата на пълномощника на бившия й съпруг.
Предвид отменяването на въззивното решение, незаконосъобразно се явява и определението по чл. 248 ГПК, с което в тежест на касаторите са възложени разноските за разглеждането на спора от първата и въззивната инстанции, което също следва да бъде отменено.
При новото разглеждане окръжният съд следва да разпредели и отговорността за разноските, направени пред ВКС – чл. 294, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 145 от 01.04.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 132/2014 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
ОТМЕНЯВА определение № 495 от 24.07.2014 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по в.гр.д.№ 132/2014 г. на Окръжен съд - Пазарджик.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Пазарджик.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: