Р Е Ш Е Н И Е № 15 гр. София, 25 февруари 2019 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Петър Долапчиев от ВКП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1236 по описа за 2018г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на осъден подсъдим срещу решение № 219/23.10.2018г. по ВНОХД № 152/2018г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаваща осъдителна присъда № 35/09.10.2017г. по НОХД № 421/2017г. на Русенски окръжен съд, с която на Б. А. Д. за извършено престъпление по чл.219, ал.3, вр.ал.1 по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание от 2 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Приложен е чл.68, ал.1 от НК и е приведена в изпълнение присъда по НОХД 1674/2010г. на Шуменски районен съд с наказание от три месеца лишаване от свобода, като е определен също първоначален строг режим. С касационната жалба се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Претендира се липса на обективно, пълно и всестранно изследване на относимите обстоятелства, на незаконосъобразен анализ, проверка и оценка на събраните доказателства. Твърди се, че деянието за което е осъден подс.Д. не съставлява престъпление. Възразява се срещу изключване от доказателствената съвкупност на доказателства, които се противопоставят на обвинителната теза, на изопачено тълкуване на доказателства, на произволни мотиви в тяхна част, като не бил даден отговор на направени възражения или пък даденият отговор бил формален, във възлови части на решението била приета фактическа обстановка, непосочена нито в обвинителния акт, нито в атакуваната първоинстанционна присъда. Защитата в жалбата се позовава на възприето от съда от втората инстанция допуснато съществено процесуално нарушение от страна на първостепенния съд, ограничаващо в значителна степен правата на подсъдимия, но въпреки това делото не му било изпратено за отстраняване на тези нарушения. Предвид на това било нарушено правото на подсъдимия да се защитава само срещу обвинителни твърдения в съответния прокурорски акт пред две инстанции, които са действали законосъобразно. Оспорва се възприемането на длъжностно качество на дееца, твърди се, че не бил даден отговор на възражението, че подсъдимият след 13.03.2013г. е действал със съзнание, че не е в трудови правоотношения. Поради това, че е бил освободен на тази дата, подсъдимия бил върнал картата за гориво и превозвания товар в [населено място] със съзнанието, че не работи във фирма [фирма]. В този смисъл се твърди, че липсата на субективен елемент относно длъжностното качество на дееца изключва извършване на деянието. Защитата оспорва даден отговор на възражение относно липсата на връчване на длъжностна характеристика. Твърди, че не е бил спазен чл.127 от КТ и на подсъдимия не следва да бъдат вменени по подразбиране задължения като длъжностно лице. Оспорва също така и потвърждаване на присъдата за извършено деяние във Федерална Република Германия, доколкото според нея деянието било извършено в Кралство Дания. На следващо място защитата оспорва периода на извършване на деянието, като твърди, че той следва да се свързва със самото изчезване на автомобила. Според защитата било нарушено ТР № 2/07.10.2022г. по т.д.№ 2/2002г. на ОСНК на ВКС, тъй като в диспозитива на обвинението не се посочвало в какво се изразява неполагането на достатъчно грижи за запазване на вещта, не се посочва в обвинителния акт кои са дължимите грижи достатъчно грижи за стопанисване и запазване на имуществото, не се посочвало и защо действията на подсъдимия не съставляват изпълнение на достатъчно грижи, а въззивната инстанция недопустимо дори разширила предмета на обвинението. Въззивната инстанция невярно приемала, че подсъдимият можел да остане в град Падборг, като излагала неприети от защитата съображения. Защитата предлага свои доводи относно задължение на работодателя по КТ за прибиране от чужбина на неговият работник, подсъдимият Д.. Оспорва и редица други изводи на въззивната инстанция; относно неуведомяване на работодателя, че се предприема наложително пътуване до Федералната Република, поради несъбиране на поискани доказателства; относно кредитирането на показания на И. Б. в тази връзка; относно несъбиране на доказателства за електронна кореспонденция (кратки текстови съобщения и мобилни разговори). Защитата приема, че подсъдимият не можел да отговаря за безстопанственост, след като собственикът се е бил дезинтересирал от собствената си вещ. Не се съгласява и с отговора на въззивната инстанция относно възраженията във въззивната жалба (допълнително писмено изложение) за необсъждане на съдържанието на умисъла при конкретната фактическа обстановка. Изтъква се, че дори при възприетите по делото факти- че подсъдимият е съобщил след извикването си в полицията къде се намира влекача(т.е. товарния автомобил), следва да се приеме, че той не е допускал, че тази вещ няма да бъде намерена на паркинга. Касаторът твърди, че не може да разбере от решението защо съдът счита, че с оставянето на автомобила на процесния паркинг не е положена достатъчна грижа. Според жалбоподателят оставянето на ключа на тайно място в автомобила бил факт, който опровергавал извода за безстопанственост. Липсата на автомобила се дължала не на виновно поведение на дееца, а на криминални действия на трети лица, за които подсъдимият не можел да носи отговорност. Според защитата не било проверено дали за автомобил след напускане на паркинга в град Валдорф не са заплащани пътни такси. На поредно място се твърди, че деецът имал право на задържане, доколкото не му било изплатено дължимо трудово възнаграждение (по смисъла на ЗЗД). В заключение защитата оспорва и уваженият граждански иск по силата на изложените доводи и иска оправдаване на дееца, алтернативно иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от долустоящ съд. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание счита, че въззивната инстанция е изпълнила задължителните указания на предходния касационен състав, отстранявайки процесуалните нарушения и без да допуска нови такива. Твърди, че съдът не е допуснал превратно тълкуване, като ясно било посочено кои доказателства се кредитират и кои се отхвърлят. Съдът бил изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, посочвайки основанията, поради които не е приел доводите на защитата. Заявява, че не е допуснато нарушение на материалния закон и оплакването в този смисъл в доводите на защитата е лишено от основание. Моли да се потвърди обжалваното решение и се остави без уважениe касационната жалба. Подс. Д. се явява лично, представлява се от защитник, който пледира да се уважи подадената касационна жалба по изложените в нея доводи, съображения и правни аргументи. Твърди, че делото е разглеждано до този момент едностранно, само от гледна точка на работодателя. Според защитата подсъдимият е направил всичко зависещо от него за уведомяване на собственика и и запазване на влекача в паркинг в Германия. То не е разполагал с никакви средства и затова автомобила е закаран на това място в Германия. Не били взети предвид показания на собственичката пред РС-Русе, че влекачът се намира в Германия. Не била дадена възможност чрез разпит на св.Й. да се установи, че собственикът е бил уведомен за местонахождението на влекача и че последният се е намирал на това място през инкриминирания период. Не било направено искане за явна несправедливост на наложеното наказание, защото подсъдимият е бил невинен. Подс.Д. в лична защита посочва, че лично бил уведомил за мястото на влекача, всички знаели, които трябвало да знаят, накрая това не било зачетено от никой. Моли да не бъде вкарван в затвора. При последната си дума отново повтаря искането си да не лежи в затвора. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, глава ХХІІІ-та, установи следното: Касационното разглеждане на делото е второ по ред. С присъда № 35/09.10.2017г. по НОХД № 421/2017г. на Русенски окръжен съд Б. А. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.219, ал.3, вр.ал.1 в периода между 13.03.2013г. до 26.03.2013г. във Федералната Република Германия и по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание от 2 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Приложен е чл.68, ал.1 от НК и е приведена в изпълнение присъда по НОХД 1674/2010г. на Шуменски районен съд с наказание от три месеца лишаване от свобода, като е определен също първоначален строг режим. С атакуваното решение тази присъда е потвърдена изцяло, като са присъдени и новонаправени разноски за експерт по време на въззивното съдебно следствие.. Касационната инстанция констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.350,вр.чл.319, ал.1 от НК, от легитимирано лице и в този смисъл се явява процесуално допустима. След като обсъди направените възражения, касационният състав счете, че те не могат да бъдат възприети като основателни. Въззивната инстанция много детайлно се е позовала на направените възражения във връзка с формирането на цялостната доказателствена съвкупност и в рамките на своите процесуални правомощия се е постарала да ги отстрани. Касационният съд в този си състав не намери основание да не сподели тези изводи във връзка със събирането и проверката, а накрая и с оценката на гласните доказателствени средства. На първо място съдът счете за необходимо да отбележи изрично длъжностното качество на подс.Д.. Не е спорно, че е бил нает от св.И. Б. в нейната фирма като шофьор на товарен влекач. Възникналото трудово правоотношение е несъмнено, но то не следва да се смесва със или да замества възникналото от поведението на дееца наказателно правоотношение. За наказателното право възникването, продължаването или прекратяването на трудовото правоотношение е относим, но не и определящ факт. В чл.93, т.1, б.“б“ , който определя качеството на субекта в конкретния казус с подс.Д., изрично е указано, че длъжностно лице (по повод на пазене на материални блага), е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно, работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество при юридическо лице, каквото е фирмата работодател. Очевидно е, че наличието или липсата, или прекратяването на трудовото правоотношение на подсъдимия с неговия работодател не е основание да се отхвърли обвинителната теза, че той е действал в качеството на длъжностно лице. За да го има(качеството) е достатъчно простото възлагане на дееца (и съответно приемането му, а следва да се отчита, че много преди това подсъдимият е приел да се грижи за вещта) на възприетите като доказани действия по управление на товарния влекач - да го остави на конкретен паркинг и да предаде документи и ключ в съответната спедиторска фирма, което да се извърши в датския [населено място]. Дори и да се приемеше, че трудовото му правоотношение е прекратено, а за това КТ в чл.335 и сл. изисква специална процедура и форма (каквито не са изпълнени), то длъжностното качество на дееца по смисъла на посочената норма от общата част на НК не подлежи на съмнение и то е било такова до евентуалното предаване на товарния автомобил на указаното място. В случая то е продължило и на територията на ФРГ, извън пространствената и времева рамка на волеизявлението на работодателя, без обаче подс.Д. да губи своето длъжностно качество и съответно задължение да се грижи и управлява за поверената му чужда вещ с необходимата грижа, която да осигури запазване на вещта. Именно това не е сторил подс.Д. и затова съвсем законосъобразно е ангажирана неговата наказателна отговорност като наказателноправен субект, извършител на престъпно деяние със съответно качество. Деянието на подс.Д. е съставомерно и започва още от момента, в който той не е изпълнил разпореждането на работодателя си и противно на волята му се е отправил на около 400 км. (ноторно известно) разстояние в макар и страна-членка на ЕС, все пак друга държава. Подсъдимия напълно е съзнавал, че за това разстояние ползва гориво, което той не е заплатил, тоест се разпорежда с чужди материални блага, управлявайки и самоволно амортизирайки вещ, която освен всичко,е напълно възможно и да погине за собственика. Последното се е случило, макар и по други причини, което показва, че системата от действия, телодвижения, както и намерението на подсъдимия, съвсем закономерно е довела до крайния резултат. Деянието по чл.219 практически е започнало да се осъществява още от момента на неизпълнение на даденото му разпореждане да остави на определеното място в [населено място] влекача и документите към него. Както е посочено в ППВС № 7/76т. по н.д.№ 10/76г. (изменено и допълнено с ППВС № 6/4г. и ППВС № 7/87г.), „….установяването на признака „не положил достатъчно грижи“ е свързано с преценка на редица обстоятелства, отнасящи се до правата и задълженията на длъжностното лице, и най-вече кои от тях не е изпълнило или нарушило.“. Подсъдимият много добре е съзнавал, че достатъчното грижи по смисъла на закона не включват неизпълнение, по-точно нарушаването, на даденото му разпореждане. Съдът от въззивната инстанция е подходил аналитично и прецизно при обсъждане на защитната теза, съдържаща се в обясненията на дееца, и съвсем основателно, като се е обосновал за това, е приел, че те са опровергани, а именно, че подс.Д. не е уведомил починалия Б., че решава да остави товарния автомобил във ФРГ, или пък че решението е взето съвместно. Впрочем, цялостното поведение на дееца след изоставянето на влекача говори именно в подкрепа на обвинителната теза, не и на защитната- той не е отговарял на телефонни обаждания, проверката къде се намира автомобила е извършена от св.К. Д. по молба на починалия Б. и е за [населено място], не и за промишлената зона в [населено място]. Касационната инстанция се съгласява напълно с изложените доводи от въззивната по отношение на възприетите факти и споделя правните й аргументи. Няма превратно или изопачено възприемане или тълкуване на доказателствата по делото, а напротив- въззивният съд е обсъждал фактическа обстановка въз основа на , както несъмнени и безспорни факти, така и на житейски логично и правно аргументирано обсъждане на спорните обстоятелства. Защитната теза за липса на длъжностно качество по тези причини не може да бъде споделена, както и относно упражнено ретанционно право („ius retentionis“) от страна на подс.Д.. Няма такава предвидена възможност при осъществяване на трудовоправните отношения, а те са именно такива, смесването им с облигационни не може да бъде възприето – отношенията между работник и работодател са уредени в КТ и подобно право на задържане не е предвидено, то не е н интерес на развитието на икономическите обществени отношения. Спорните въпроси се разрешават по исков съдебен ред, не и по предприетия самоуправен начин от дееца. Отделен е въпросът, че ако отговаряше на истината тезата на подсъдимия, то несъмнено той би осъществил контакт със своя работодател и би водил преговори в тази насока. Напротив, по делото е установено точно обратното поведение на дееца. Каквито и претенции да е имал подсъдимия, а впоследствие и защитата, то е следвало да бъдат разрешени по предвидения от закона ред, не и чрез неизпълнение на задълженията за полагане на достатъчно грижи за запазване на поверената му вещ. Разпиляването на имуществото е започнало още от момента на неизпълнение на издаденото разпореждане от работодателя, насочено към запазване на вещта. Действайки точно в обратен смисъл, деецът е предприел стъпки към амортизиране и загубване на вещта. Последвалата загуба на автомобила пряко произтича още от първото действие по неизпълнение на подсъдимия, задълбочена е с оставянето на неохраняем паркинг и логичната последица със загубването на вещта за нейния собственик е настъпила. Няма особено правно значение по отношение отговорността на дееца кога точно е погинала или се е загубила вещта за собственика, важното е, че това е в резултат на действията на подс.Д.. А че случилото се е породено от действията на подсъдимия в разрез с разпореждането на собственика на вещта, нему поверена, е вън от всякакво съмнение. Отговорността на дееца е ангажирана с действията, които са довели до погиването или разпиляването на материалната ценност, съответното благо. Самото загубване или разпиляване също трябва да е факт, за да е осъществен състава на престъплението, но този резултат не се обвързва със знание на дееца, поради което непосочването на точното време на загубване на вещта също не може да доведе до извод за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. А от известните по делото факти не може да се каже, че деецът е бил особено заинтересован от състоянието на вещта, независимо от твърдението му, че е проверявал няколкократно местонахождението на влекача. С оставянето на автомобила на твърдяното от него място, с оставянето на уникалния ключ за запалване в автомобила, макар и на скрито според подсъдимия място, той окончателно се е дезинтересирал от възможното погиване или загубване на вещта. От това обстоятелство може да се направи единствено извод, че деецът напълно е съзнавал и съответно допускал настъпването на общественоопасните последици от деянието по чл.219, ал.1 от НК. Възражението на защитата относно приемането от въззивният състав на съществени процесуални нарушения, извършени от първата инстанция и неизползване на правомощия по отмяна и връщане на делото, не могат да бъдат приети, както и твърдението за лишаване от една инстанция по същество при разглеждане на делото. Тези възражения влизат в противоречие с повелителна норма на закона, а именно тази по чл.335, ал.3 от НПК. Въззивната инстанция не е имала друга процесуална възможност, освен тази да разгледа сама делото по същество и да се постарае да отстрани съответните процесуални пропуски, което е сторила по един прецизен и последователен начин. Защитата се фокусира по отношение на точното време на загубване или погиване на вещта. Сам подсъдимият се е поставил в положение това обстоятелство да не може да бъде установено по един надлежен начин, особено с протичане на производството в продължение на около 6 години възможността да се установи един подобен факт е безвъзвратно загубена. Както се отбеляза, за реализиране на неговата наказателна отговорност точния момент на загубването или погиването на вещта не е от съществено значение, при конкретната фактическа обстановка. Изпълнителното деяние на подсъдимия е приключило с оставянето на товарния автомобил на неохраняемия паркинг, чието местоположение е останало недостъпно (скрито от подсъдимия по отношение на неговият работодател) до намесата на полицейските органи. Това е така, защото подсъдимият повече не е имал не само желанието, но и възможността да полага каквито и да било грижи за запазването на вещта. Както вече се посочи, изпълнителното деяние е започнало с неизпълнение на даденото му разпореждане къде да съхрани товарния автомобил, което още от този момент характеризира нежеланието на подсъдимия да съхранява по указания му начин вещта. По начало законодателят обвързва изпълнителното деяние, което може да се изрази в действие или бездействие, или и в двете, с поведението на подсъдимия, а настъпването на престъпния резултат – разпиляването или погиването на имуществото, неговите общественоопасни последици, не е част от него. Тоест за отговорността на дееца е от значение какви са последиците от неговото поведение, като те могат да настъпят със завършването на изпълнителното деяние или значително по-късно, но все трябва да са пряка последица от него. Възприемането на периода, за който възразява защитата, формално е обвързан от държавното обвинение с момента на подаване на жалба от страна на св.Б.. Този период не е прецизен, но не е и неверен. В неговите рамки е завършило изпълнителното деяние на подс.Д. и това обстоятелство убеждава, че той е запознат с всички известни по делото обстоятелство, за да може с основание да се претендира нарушено право на защита и неяснота на обвинението. Касационната инстанция не може да се съгласи с твърдението в направеното възражение относно допуснато от въззивната инстанция недопустимо разширяване на предмета на обвинението – т.7 от касационната жалба. За обвинението е достатъчно на първо място да посочи фактите, и това е сторено, а приложението на правото е основно задължение на съдилищата. Въззивният съд не е добавил нищо към обвинителните факти, а само е извлякъл разумния и следващ се извод от тях - относно оставянето на неохраняемия паркинг на впоследствие загубената вещ. Съдът е обвързан наистина от обвинителните факти, които обуславят приложимото право, но не може да му бъде отказано правомощието да извлича от тези факти правното им съдържание и да даде точната правна оценка. Оплакването за непълно и неточно формулиране на обвинението също не се приема от касационния състав за неоснователно. В раздел І, т.2 от цитираното ППВС № 7/76т. са посочени източниците на задълженията и там е отбелязано, че „…това са безспорни положения от житейската практика, от категорията на общопризнати правила и др.“ От описанието на действията на подс.Д. е видно не полагането на обичайната дължима грижа към поверената му за пазене и съхранение вещ. Вместо да я остави на охраняемо място, както му е и разпоредено, той в разрез с всякаква елементарна житейска практика и обичай я е изоставил, при това с ключа за запалване, на неизвестно за работодателя неохраняемо място. Не е нужно да се посочва повече какви дължими грижи не е положил, те произтичат от тази напълно простичка практика, при която не се изискват никакви интелектуални усилия, за да се предвиди така или иначе случилия се резултат. Тъй като подсъдимия като вменяемо лице е бил в състояние да обмисли и предвиди настъпването на общественоопасните последици и без да има някакъв особен житейски опит и образование, той е допускал с положителност възможността за загубването на вещта. Не случайно самият той е посочил, че е бил наблюдавал на няколко пъти местоположението на превозното средство, т.е. е допускал възможността да не го намери при наблюдението си. Въпреки това той се е съгласил с възможното загубване на вещта, оставяйки я без надзор, поради което съвсем закономерно неговото поведение е оценено в наказателноправен аспект като извършено престъпно деяние при евентуален умисъл. Трябва да се повтори, както е сторено и от въззивната инстанция, че едно или неколкратното проверяване дали вещта се намира на неохраняемия паркинг далеч не е достатъчно, за да се приеме като упражнена грижа за запазването от погиване или загубване на товарния влекач. Оплакването относно изтъкнатите доводи за възможността подс.Д. да остане в [населено място] също не може да бъде споделено. На първо място деецът не е можел да се разпорежда с вещта като със своя, да прави разходи, свързани с ползваното гориво и амортизацията на автомобила, които са извън дадените му указания. Това е следвало да съобрази, а пребиваването в [населено място] по нищо не се отличава от евентуален престой в [населено място], освен че не е изпълнил разпореждането на собственика и че е направил разходи, които не са били одобрени от последния. И в двете държави членки на ЕС има съответно българско представителство и консулски служби, които могат да окажат дължимото съдействие за евентуалното прибиране на подсъдимия. Освен това, съдейки по времетраенето на престоя в [населено място], подсъдимият е можел да си позволи пътуване с автобус за прибирането си (несвързано със значителни разходи), ако бе изпълнил волята на работодателя. Но дори и при липсата на такива съображения, не се излагат доводи и не може да се приеме наличието на такива обстоятелства, които да сочат на приложението на института на крайната необходимост. В тази връзка претендираният като твърде важен за изясняване на обективната истина по делото разпит на св.И. Й. не може да се определи като такъв, исканите за установяване факти са последващи изпълнителното деяние и не могат да определят крайния изход при дефинирането на приложимия закон. Поради тази причина твърдението за нарушаване на чл.107, ал.3 от НПК не се приема и се отхвърля. Възражението в т.12 от касационната жалба относно несъбиране на доказателства във връзка с твърдяна електронна кореспонденция между подсъдимия и починалия Б. също се оценява от настоящия касационен състав като неоснователно. Възможността за събиране на подобен род доказателства е безвъзвратно отминала, предвид изтеклия период от време, но въпреки това въззивната инстанция е проявила старание и с прецизност е съумяла да подложи на проверка обясненията на дееца и обосновано да ги приеме за недостоверни в тази им част. Те не издържат на проверката при съпоставка със останалите свидетелски показания и на разумното съобразяване на установеното поведение на дееца и осъществената комуникация със своите работодатели значително по-късно, след обръщането към държавното обвинение и полицейските органи по повод на загубената вещ. Събират се само възможните доказателства, но и наличните са достатъчни, за да преодолее принципа „in dubio pro reo“, който в противен случай би ползвал защитната теза на подсъдимия. В т.13 от жалбата се излага твърдение, което противоречи на обективно установените факти, а и се поддържа правна теза, която всъщност представлява житейски и логически абсурд. Не може да се твърди, че собственика на вещта се е дезинтересирал от нейното местонахождение, фактите по делото сочат точно обратното. В действителност подсъдимият се е дезинтересирал от възможните последици с оставената без надзор вещ, напълно съзнавайки ги, допускайки и въпреки това не е проявил необходимите усилия, за да посочи своевременно къде е вещта. Отделен е въпросът, че той изобщо не е следвало самоволно да я премества от Кралство Дания във Федералната република и след като не е отговарял на обажданията на своя работодател, изводите са съвсем противоположни на защитната теза. Няма никакъв друг извод освен този, че подсъдимият напълно съзнателно е лишил работодателя си от възможността да упражнява владението си, сам или чрез другиго ( разбираемо е, че другиго означава всяко трето лице, но не и подсъдимия, който е действал злоумишлено), върху вещта, По възраженията в т.14 от касационната жалба дотук вече се изложиха достатъчно съображения, които не е необходимо да се повтарят, но които изключват каквато и да е необходимост да не се изпълни разпореждането и вместо в [населено място], превозното средство да се премести на собствен ход на няколкостотин километра. Защитата отново излага тезата си за знание на работодателя за мястото на изоставяне на влекача в този пункт от касационната жалба, което твърдение се явява опровергано и в противоречие с обективно установените факти по делото. При последващото си оплакване в т.15 се излагат отново същите съображения относно съдържанието на умисъла на дееца, които са в противоречие с разумната житейска практика и логика. Оплакването в т.16 на касатора очевидно повтаря предишните, но с претенцията, че не е обяснена на дееца и неговата защита в какво се състои неполагането на дължимата грижа, които обстоятелства вече няколкократно се посочиха и произтичат от нормалната житейска практика и обичайни правила при изпълнение на трудови задължения. На дееца са посочени фактите, от тях произтича елементарното в интелектуален план съждение (достъпно на всяко вменяемо лице, дори и в най-ниската степен на интелектуално развитие), че не само не е положил достатъчно грижи, а че той не е положил никакви грижи, и дори е действал в разрез с изричното волеизявление на работодателя. Никакви обяснения повече не се дължат в този аспект на дееца, за да може да упражнява адекватно правото си на защита. В точка 17 от касационната жалба прозира логическо противоречие, доколкото претенцията на защитата се основава на възможността автомобила да бъде приведен в движение единствено и само с помощта на оригинален и с индивидуален чип ключ. Този ключ обаче е оставен на място, което е скрито само за случайни минувачи, но не и за лица, които са запознати с управлението на такива моторни превозни средства и използваните техники от водачите им за оставяне на ключове. Ясно е, че и ключът е оставен на общественото доверие, на което и във Федералната република очевидно, установено по този казус, не може да се разчита. Да се остави вещта като цяло и нейният оригинален ключ на това доверие, изключва грижата на добрия стопанин, или достатъчното грижи по смисъла на наказателния състав. Касационните оплаквания в т.18 се повтарят, като се излагат съображения, на които се отговори в предния абзац. Ключът не е просто оставен, той е изоставен с целия автомобил, който, независимо от своята масаq може да бъде преместен и присвоен, без да се използва запалването и съответно ключа, като според касационният състав това не е упражняването на достатъчно грижи във какъвто и да е смисъл- в наказателноправен аспект и в житейски. В следващото си възражение в касационната жалба защитата се спира на неизползваната възможност да се установи придвижването на автомобила, опитвайки се да измести тежестта на доказване към евентуалните извършители на кражба. Този опит се оценява като неуспешен, тъй като отговорността на дееца не се изключва от действията на третите недобросъвестни лица, а следва да се посочи изрично, че точно неговото поведение е дало възможност за проявата на подобна недобросъвестност. Всичко казано дотук се отнася и до касационните претенции относно основателността на предявения граждански иск, като ги предопределя като неоснователни. Защитата отново изпада в непреодолимо противоречие, като твърди, че собственика на вещта, разбира се юридическото лице [фирма], е бил лишен от възможността да упражнява правото си на собственост, но само за периода, който бил инкриминиран и вещта се е намирала на паркинга в [населено място]., и нямало разпиляване. Имплицитно се признава, че собственика е бил лишен от възможността да владее вещта, което по начало прави обвинителната теза обоснована. Категорично е установено, че вещта е загубена за собственика, основателно е прието, че това се дължи на злоумишлените действия на подсъдимия и уважаването на акцесорния в наказателния процес граждански иск е съобразено със закона. Няма оплакване за наложеното наказание, сама касационната инстанция отчете, че то е справедливо, дори в известна степен и снизходително, наложено в минимален размер, който отразява по един надлежен начин продължителността на процеса, както и всички смекчаващи и отегчаващи вината и отговорността обстоятелства. По тези съображения касационният състав намери, че са налице условия единствено за цялостно потвърждаване на атакуваното решение на Великотърновски апелативен съд, при липса на основания за неговото изменение или отмяна. Предвид на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила решение № 219/23.10.2018г. по ВНОХД № 152/2018г. на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: