1 Р Е Ш Е Н И Е № 91 гр. София, 14 юни 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Спас Иванчев при участието на секретаря Мира Недева и на прокурор Антони Лаков, изслуша докладваното от съдията Капка Костова наказателно дело № 344/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. С. Д. от САК, в качеството му на служебен защитник на подсъдимия К. Г. Г., срещу нова въззивна присъда от 05. 02. 2016 година (неправилно посочена от 2015 година), постановена по внохд № 4766/2015 година на Софийския градски съд, НО, 16-ти въззивен състав, след отмяна на присъда от 22. 02. 2013 година на Софийския районен съд, НО, 14-ти състав, по нохд № 6464/2012 година по описа на този съд. В жалбата са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че присъдата на втората инстанция е постановена в нарушение на материалния закон, при липса на годни доказателства в подкрепа на обвинението, което е останало недоказано по несъмнен начин, както и че са нарушени процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата. Иска се отмяна на постановения съдебен акт. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия и за оставяне в сила на въззивната присъда. Подсъдимият К. Г. и защитникът му адв. С. Д., участват лично в това съдебно заседание, като поддържат касационната жалба. Акцентът в нея е поставен върху оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Според защитата, цялото досъдебно производство е проведено в нарушение на разпоредбата на чл. 194, ал. 3 от НПК, тъй като разследването е извършено от некомпетентен орган, което води до пороци в стойността на събрания доказателствен материал. Заявени са и нарушения на процесуалните правила при образуване на досъдебното производство, поради липса на неотложност по смисъла на чл. 212, ал. 2 от НПК. Оспорена е процесуалната годност на протоколите за оглед на местопроизшествието и за доброволно предаване. Изложени са доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 300 от НПК. Защитата намира за незаконосъобразен отказа на въззивния съд да проведе повторен разпит на свид. К. К.. Иска се отмяна на постановения съдебен акт и признаване на подсъдимия К. Г. за невинен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 324, ал. 1 от НПК. Представени са писмени бележки по съществото на делото. Идентично е становището на подсъдимия Г. в рамките на упражненото от него право на лична защита. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока за обжалване и от надлежна страна. Разгледана по същество, същата е неоснователена. С присъда от 22. 02. 2013 година, по нохд № 6464/2012 година на Софийския районен съд, подсъдимият К. Г. Г. е признат за невиновен в това, че на 02. 02. 2012 година, около 22:00 часа, в [населено място], на предгаров площад на Ц. ЖП гара, с посока на движение от [улица] по [улица], да е упражнявал професия – „шофьор на такси“ (с код [номер] по Националната класификация на професиите и длъжностите, утвърдена със Заповед № 742 от 27. 12. 2005 година на министъра на труда и социалната политика) с лек автомобил марка „Шевролет М.“, с ДК [рег.номер на МПС] , оборудван като таксиметров автомобил с отличителни белези на такъв за извършване на таксиметрова дейност от фирма [фирма], като управлявал автомобила с включена светлинна индикация за клиенти „червено“, със светеща табела „такси“, касов апарат и пътник в таксиметровия автомобил в момента на проверката К. П. К., без да има съответна правоспособност, съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 и т. 5 от Наредба № 34 от 06. 12. 1999 година за таксиметров превоз на пътници, издадена от министъра на транспорта (обн. ДВ, бр. 109/14. 12. 1999 година, изм. ДВ бр. 99/08. 12. 2006 година), според който: „Водачът на лек таксиметров автомобил трябва да отговаря на следните изисквания: 1. Да притежава свидетелство за управление на МПС; 2. Да не е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и да не е лишен по съдебен или административен ред от правото да управлява МПС; 3. Да е психологически годен по смисъла на Наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата; 4. Да е физически здрав и да не е инвалид /доказва се с медицинско свидетелство/; 5. Да притежава удостоверение „водач на лек таксиметров автомобил“, издадено след успешно полагане на изпит, валидно за съответната община), без да притежава Удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил и Удостоверение за психологическа годност - престъпление по чл.324, ал.1, предл.1 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската районна прокуратура, е извършена въззивна проверка и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на Софийски градски съд, с която присъдата на СРС е отменена изцяло и вместо нея е постановена нова, с която подсъдимият К. Г. Г. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 324, ал. 1, предл. 1 от НК, подробно описано по-горе, за което при условията на чл. 54 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. 1. По възраженията за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК: Възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила в хода на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса са частично основателни. На първо място, заявеното от защитата на подсъдимия нарушение на процесуалните правила при образуване на досъдебното производство поради липса на неотложност по смисъла на чл. 212, ал. 2 от НПК, не е налице. Хипотезата на чл. 212, ал. 2 от НПК представлява необорима презумпция, че с извършването на което и да е от лимитативно посочените в нормата действия по разследването, наказателният процес се счита за започнал. Самата разпоредба изрично уточнява, че не самото действие слага началото на производството, а съставянето на протокола за неговото провеждане. Законодателят е предвидил изискване незабавното извършване на посочените действия да е „единствената възможност за събиране и запазване на доказателства“, т.е. действието да е неотложно. Преценката за това е предоставена на органа, който провежда съответното действие и сама по себе си не подлежи на съдебен контрол. Съдебна санкция е необходима само при извършване на посочените в закона процесуално-следствени действия, засягащи права и свободи, което в настоящия казус не е налице. От съдържанието на уведомлението на разследващия орган (л.1 от ДП) е видно, че досъдебното производство е започнало със съставянето на протокола за извършен оглед на местопроизшествието (на лекия автомобил на подсъдимия). Протоколът за това извършено първо действие по разследването е съставен на 02. 02. 2012 година и именно от тази дата досъдебното производство се счита за започнало. На 03. 02. 2012 година, в законоустановения срок, е извършено само уведомяването на прокурора, съгл. чл. 212, ал. 2 от НПК. На следващо място, оспорването от жалбоподателя на компетентността на органа, извършил първото действие по разследването, е неоснователно и противоречи на закона. Разпоредбата на чл. 155 от НПК посочва, че органите на досъдебното производство извършват огледа в досъдебната фаза на наказателното производство. Съгласно нормата на чл. 194, ал. 3 и ал. 4 от НПК, полицейските органи в Министерството на вътрешните работи, могат да извършват действията по чл. 212, ал. 2 от НПК, между които е и огледът на местопроизшествието. В хипотезата на първото действие по разследването правомощието на полицейските органи да извършват оглед е винаги налице, ако това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства. В настоящия случай, протоколът за оглед на местопроизшествието е съставен от оперативен работник в системата на Министерството на вътрешните работи, на когото не е изрично възложено извършването на това действие, но само по себе си реализирането му е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства. Обстоятелството, че подсъдимият К. Г. е бил задържан след деянието със заповед по Закона за МВР, не сочи на липса на неотложност по смисъла на чл. 212, ал. 2 от НПК, както е заявено в жалбата. Възможността да се извършат неотложни действия по разследването, когато те са единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата, е гаранция за пълнотата и надлежността на разследването и по никакъв начин не ограничава процесуални права и законни интереси на страните в производството. Протоколът за извършеното първо действие по разследването е съставен в съответствие с условията и реда, предвидени в НПК, и представлява годно доказателствено средство, което е поставило началото на наказателното производство. Огледът е извършен в присъствието на две поемни лица, което е гаранция за упражнен граждански контрол върху законосъобразността на извършеното. Процесният протокол е съставен на мястото на произшествието, подписан е от всички участващи лица, без направени искания, бележки и възражения от тях. На трето място, възражението на жалбоподателя за липсата на направени снимки в хода на извършения оглед на местопроизшествието, следва да бъде преценено също като неоснователно. Изготвянето на фотоснимки не е задължителен елемент от огледа. Липсата на такива по никакъв начин не опорочава процесуално-следственото действие и резултатите от него и не повлиява процесуалната му годност. На следващо място, твърдението на защитата за допуснато процесуално нарушение при съставяне на протокола за доброволно предаване, изразяващо се в липса на посочен час на съставянето му и неяснота дали предаденият с него касов бон се отнася до процесния таксиметров превоз, не намира опора в данните по делото. Протоколът за доброволно предаване е писмено доказателствено средство, което установява връзката на вещественото доказателство с обстоятелствата по делото. В случая, протоколът отговаря на изискванията на чл. 127 - 131 от НПК и съдържанието му установява датата и мястото на съставянето му, участвалите лица - подсъдимият К. Г. и полицейският служител Е. С., както и факта на предаване на фискален бон лично от подсъдимия К. Г. на полицейския служител. Протоколът за доброволно предаване е подписан от лицата и собственоръчно подсъдимият е вписал пояснителна бележка, в която твърди, че „Касовият бон е от апарата на таксиметровия автомобил, на който съм водач.“. Непосочването на точния час на съставяне на протокола, не представлява съществено нарушение на процесуалните правила и не предпоставя изключването му от доказателствената маса, както и не води до невъзможност предаденото веществено доказателство – касов бон, да бъде ценено. Приобщената касова бележка е достатъчно индивидуализирана чрез съдържащата се в нея информация за таксиметровата фирма, начална такса, обща сума, пробег, дата и час на извършената таксиметрова услуга. На следващо място, твърденията в касационната жалба за допуснати нарушения при постановяване на въззивната присъда не намират подкрепа в доказателствата по делото. От съдържанието на приложения по делото протокол за съдебното заседание, проведено на 05. 02. 2016 година пред Софийски градски съд е видно, че след даване на последна дума на подсъдимия, съдът се е оттеглил на тайно съвещание, след което е обявил присъдата публично в присъствието на страните, т.е. условията и редът за постановяване на присъдата, предвиден в чл. 300 и сл. от НПК, не са нарушени. Няма никакви данни, въз основа на които да се направи извод, че присъдата е постановена преди провеждане на въззивното съдебно следствие и че съдебният състав е бил предубеден, както се твърди в жалбата. Неоснователно е и твърдението, че обективната истина по делото не е разкрита поради отказа на въззивния съд да призове и разпита свид. К. К.. Безспорно е, че на основните принципи в наказателния ни процес за централното място на съдебното производство (чл. 7 от НПК), за състезателност и равни права на страните (чл. 12), за разкриване на обективната истина (чл. 13), за непосредственост и устност и пр., съответства задължението на съда да събира доказателства по направените от страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина (чл. 107 от НПК). От друга страна е известно, че отказът да се извърши повторен разпит на конкретен свидетел сам по себе си не представлява процесуално нарушение, водещо до опорочаване на съдебния акт и производството като цяло. Съдът дължи преценка за необходимостта и относимостта на такъв разпит във всеки конкретен случай. В настоящия казус, свидетелката К. К. е депозирала показания в хода на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд, в които е дала сведения за всички обстоятелства, свързани с наемането на таксиметровия автомобил, управляван от подсъдимия, от нея като клиент, с превозването й до Ц. гара, със заплащането от нея на цената на услугата, с извършването на проверката и пр. След приключване на разпита е дадена възможност на подсъдимия Г. за поставяне на въпроси към свидетелката, от която той не се е възползвал. Същественото е, че съобщеното от свидетелката е ясно и категорично, подкрепено и от останалите доказателства по делото, поради което въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, отказвайки повторен разпит на тази свидетелка. Касационната жалба е основателна единствено относно оспорването на процесуалната годност на извършените от оперативен работник разпити на полицейските служители, посетили мястото на произшествието. При вече образувано досъдебно производство, правото на полицейските органи да извършат такова действие по разследването възниква само при положение, че извършването му е изрично възложено от прокурор, следовател или разследващ полицай. В настоящия случай, проведените от оперативен работник - Б. Б., действия по разследването - разпити на Д. И. и А. А., са извършени в разрез с разпоредбите на НПК. Оперативният работник няма нито качеството на разследващ орган, нито му е възложено извършване на такова действие по разследването. Показанията на полицейските служители, посетили първи местопроизшествието, не са надлежно събрани по предвидения в НПК ред, поради което не притежават процесуална годност. В този смисъл, въззивният съд неправилно е приобщил тези доказателствени средства и ги е поставил в основата на постановения от него съдебен акт. Извън тях обаче, по делото е налице надлежна доказателствена съвкупност, която е позволила формирането на вътрешното убеждение на съда по фактите, поради което няма причина да не се признае фактическата правилност на атакуваната нова присъда. Данните от протоколите за оглед, за доброволно предаване и личен обиск, от справките от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – София, предаденият касов бон за извършената таксиметрова услуга, показанията на свид. К. и пр., представляват последователна, взаимосвързана, непротиворечива и убедителна основа на направения от въззивния съд извод за извършване на инкриминираното деяние от подсъдимия Г.. 2. По възраженията за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Неоснователно се възразяват в касационната жалба правните изводи на въззивния съд за приложимия материален закон. Към надлежно установените по делото факти съдът е приложил съответната правна норма, което обуславя и законосъобразността на съдебния акт. С деянието си, подсъдимият К. Г. е осъществил всички признаци на престъплението по чл. 324, ал. 1 от НК, представляващо посегателство срещу реда и общественото спокойствие, като непосредствен обект на наказателноправна защита е редът за упражняване на определена професия или занаят, без съответната правоспособност за това. Правилно въззивният съд е констатирал, че в Наредба № 34 от 06. 12. 1999 година, цитирана по-горе, са посочени кумулативните изисквания към водача на лек таксиметров автомобил за придобиване на правоспособност като такъв, между които е това за притежаване на удостоверение за психологическа годност и на удостоверение „водач на лек таксиметров автомобил”, издадено след успешно положен изпит и валидно за съответната община (чл. 18, ал. 1, т. 3 и т. 5 от Наредбата), каквито подсъдимият Г. не е притежавал. В сравнение с изискванията за придобиване на обща правоспособност водач на МПС, тези за придобиване на правоспособност за таксиметров превоз на пътници са значително повече. По делото безспорно е установено, че подсъдимият К. Г. е извършвал дейност по таксиметров превоз на пътници, регламентирана в посочената Наредба, без да има съответната правоспособност за това. Управляваният от него лек автомобил, при извършената му проверка, е бил със залепени рекламни стикери с надпис „З. е. е.“, както и тарифи за превоз на пътници, указващи цените за дневна, нощна услуга и за престой. Същият е бил оборудван и с касов апарат за отчитане на услугата, с издател фирма [фирма] и е извършвал превоз на пътник – свид. К.. Подсъдимият обаче не е притежавал Удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил и Удостоверение за психологическа годност, като първото никога не е било издавано (справка на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“), а второто е с дата на валидност до 08.05.2001 година. Изложените от въззивния съд правни съображения за съставомерност на извършеното от подсъдимия Г. деяние (л. 32 от внох дело), кореспондират напълно с доказателствата по делото, със закона и съдебната практика, поради което няма причини да не бъдат споделени изцяло. Терминът „съответна правоспособност”, употребен в нормата на чл. 324, ал. 1 от НК, предпоставя придобити знания и подготовка на дадено лице за упражняване на професия или занаят, признати по установения от закона ред (в този смисъл и ТР № 31/1969 година на ОСНК). Несъмнено е, че извършването на таксиметров превоз е професия и за извършването й е необходима съответна правоспособност, каквато подсъдимият Г. не е притежавал към инкриминираната дата, както не е притежавал и разрешение за упражняване на професията „шофьор на такси“. Предвид изложеното, Върховният касационен съд не констатира при разглеждане на делото да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, които да обуславят отмяна на атакувания съдебен акт. Установените по делото факти не сочат на несъставомерност на деянието по нормата на закона, по която то е подведено, поради което и предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК не са налице. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Софийския градски съд, НО, 16-ти въззивен състав, нова присъда от 05. 02. 2016 година, по внохд № 4766/2015 година, с която е отменена изцяло присъда от 22. 02. 2013 година на Софийския районен съд, НО, 14-ти състав, по нохд № 6464/2012 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.