1 8 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 387 гр.София, 16.05.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Ерик Василев като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5087/ 2021 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на Р. Х. Х. /ищец/ и на Прокуратура на Република България /П. - ответник/ срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1005 от 22.09.2021 г. по гр.д.№ 470/ 2021 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3545/ 2019 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на Р. Х. по иск, квалифициран по чл.2б ЗОДОВ, сумата 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д.№ 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, със законната лихва върху тази сума от 14.03.2019 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. Ищецът Р. Х. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв до 100 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: при въведено оплакване във въззивната жалба за определен несправедливо висок размер на обезщетение за неимуществени вреди, без конкретно изложени обстоятелства, може ли въззивният съд да намали този размер, преценявайки установените обстоятелства и това нарушава ли принципите на състезателност, равнопоставеност и диспозитивност; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и всички доводи във въззивната жалба; кой е приложимият стандарт при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по чл.2б ЗОДОВ – националният или установеният в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/; в същата хипотеза кои са релевантните факти и обстоятелства за определяне на размера на обезщетението и спада ли към кръга на релевантните факти и обстоятелства практиката на ЕСПЧ. Според жалбоподателя - ищец тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за първия от тях при условията на евентуалност поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът П., без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размер 15 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД и да не присъжда обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с противоправното поведение; и материалноправни въпроси как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща; и съставляват ли граждански права и задължения по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС възможността на пострадало лице да се конституира като частен обвинител и граждански ищец в досъдебна фаза на наказателно производство. П. счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС, и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, вторият - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по конкретни казуси, а за третия поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа също, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като даденото от въззивния съд тълкуване на термина „граждански права и задължения“ по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС е в противоречие с практиката на ЕСПЧ. Ищецът Р. Х. оспорва касационната жалба на П. с доводи, че от касатора – ответник не са формулирани надлежни правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. За второто питане поддържа, че практиката на ВКС, която П. сочи като противоречаща на обжалваното решение, е неотносима, поради несъпоставимост на фактическите установявания в различните решения. За третия въпрос поддържа, че не е обосновано допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, евентуално – че разрешението на въззивния съд е правилно и съответства на практиката на ВКС, както и на тази на ЕСПЧ. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба на П. по същество. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията на страните за допускане на касационно обжалване са неоснователни. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 27.12.1984 г. ищецът бил задържан в следствен арест в населено място и впоследствие бил въдворен в трудововъзпитателно общежитие „Б.“. Въдворяването станало с административен акт по политически причини и продължило в периода 30.12.1984 г. - 17.04.1986 г., след което за период от 6 месеца ищецът бил преместен в село в Плевенски окръг до месец октомври 1986 г. В края на месец май 1989 г. ищецът бил изселен в Турция със семейството си, сменено било рожденото му турско име с българско. На 30.01.1991 г. било образувано сл.д.№ 1/ 1991 г., преобразувано в сл.д.№ 780-II/ 1998 г. на В. - София, преобразувано в ДП № II-048/ 1999 г. на В. - София, за разследване на извършени през време на т.нар. „възродителен процес“ престъпления. Наказателното производство по това дело било висящо и понастоящем, то било водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл.162 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл.387 ал.2. вр. ал. 1 и чл.20 ал.2 НК – за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне, принудително преместване от работа и уволнение на несъгласните с промяната. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. от П. били внесени обвинителни актове в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни производства били прекратени и делото било върнато на П. за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите починали и производството по отношение на тях било прекратено; през 1999 г. и през 2002 г. производството по делото било спряно, поради необходимост от разпит на свидетели в чужбина. В периода 05.02.2001 г. - 04.02.2004 г. били установени общо 446 пострадали лица, както и техните законни наследници, от тях били разпитани 369 души. Ищецът бил разпитан в качеството на свидетел по делото на 02.10.2001 г. На 07.12.2012 г. последният останал жив обвиняем бил разпитан и поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на давността, по това искане нямало произнасяне. На 09.10.2017 г. ищецът поискал писмено да участва като пострадал в досъдебното производство, същата година поискал и промяна на грифа за сигурност, поставен върху някои от документите по делото, за да не бъде ограничаван достъпа му до тях. Поискал и отделяне на производството по отношение на вече разпитаните лица /пострадали/, което да бъде внесено в съда. През 2018 г. по искане на ищеца по чл.368 НПК с определение от 06.11.2018 г. съдът определил на П. едномесечен срок за произнасяне по досъдебното производство. Определението не било изпълнено, а с постановление от 04.10.2018 г. на прокурор при В. - София наказателното производство било спряно за изпращане на молба за международна правна помощ до Република Турция, която все още не била изпълнена. Ищецът подал жалба срещу постановлението за спиране на производството по ДП № II-048/ 1999 г., по която също нямало произнасяне. Понастоящем ищецът живеел в населено място, Република Турция. Той научил за образуваното наказателно производство от самото му начало, бил отчаян от това, че делото не приключвало и че нямало осъдени за деянията, причинили му толкова страдания. Липсата на развитие на наказателното дело му причинила безсъние и тревожност, притеснявал се, че докато е жив няма да види правдата. При срещи с познати говорел, че иска да разбере кога ще има осъдени по делото и изразявал притеснения от дългата му продължителност. След като през 2001 г. ищецът бил разпитан по наказателното дело, очаквал същото скоро да приключи, но резултат нямало и бил обезпокоен от това. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намерил предявения иск за доказан по основание. Посочил, че намира за неоснователно възражението на ответника за липса на материалноправна легитимация на ищеца поради това, че той не бил страна по воденото досъдебно производство. Приел, че материалноправно легитимирано да предяви такъв иск е всяко лице, което има статут на „жертва“ по смисъла на чл.34 ЕКЗПЧОС - носител на права, признати от националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне и за които права изходът на производството има решаващо значение. В обхвата на разпоредбата на чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС попадали както страните в наказателното производство, така и всяко лице, чиито права и задължения се засягали пряко и решаващо от производството. Обществено опасните последици на престъплението, за което се водило процесното досъдебно производство, се състояли именно в засягането на основни граждански права, които ищецът се оплаквал, че му били нарушени. Обстоятелството, че тези последици засягали неимуществената сфера на ищеца, му придавали качеството на пострадал от престъпление и обосновавало правото му да се ползва от защита на нарушения му интерес образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който бил и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване . Искът не бил недопустим за периода преди влизане в сила на нормата на чл.2б ЗОДОВ от 15.12.2012 г., тъй като за периода преди тази дата ищецът можел да се позове директно на чл.6 § 1 от Конвенцията. По съществото на правния спор въззивният съд приел, че следва да вземе предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода. Процесното следствено дело било висящо повече от 30 години все още във фаза „досъдебно производство“. Независимо от фактическата му сложност, тази продължителност не можело да бъзе оправдана. Двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни производства ставало поради едни и същи допуснати нарушения от страна на П. и причина за това забавяне на производството било неизпълнение на задълженията на съответния наблюдаващ прокурор. За забавянето били от значение и осъществените международни поръчки за правна помощ, но тъй като самото изпращане на поръчките било закъсняло, забавянето на досъдебното производство поради необходимост да бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението не можело да бъде оправдано. П. не изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, не създала организация за приключване на наказателното производство в разумни срокове и не предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина. От друга страна ищецът не препятствал развитието на досъдебното производство. Давността за престъплението, за което се водело производството, била изтекла отдавна,. Ищецът бил лишен от възможността да се ползва от предоставените му от закона права на пострадал, а забавеното производство имало огромен залог за него. В заключение въззивният съд приел, че правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок било нарушено като последица именно от действията на ответника, довели до настъпването на неимуществени вреди, които подлежали на обезщетяване. Размерът на обезщетението съдът определил като взел предвид негативните психо-емоционални преживявания на ищеца вследствие на неразумната продължителност на делото /разочарование, неудовлетворение, отчаяност, изнервеност/, нарушеното му чувство за справедливост, загубата на вяра в институциите, напредналата му възраст, поведението му, което не причинило забавяне на процеса. Посочил, че поради високия интензитет на установените болки и страдания ще присъди по-висок размер от обичайните в съдебната практика при забавено правораздаване обезщетения. От друга страна отчел, че изходът от наказателното производство касае само моралната удовлетвореност на ищеца, без да рефлектира пряко върху личността му; обстоятелството, че българското общество и държава многократно по различни поводи са демонстрирали своята непримиримост към т.нар. “възродителен процес“ и предприетите срещу българските граждани от турски произход репресии; официалното определяне на режима, който ги е извършил, за престъпен. Поради това счел, че искът е основателен до размер 15 000 лв, а за разликата исковата претенция следвало да бъде отхвърлена. При тази мотивировка на обжалваното решение, поставеният от касатора-ищец правен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода от спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящия въпрос. Останалите поставени от касатора - ищец правни въпроси не са обуславящи и по тях касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съдът не е постановил, че може да уважи жалба, насочена срещу прекомерно висок размер на обезщетението, без въведено изрично оплакване и без конкретно изложени обстоятелства. Напротив, той е посочил в акта си, че подадената въззивна жалба е с надлежно формулирани искания и основанията за тях. Съдът също така не е посочил, че установените в практиката на ЕСПЧ стандарти при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело не го обвързват. Обратното, той е посочил, че се ръководи именно от стандартите, които ЕСПЧ намира за релевантни и че при определяне на размера на обезщетението взема предвид тези факти и обстоятелства, които и ЕСПЧ в своята практика приема като такива. Що се касае до конкретно определения размер на обезщетението, съответствието му с критерия по чл.52 ЗЗД е въпрос по същество, който не може да бъде обсъждан в производството по чл.288 ГПК. Затова по жалбата на касатора – ищец не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Тези предпоставки не са налице и по поставените от касатора - ответник въпроси. Те са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Нито един от актовете, на които П. се позовава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешава въпросите по противоположен начин в сравнение с начина, по който са разрешени в обжалваното решение. Напротив, въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, според която при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съдът взема предвид всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. /решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д.№ 3684/ 2013 г., III г.о., решение № 151/ 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5386/ 2013 г., IV г.о. и др./. Държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконосъобразното поведение и претърпените вреди /Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/ 2004 г., ОСГК, ВКС/. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, съдът изрично е посочил, че присъжда обезщетение само за вредите, която стоят в причинна зависимост от забавянето на наказателното производство. Той не е приел, че следва да се присъди обезщетение за други вреди. Що се касае до въпроса съставляват ли граждански права и задължения по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС възможността на пострадало лице да се конституира като частен обвинител и граждански ищец в досъдебна фаза на наказателно производство, той също е разрешен в съответствие с установената практика. Според нея, когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по "определяне на гражданските права" на пострадалия по смисъла на чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС /решение № 69 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3169/ 2019 г., IV г.о./. Престъплението се установява по надлежния ред с влязла в сила присъда, която има задължително действие за гражданския съд. Гражданският съд няма компетентност да установи дали има извършено престъпление, дори когато престъплението е факт от значение за гражданското право, предявено с иска. Тогава гражданският съд е длъжен да изчака влязлата в сила присъда. Даденото от ВКС тълкуване е основано на практиката, обективирана в решение на ЕСПЧ по жалба вх. № 47287/99, в което се приема, че дори наказателното производство да има за цел само произнасяне по обвинението, решаващия фактор за приложимостта на чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Наличието на установена практика по поставените въпроси, с която обжалваното решение е съобразено, изключва наличието на претендираните допълнителни основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Заради това няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по поставените от П. правни въпрос. То не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая не се поддържа наличие на такъв порок, въз основа на който обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Ето защо съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед на това разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. По изложените съображения съдът О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1005 от 22.09.2021 г. по гр.д.№ 470/ 2021 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: