Р Е Ш Е Н И Е № 54 София, 03.07.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав: Председател: Камелия Маринова Членове: Веселка Марева Емилия Донкова при секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2674/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. С определение № 30 от 20.01.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 95 от 18.03.2019 г., постановено по гр. д. № 432/2018 г. на Софийския окръжен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената срещу касатора искова претенция за собственост бъде отхвърлена или делото бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК. Ответникът по касация, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание е изразил становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 60 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 591/2015 г. на Свогенския районен съд, с което на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на Б. Р. Б., че В. М. Г. е собственик на поземлен имот № * по КВС, съставляващ пасище, мера в землището на [населено място], община С., местността „К.“, с площ 1 500 кв. м., при описани граници, като ответникът е осъден да му предаде владението върху гореописания имот. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа жалбата на наведените в нея основания, приема за установено следното: Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника иск за ревандикация на процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът се легитимира като собственик на основание наследствено правоприемство от В. С. /Ц./, починала през 2000 г. Правото на наследодателката му /негова баба/ е било удостоверено с нотариален акт № 40/10.02.1971 г., издаден на основание чл.483 ГПК /отм./, като със същия е признато правото й на собственост върху ливада от 4 дка, при граници: наследници на Г. М., път, П. В. и Д. К.. След нейната смърт е продължил да упражнява фактическа власт, като процесният имот съставлява част от описания по-горе имот. Ответникът е въвел твърдение, че е придобил правото на собственост по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 17/03.10.2013 г. Продавачите са се легитимирали като собственици със съдебна спогодба за делба от 17.06.1977 г. по гр. д. № 137/1975 г. на Свогенския районен съд, по силата на която в техен дял като наследници на С. П. С. е поставена ливада в землището на [населено място], местността „К.“, от около 1 500 кв. м., при описани граници. Изложил е доводи, че наследодателката на ищеца е изгубила правото си на собственост с одържавяването на имота по силата на чл.12 ЗСГ /отм./. Същият не й е оставен в собственост по реда на ПМС № 25/11.03.1975 г. с изрично решение на ИК на ОбНС, тъй като не е получавала доходите си основно от селскостопанска дейност, евентуално имотът е бил над определения размер, който е могла да запази. Налице са били и пречки за неговото придобиване съгласно чл.6 ЗРПВПННИ /обн., Изв., бр.90 от 11.11.1958 г./, приложим за населеното място. Имотът не е бил заявен за възстановяване пред органа по земеделска реституция. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че правото на собственост не е било изгубено от наследодателката на ищеца. Направен е извод, че процесният имот не е бил отнет от нея, като тя го е владяла непрекъснато и необезпокоявано в периода от 1965 г.-2000 г., след което фактическата власт е упражнявана от В. Г.. При изследване идентичността на имота са кредитирани заключенията на експертизите. Изложени са съображения, че имотите, които не са били отнети от собствениците им, са били включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Посочено е, че ответникът не е доказал правото на собственост в полза на своите праводатели, предвид неустановената идентичност между имота, предмет на договора за покупко-продажба, и този, поставен в техен дял със съдебната спогодба. Обоснован е извод, че договорът за покупко-продажба, с който той се легитимира, не е произвел вещно-правно действие. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. следва ли въззивният съд при разпределение на тежестта на доказване да вземе предвид въведените от ответника възражения, като даде изрични указания по същите за ангажиране на съответни доказателства; 2. как следва да се установи идентичността между два недвижими имота, в различен период от време и достатъчно ли е да бъде приета за доказана такава идентичност с наличието на съвпадение между две граници; 3. подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот, чиято собственост е отнета или същият е одържавен. По така поставения първи процесуалноправен въпрос трябва да се даде следният отговор: Въззивният съд трябва да разпредели тежестта на доказване между страните, включително и по наведените от ответника възражения, с които се очертава предмета на спора. Той е длъжен и служебно да допусне събирането на експертиза като доказателствено средство, когато възникне необходимост от установяването на идентичността на процесния имот. Това задължение произтича от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т.3 от същото/, в което е възприето, че когато във въззивната жалба се съдържа оплакване, че доказването на определен факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и жалбата съдържа оплакване за това, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за неговото установяване. В тази хипотеза съдът е длъжен служебно да назначи експертиза за установяването на този факт. По втория въпрос. В решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, първо г. о., е прието, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. Ако в различни периоди от време съседите /или техните наследници/ съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен. Площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. За индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, включително и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация. Относно наименованието на местността са допустими и свидетелски показания, тъй като то няма официален характер, а и самите й граници не са точно определени и затова е възможно да са настъпили промени през годините, или ако местностите са съседни е възможно да съвпадат частично или да са наричани с едно общо наименование. В решение № 30 от 30.01.2009 г. по гр. д. № 5601/2007 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че процесуалният закон не предвижда забрана за установяване със свидетелски показания на идентичност на един имот, включително и чрез проследяване на настъпилите в течение на определен период от време промени в неговите съседи, и след като страната, в чиято тежест е да установи идентичността на имота, е представила такива доказателства, съдът е длъжен да ги обсъди в съвкупност с писмените доказателства и извърши цялостна преценка за установяването на тези правнозначими факти. В решение № 25 от 06.07.2012 г. по гр. д. № 1035/2010 г. на ВКС, първо г. о., е прието също така, че за идентичността на един недвижим имот не може да се съди единствено по съвпадение във времето на имената на неговите съседи. Собствеността върху съседните имоти може да бъде прехвърлена неколкократно през изследвания период на различни лица, но това не влияе върху идентификацията на обекта на собственост. Собственикът на един недвижим имот или титулярът на ограничено вещно право върху такъв имот, няма задължение да актуализира легитимиращите го документи при промяна на собствениците на съседните имоти, включително и в случаите, когато границите на имота, по отношение на който се разпростират неговите права, са били описани чрез посочване на имената на съседите. Затова при спор за идентичност на недвижим имот, чиито граници са описани с посочване имената на съседите, следва да се вземат предвид и всички доказателства за настъпилите по- късно промени в собствеността на съседните имоти, както и всички други доказателства, въз основа на които може да се правят изводи за неговото местоположение. Настоящият съдебен състав изцяло възприема посочената по-горе съдебна практика. По третия въпрос. Съгласно чл.10 и сл. ЗСПЗЗ по реда на този закон се възстановяват правата на собствениците или на техните наследници върху земеделски земи, които те са притежавали преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, както и земеделските земи, одържавени по отменения чл.12 ЗСГ, земеделските земи, които собствениците им са отстъпили безвъзмездно на ТКЗС или държавата, както и неправомерно отнетите такива земи, залесените и самозалесили се земеделски земи, вкл. и включените в държавния горски фонд. Общото във всички тези хипотези е, че ЗСПЗЗ предвижда реда за възстановяване на земи, които са имали земеделско предназначение преди колективизацията. Ако земите към момента на колективизацията са имали друго предназначение, по делото следва да се установи одържавяване по отменения чл.12 ЗСГ или друга хипотеза на отнемане, предвидена в чл.10 и сл. ЗСПЗЗ, за да се приеме, че правото на собственост се възстановява по реда на този закон. В цитирания смисъл е решение № 183 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г. на първо г. о. В практиката на ВКС /решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2014 г., І г. о./ е дадено тълкуване, че имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото собствениците им не са станали членове на ТКЗС или ако са били членове на ТКСЗ са запазили собствеността в реални граници до размера и при условията, определени с Примерния устав на ТКЗС и тези имоти не са били отнети фактически, те са запазили характера си на частна собственост и реалните си граници и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Посоченото тълкуване е приложимо в случаите, в които към момента на обобществяване на земята имотът е имал селищен характер или земеделски характер и собственикът, респ. владелецът му не са станали членове на ТКЗС, запазили са владението в реални граници и владение в реални граници е осъществявано и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ без междувременно имотът фактически да е отнет от държавата /решение № 101 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 4402/2017 г. на второ г. о./. Преценката дали имотът е подлежал на възстановяване изисква установяване на отнемането на собствеността /одържавяване/ или включване в ТКЗС или друга селскостопанска организация, като същата е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. В настоящата хипотеза такова отнемане на собствеността не е установено. Процесният имот е запазил реалните си граници, като е спорно от кого е било осъществявано владението в тези граници /от наследодателката на ищеца или от праводателите на ответника/. По касационната жалба. По делото е установена следната фактическа обстановка: Видно от констативен нотариален акт № 40/10.02.1971 г., издаден на основание чл.483 ГПК /отм./, в полза на В. И. Ц. е признато правото й на собственост по силата на придобивна давност върху ливада в землището на [населено място], Софийски окръг, местността „К.“, с площ от 4 дка, при граници: наследници на Г. М., път, П. В. и Д. К.. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 17/03.10.2013 г., Б. Р. Б. е закупил поземлен имот № * по КВС, съставляващ пасище, мера в землището на [населено място], община С., местността „К.“, с площ 1 500 кв. м., при описани граници. Продавачите по договора Н. П., А. П. и К. П. са се легитимирали като собственици на основание съдебна спогодба за делба от 17.06.1977 г. по гр. д. № 137/1975 г. на Свогенския районен съд. Видно от същата, е извършена делба между наследниците на И. С., като в дял на наследодателя им С. П. С. е поставена ливада в землището на [населено място], местността „К.“, от около 1 500 кв. м., при съседи: З. П., наследници Сим. Т., Л. П. и наследници на И. П. /дял трети, т.8/. В дялове на другите съделители също са поставени ливади с такава площ /представляващи част от по-голям имот/ и при описани съседи. Според заключението на изслушаната основна съдебно-техническа експертиза имотът е със земеделски характер, включен е в изработената карта на възстановените имоти през 1997 г. Направен е извод, че имот № * по КВС съставлява част от имота, описан в нотариален акт № 40/1971 г., единствено въз основа на тази карта и изготвената схема на застъпване по заявление от 2015 г. до ОС „Земеделие“ за заснемане на имота от наследниците на В. С.. Посочено е, че са налице две съвпадащи граници, едната от които е полски път, а другата – Г. М.. Експертизата е оспорена от процесуалния представител на ответника, като по негово искане е допусната тройна съдебно-техническа експертиза. Според нейното заключение не е налице идентичност между имота, описан в съдебната спогодба, с процесния имот, като този извод не е обоснован. Не са изследвани описаните граници в документите за собственост, нито са взети предвид събраните гласни доказателства. По делото не е спорно, че в населеното място не е образувано ТКЗС. Описаният в констативния нотариален акт имот не е бил заявен за възстановяване /писмо от 12.03.2016 г. на ОС „Земеделие“ - Своге/. Той е бил включен във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ /протоколно решение от 19.01.2009 г./, като със заповед от 25.06.2015 г. на кмета на община Своге същият е отписан от този фонд. По заявление на ищеца от 2015 г. до ОС „Земеделие“ – гр. Своге е заснет имот с площ 4,026 дка, който застъпва изцяло имот № * по КВС, а за останалата площ от измерения имот са изготвени проектни имоти в КВС и скици със записан собственик В. С. /схема на застъпване/. В доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК не е разпределена тежестта на доказване между страните с даване на конкретни указания /единствено е посочено, че в тежест на ответника е да докаже, че владее имота на правно основание; не са дадени указания във връзка с въведените възражения, че имотът е бил одържавен и е подлежал на възстановяване от органа по земеделска реституция/. Във въззивната жалба на ответника – касатор е направено искане за допълване на доклада на първоинстанционния съд, като са изложени и доводи, че със събраните експертизи не е установена идентичността на имота. Въззивният съд на основание чл.146, ал.1, т.5 ГПК е разпределил тежестта на доказване, като единствено е указал на ищеца, че следва да установи периода, в който наследодателката му е владяла имота. Събрани са гласни доказателства чрез разпит на един свидетел на всяка от страните. Според показанията на свидетелката Н., ангажирана от ищеца и разпитана в първоинстанционното и въззивно производство, леля й В. С. се е занимавала със земеделие, като е обработвала ливада в местността „К.“ с площ от 4 дка, при съседи: път и река „Искър“. След нейната смърт ищецът е продължил да я стопанисва. От показанията на свидетелите И. и Р., посочени от ответника, се установява, че в периода 1970 г.-1980 г. ливадата е била косена от С.. Същата се е намирала в местността „Ш.“ /включена в местността „К.“/, в землището на [населено място], посока [населено място]. Според показанията на първия свидетел тя е граничила с път и река Искър, а според тези на втория – с дере и път за [населено място]. Имотът не е бил ограден /като останалите съседни имоти/. Съдът не е допуснал изслушването на техническа експертиза, която да установи идентичността на процесния имот, независимо от въведеното в жалбата оплакване, че същата не може да бъде установена единствено въз основа на заснемането на имота от административния орган по заявление на наследниците на В. С.. В случая от значение за изясняване на обстоятелствата по делото е наличието на такава идентичност. С оглед дадените отговори на поставените въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че съдът е бил длъжен служебно да допусне изслушването на експертиза за изясняване идентичността на процесния имот с този, описан в констативния нотариален акт на наследодателката на ищеца, респективно с имота, описан в съдебната спогодба от 1977 г., с която е поставен в дял на праводателите на ответника. Изследването на тази идентичност предполага проследяване на описаните граници в документите за собственост и на посочените в свидетелските показания граници, както и на наименованието на местностите. Обжалваното решение е постановено, без да бъдат предприети дължимите от въззивния съд процесуални действия, изразяващи се в допускането на съдебно-техническа експертиза с формулираната по-горе задача, с оглед на което е неправилно като постановено при допуснато съществено процесуално нарушение, представляващо касационно основание за отмяна по чл.281, т.3 във вр. с чл.293, ал.2 ГПК. Въззивното решение следва да бъде отменено, като на основание чл.293, ал.3 ГПК делото се върне за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд, който трябва да допусне събиране на съдебно-техническа експертиза със задача да даде заключение за идентичността на процесния имот съобразно описаните по-горе данни. При новото разглеждане на делото въззивният съд трябва да се произнесе и по направените разноски пред настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 95 от 18.03.2019 г., постановено по гр. д. № 432/2018 г. по описа на Софийския окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в описаната част от друг състав на Софийския окръжен съд съобразно дадените в мотивите указания. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.