1 2 Р Е Ш Е Н И Е № 201 СОФИЯ, 23.03.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 900/2017 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С решение от 10.11.2016 г. по в.гр.д. № 260/2016 г. на Окръжен съд - Монтана е отменено решението на Районен съд - Монтана, постановено на 14.05.2016 г. по гр.д. № 2302/2015 г., в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от О. И. Б. против А. Б. И. иск за установяване, че ищцата е съсобственик на поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по кадастралната карта на [населено място], целият с площ 1 494 кв.м, както и че е изключителен собственик на находящите се в този имот сграда с идентификатор 48489.29.214.4 и сграда с идентификатор 48489.29.214.5, вместо което е постановено друго, с което тези искове са уважени. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от О. И. Б. против А. Б. И. иск за предаване на владението върху реална част с площ около 150 кв.м от поземлен имот с идентификатор 48489.29.214, с граници, посочени в диспозитива на решението, както и на сграда с идентификатор 48489.29.214.4 и на едно помещение от сградата с идентификатор 48489.29.214.5. Въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за ревандикация в установителната му част, е обжалвано с касационна жалба от ответника А. Б. И.. Изложени са доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на доказателствата, необоснованост и нарушение на материалния закон. В тази част въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса допустимо ли е собственикът на самостоятелен обект в жилищна сграда да придобие по давност правото на собственост върху обслужващи стопански постройки, които са построени извън сградата и не са конструктивно свързани с притежавания от него обект. Въззивното решение в частта, с която искът за ревандикация е отхвърлен в осъдителната му част, е обжалвано с касационна жалба от ищцата О. И. Б.. Жалбоподателката поддържа, че решението е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В тази част въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл. 200 ЗУТ при придобиване на ограничени вещни права върху реални части от поземлени имоти, ако не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на реална част от поземлен имот с идентификатор 48489.29.214, която реална част е с площ от около 150 кв.м, и друга с площ от около 50 кв.м, на помещение, представляващо част от сграда с идентификатор 48489.29.214.5, както и на цялата сграда с идентификатор 48489.29.214.4, построени в имота. Твърдението на ищцата О. И. Б. е, че на основание договор за покупко - продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 139, т.ІV, дело № 361 от 11.06.2012 г. на нотариус с рег. № 601 по регистъра на НК, е придобила от своя дядо Б. И. А. правото на собственост върху 1 195/1 494 ид. части от поземления имот, самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.1, представляващ жилище на втория етаж на сградата с площ от 80 кв.м и прилежащ таван от 80 кв.м, както и всички трайни подобрения в южната част на имота. В отговора на исковата молба ответникът А. Б. И. е направил възражение, че праводателят на ищцата не е бил собственик на прехвърлените имоти, както и че посочените в исковата молба реална част от терена и стопанските сгради са му били дадени от неговия баща Б. А. през 1998 г. и оттогава упражнява върху тях владение, чрез което ги е придобил по давност, евантуално - че е придобил по давност вещно право на ползване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при действието на ЗТСУ и на ЗУТ няма правни норми, допускащи придобиване по давност на реални части от УПИ в резултат на упражнявано владение върху реална част, когато тази реална част не отговаря на изискванията на чл. 200 във вр. с чл. 19 ЗУТ. По отношение на спорното помещение в сградата с идентификатор 48489.29.214.5 и на сградата с идентификатор 48489.29.214.4 е приел, че се касае за стопански постройки, които обслужват сградата, в която ответникът притежава самостоятелен обект на собственост, но не са свързани конструктивно и функционално с този обект, поради което ответникът не може да се легитимира като техен собственик. По правилото на чл. 92 ЗС тези обекти са собственост на ищцата като собственика на терена. Намерил е обаче за основателно възражението на ответника, че придобил по давност вещно право на ползване върху реалната част от терена и сградите, тъй като е ползвал същите в продължение на повече от 10 години, без никой да се е противопоставял на това, а всички обстоятелства относно установяването на фактическата власт и отношенията между страните са му давали основание да смята, че ползва имота за себе си. В обобщение съдът е заключил, че ищцата е собственик на тези обекти, но ответникът има противопоставимо ограничено вещно право да владее същите, поради което искът за ревандикация се явява основателен в установителната му част, а в осъдителната – е неоснователен. По първия въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, настоящият състав приема, че е допустимо собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост да придобие по давност правото на собственост върху обслужващи стопански постройки, които са построени извън сградата и не са конструктивно свързани с притежавания от него обект, при условие, че тези постройки са предназначени да задоволяват нужди във връзка с нормалното ползване на самостоятелния обект и не представляват единствено складово помещение към жилищен обект, собственост на друго лице. По смисъла на ЗТСУ/ отм./, ЗУТ и действащите през годините строителни правила и норми тези постройки представляват допълващо застрояване, чието предназначение е да обслужват сградите от основното застрояване. Поради несамостоятелния им характер и функционална връзка с обекта на собственост, който обслужват, те не могат да се придобиват чрез сделки или по давност от лица, които не притежават самостоятелен обект в урегулирания поземлен имот, но няма законова пречка за придобиването им от етажен собственик. По този въпрос е приложима практиката на ВКС, на която се позовава ответникът А. Б., формирана по реда на чл. 290 ГПК, относно възможността за придобиване по давност от етажен собственик на придадени към отделните обекти на правото на собственост помещения с несамостоятелен, обслужващ характер, находящи се в сградата. На въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл. 200 ЗУТ при придобиване на ограничени вещни права върху реални части от поземлени имоти, ако не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ, следва да бъде даден отрицателен отговор. Разпоредбата на чл. 200 ЗУТ не изключва възможността върху реално определена част от урегулиран поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19, да бъдат учредявани ограничени вещни права. Предвиденото с нея ограничение за извършване на разпоредителни сделки или за придобиване по давност на реални части от поземлените имоти има за цел да предотврати образуването на нови имоти, които не отговарят на минималните изисквания за площ и лице, принадлежащи на различни собственици, поради което нормата е относима само към придобиване на право на собственост. Учредяването на ограничени вещни права върху поземлените имоти няма за последица изменение на техните граници, не е свързано с промяна в титулярството на правото на собственост върху терена, и не води до обособяване на реално определената част в нов самостоятелен обект. По основателността на касационните жалби Установено е по делото и не е било спорно между страните, че поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2006 г., е идентичен с парцели ІХ и Х в кв. 12 по КРП на кв. М. К., [населено място], от 1927 г. , които са били собственост на А. Д. К.. С нотариален акт № 60, т.ІV, дело № 583/1969 г. А. Д. К. продал тези имоти на своя син И. А. Д.. През 1975 г. И. А. Д. дарил на Б. И. А. парцел Х в кв. 12, с площ 883 кв.м. През 1983 г. му дарил и 1/2 ид. част от парцел ІХ, целият с площ 624 кв.м, ведно с 1/2 ид. част от построените в него жилищна сграда, 1/2 ид. част от стопанската постройка и цялата лятна кухня. През същата година дарил на другия си син - А. И. А., останалата 1/2 ид. част от парцел ІХ, 1/2 ид. част от жилищната сграда и 1/2 ид.част от стопанската постройка. През 1983 г. между И. А. Д. и синовете му Б. И. А. и А. И. А. е сключен договор, с който се споразумели И. Д. и съпругата му М. Д. да ползват приземния етаж на жилищната сграда и стопанската постройка в парцел ІХ; А. И. А. да ползва първия етаж от жилищната сграда в парцел ІХ, западната половина от парцела и 1/2 ид. част от стопанската постройка, а Б. И. А. да ползва втория етаж от жилищната сграда с право да настрои трети етаж, както и да ползва източната половина от парцела, Ѕ ид. част от стопанската постройка и цялата лятна кухня. С нотариален акт № 139, т.ІV, нот. дело № 361 от 11.06.2012 г. Б. И. А. продал на ищцата по делото О. И. Б. / негова внучка, дъщеря на сина му И. Б. А./ 1 195/1 494 ид. части от поземлен имот с идентификатор 48489.29.214, ведно с находящия се в него самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.1, представляващ жилище с площ от 80 кв.м на втория етаж от сградата, както и прилежащ таван и всички трайни подобрения в имота. Продавачът се е легитимирал като собственик на продадения имот с договор за доброволна делба № 138, т.ІV, дело № 138/2012 г. на нотариус № 601 с район на действие РС- М.. Този договор не е представен по делото. С нотариален акт № 75, т.V, дело № 349/ 16.11.2012 г. на нотариус с рег. № 579 с район на действие в района на РС- Монтана, ответникът А. Б. И. закупил от О. П. Н./ негова майка, бивша съпруга на Б. А./ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.2, представляващ жилище с площ 80 кв.м на трети етаж на сградата, заедно с таванското помещение на сградата като прилежаща част към самостоятелния обект. Продавачката се легитимирала за собственик на тези имоти с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение № 74 от 16.11.2012 г., който също не е представен по делото. При така установените факти по делото и с оглед отговора на първия въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, изводът на въззивния съд, че ответникът не е придобил по давност спорните обекти - помещението в сграда с идентификатор 48489.29.214.5 и сградата с идентификатор 48489.29.214.4 , се явява правилен. Периодът от време от края на 2012 г., когато ответникът А. И. е закупил самостоятелен обект в сградата до 2015 г., когато е предявен искът за ревандикация, обективно не е достатъчен за осъществяване на фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС. В съответствие с разпоредбата на чл. 200 ЗУТ съдът е направил обоснован извод, че ответникът А. И. не е придобил по давност спорната реална част от поземления имот. Тази реална част не е годен обект за придобиване по давност, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ. Въззивното решение е неправилно в частта, с която е искът за ревандикация е отхвърлен в осъдителната му част, като е прието, че по отношение на спорните обекти ответникът А. И. е придобил по давност ограничено вещно право на ползване, противопоставимо на собственика. Независимо дали се касае за придобиване на право на собственост или на ограничено вещно право, придобивната давност предполага владение, упражнявано в продължение на определения в закона - чл. 79, ал.1 или 2 ЗС давностен срок. Това следва от разпоредбата на чл. 55 ЗС, която визира придобивната давност като допустим способ за придобиване на ограничени вещни права, и от разпоредбата на чл. 85 ЗС, която постановява, че разпоредбите за придобиване на право на собственост върху недвижим имот важат за придобиване по давност и на други вещни права върху такъв имот. От обективна страна владението на ограничено вещно право се характеризира с извършването на фактически действия, които съответстват на съдържанието на това вещното право. Тъй като на практика фактическите действия, които се обективира намерението за своене на вещта и намерението за придобиване на ограничено вещно право на ползване са сходни, при разрешаване на въпроса дали владелецът извършва действия, присъщи само на вещното право на собственост, следва да се има предвид съдържащата се в ЗС правна уредба на същото. Съгласно чл. 56 ЗС правото на ползване включва правомощието да се използва вещта съобразно нейното предназначение и да се получават добивите от нея без тя да се променя съществено. Същевременно ЗС вменява на ползвателя и някои задължения –да плаща разноските, свързани с ползването, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, да застрахова вещта в полза на собственика, да съобщава на собственика за всяко посегателство върху вещта, каквито задължения владелецът на вещта, който счита себе си за собственик, няма. При липса на твърдения и доказателства за извършване на такива действия от страна на ответника, не може да се направи категоричен извод относно намерението му да придобие по давност право на ползване. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число и свидетелските показания, налагат извод, че същият е бил допуснат от своя баща да ползва имота безвъзмездно, което сочи на договор за заем за послужване. Ползването на недвижимия имот на облигационно основание придава на ответника качеството на държател, поради което независимо от продължителността на времето, през което същият е упражнявал фактическа власт върху процесните постройки с обслужващ характер и спорната реална част от терена, той не може да придобие по давност както право на собственост върху тях, така и ограничено вещно право на ползване. По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от О. И. Б. против А. Б. И. иск с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната част. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна и не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, в тази част спорът следва да бъде решен от касационната инстанция, като А. Б. И. следва да бъде осъден да предаде на О. И. Б. владението върху следните недвижими имоти: реална част от поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД- 18-29 от 05.04.2006 г. на изп. директор на АК, която реална част е с площ от около 150 кв.м, с размери 10/15 м, както и част с площ от около 50 кв.м, с размери 6/8 м; част от сграда с идентификатор 48489.29.214.5, представляваща помещението, граничещо със сграда с идентификатор 48489.29.214.4, както и сграда с идентификатор 48489.29.214.4, предадени на ответника с Протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот и сгради от 17.04.2014 г. по изп.д. № 1-37/2014 г. на ДСИ при РС- Монтана. В останалата част, с която искът за ревандикация е уважен в установителната му част, въззивното решение следва да бъде потвърдено. С оглед този изход на делото А. Б. И. следва да бъде осъден да заплати на О. И. Б. разноски по делото за трите съдебни инстанции в размер на 1 571 лв./ общо направените разноски за трите инстанции са в размер на 2 311 лв., от които с въззивното решение са присъдени разноски за първата и въззивната инстанция в размер на 846 лв./ Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение, постановено от Окръжен съд- Монтана на 10.11.2016 г. по в.гр.д. № 260/2016 г. в частта, с която е потвърдено решението на Районен съд - Монтана, постановено на 14.05.2016 г. по гр.д. № 2302/2015 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА А. Б. И. да предаде на О. И. Б. владението върху следните недвижими имоти, собственост на ищцата: реална част от поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД- 18-29 от 05.04.2006 г. на изп. директор на АК, която реална част е с площ от около 150 кв.м, с размери 10/15 м, както и част с площ от около 50 кв.м, с размери 6/8 м; част от сграда с идентификатор 48489.29.214.5, представляваща помещението, граничещо със сграда с идентификатор 48489.29.214.4, както и сграда с идентификатор 48489.29.214.4, предадени на ответника с Протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот и сгради от 17.04.2014 г. по изп.д. № 1-37/2014 г. на ДСИ при РС- Монтана. ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение, постановено от Окръжен съд - Монтана на 10.11.2016 г. по в.гр.д. № 260/2016 г. в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА А. Б. И. да заплати на О. И. Б. разноски по делото за трите инстанции в размер на 1571 лв./ хиляда петстотин седемдесет и един лв./ ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: