О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 522 София, 23.06.2022 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия М.Христова гр.дело № 5089 по описа за 2021г. взе предвид следното: Производството по делото е образувано по две касационни жалби, както следва: лично от И. Н. Р., приподписана от адвокат Д. К. и от адвокат Д. К., в качеството му на особен представител на И. Н. Р., срещу въззивното решение на Бургаски окръжен съд №ІІІ-43/24.06.2021г. по в.г.д.№332/2021г. В жалбата подадена лично от касатора са изложени твърдения за нищожност и необоснованост на атакуваното решение, както и постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения. В касационната жалба подадена от адвокат К. са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Насрещната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез старши юрисконсулт М. Г., оспорва подадената от адвокат Д. К. жалба. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като атакуваното решение е постановено в съответствие с посочената от касатора съдебна практика и не е очевидно неправилно. По същество изразява становище за нейната неоснователност. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби на И. Н. Р. са допустими. Подадени са в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационните жалби е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Бургас, с което е отхвърлен предявеният от И. Н. Р. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1, от Закона за защита от дискриминация за установяване на нарушение от страна на ответника на права на ищеца, уреждащи равенство в третирането в затвора в [населено място], с твърдението, че на ищеца, като изтърпяващ наказание в този затвор, е отказано ползването на котлон и малка фурна, които са включени в списък на разрешените вещи, а и предвид невъзможността да се ползват такива уреди на лавката в затвора не се предлагат сурови месни продукти, яйца, спагети, зеленчуци, което е възможно в други затвори в страната. За да постанови този резултат, съдът е приел, че отправеното до съда искане е да се установи наличието на твърдените нарушения във връзка с начина, по който е третиран ищеца, а именно дискриминация на основание лично положение по смисъла на чл.4 от Закона за защита от дискриминацията. Приел е, че от представените по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка: Ищецът И. Н. Р. изтърпява наказание лишаване от свобода в затвора в [населено място] в зоната за повишена сигурност. На ищеца, както и на останалите лица настанени в тази зона, не е разрешено внасянето и ползването на котлон и малка фурна, тъй като на територията на затвора няма обособени специални помещения. В лавката на затвора не се зареждат продукти, които се нуждаят от термична обработка. Съдът е установил, че съгласно т.3, раздел III от утвърдения със заповед на Министъра на правосъдието №ЛС-04-642/28.11.2018г. Списък с „Разрешени лични вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си или на определените за целта места лишените от свобода и задържаните под стража по реда на наказателно- процесуалния кодекс, настанени в затворите, поправителните домове, затворническите общежития и арестите в затворите“, на лишените от свобода е разрешено ползването на „котлон и малка фурна за общо ползване, които да се съхраняват в специално определени помещения и да се ползват по ред, определен от началника на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие“. Съдът е установил, че възможност за ползване на такива уреди, както и за закупуване на полуготови продукти - яйца, спагети, зеленчуци е предоставена на лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затворите в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] дол. Възможност за ползване на котлони е предвидена и за лицата, изтърпяващи наказание в затвора в [населено място]. Ползването на котлон и малка фурна не е разрешено на лицата изтърпяващи наказанията си в затворите в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място]. В атакуваното решение въззивният съд е посочил, че в Затвора в [населено място] храната се приготвя по няколко хранителни режима, съобразно здравословното състояние и религиозната принадлежност на лишените от свобода, а именно: общо меню; вегетарианско меню; мюсюлманско меню; обща диета; диета №1 – язвена; диета №9- диабет; диета №5, 7 и 10. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е посочил, че основния спорен по делото въпрос е за наличието на дискриминационно отношение по отношение на ищеца И. Н. Р., с оглед отказа на началника на затвора в [населено място] да разреши на лицата настанени в І-ва зона за повишена сигурност да ползват котлон и малка фурна, включени в списък на разрешените вещи, както и с оглед липсата на предлагани в лавката на затвора сурови месни продукти, яйца, спагети, зеленчуци. Изложил е, че за да е налице фактическият състав по чл. 71, т. 1 от ЗЗДискр, в тежест на ищеца е да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, а в тежест на ответника е да установи, че правото на равно третиране на лицето, в конкретния случай, не е нарушено. Приел е, че за да е налице нарушение по ЗЗДискр., по делото следва да бъде установено не само наличие на по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а това неблагоприятно третиране да е на основа на критерий, изрично формулиран в Закона, друг закон или международен договор, по който държавата е страна. В решението съдът е обосновал извод, че доколкото по делото е установено, че условията при които се изтърпява наказанието „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място] са еднакви за всички, то не е налице дискриминация на основание личното положение на ищеца И. Р.. Съдът е приел за установено, че приготвяната в затвора храна е по няколко хранителни режима, съобразена със здравния статус и религията на лишените от свобода; на последните не е наложено ограничение да не получават храна по време на свиждане, съобразно чл. 86, ал. 3 ЗИНЗС, както и да не закупуват хранителни продукти от лавката към затвора във времето, определено за престой на открито. Приел е за неоснователен довода на ищеца, че храната в затвора е неподходяща за здравословното състояние на изтърпяващите наказания, което да налага извод за необходимост от личното ѝ приготвяне. По отношение на твърденето, че в други затвори на територията на Република България е предоставена възможност на лицата да ползват малък котлон и фурна, както и лично да си приготвят храната, въззивният съд е посочил, че същото е ирелевантно, тъй като не е елемент от хипотезата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр, доколкото не кореспондира с някой от посочените в нея признаци за дискриминация. По тези съображения въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен. В двете приложени изложения на касационните основания е обосновано допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: За задължението на съда при постановяване на решението да съблюдава решение №14/10.10.1992г. по к.д.№14/92г. на Конституционен съд на Република България, ратифицираните договори и ЕКЗПЧОС. Искането за допускане на обжалването е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Така поставения въпрос е от значение за всяко производство, като задължение на съда е да осигури достъп до съд, справедлив и безпристрастен процес, равенство на страните в производството, възможност за упражняване на процесуалните им права и равенство пред закона. В конкретния случай, при разглеждане на делото и постановяване на атакуваното съдебно решение, въззивният съд не се е отклонил от задълженията си, регламентирани както в разпоредбите на ЕКЗПЧ, така и в националното законодателство – Глава втора на ГПК. Съдът се е произнесъл своевременно по направеното с въззивната жалба искане за предоставяне на безплатна правна помощ за процесуално представителство в производството, като го е уважил и на жалбоподателя е назначен особен представител. Последният е бил надлежно уведомяван за извършваните процесуални действия и постановените съдебни актове. Липсата на връзка между процесуалния представител и страната, както и непредставянето на преписи от постановените съдебни актове на представлявания са част от вътрешните отношения между представител и представляван и не могат да обосноват извод за допуснати процесуални нарушения и за нарушено право на защита при разглеждане на производството. Поставен е и въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи своите фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото, в какъвто смисъл е и формираната практика на ВКС, обективирана в решение №815/15.02.2011г. по г.д.№1713/2009г. на ВКС ІV г.о.; решение №331/19.05.2010г. по г.д.№257/2009г. на ВКС ІV г.о. и решение №298/28.04.2010г. по г.д.№3972/2008г. на ВКС ІV г.о. Претендира се допускане на обжалването, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената практика. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, като е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Съдът е основал извода си за липса на дискриминация по отношение на ищеца въз основа на подробен анализ на доказателствата. Поставеният въпрос е свързан с направения от страна на касатора анализ и обсъждане на конкретни доказателства по делото, и на установени, според него, конкретни факти, релевантни за спора, както и с оплакванията му в тази връзка за неправилност на обжалваното решение. Ето защо, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. Последната е ясна и не са налице основание за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът е поставил и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са от съществено значение за решаване на делото: Установено невярно сведение, предмет на производството, довело до негативно решение за страна, изведено в съдебния акт, дава ли обоснованост за нищожност на акта; В тази хипотеза представлява ли съществено нарушение на правото на защита на страната, с оглед отказа на съда да събере нужните и необходими доказателства, чрез които да се установи реалната фактическа обстановка; В тази хипотеза представлява ли нарушение на правото на ищеца за честно и справедливо решаване на казуса по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС, заложени норми и в основния закон – Конституцията на Република България; При очевидната невярност на дадени документи от съдебен орган с пряко значение за решаване на производството, следва ли съдът автоматично да приложи нормата на чл.161 от ГПК и приеме заявеното от ищеца за доказано, с оглед разпоредбата на чл.3 от ГПК; Нормативната уредба дава ли задължителност на съдебния състав за съблюдаване на верността на даваните документи, като доказателствен материал /чл.178 и чл.179 от ГПК/ и следва ли да се приложи, в хипотезата, нормата чл.194, ал.3 от ГПК последно изречение, с оглед основната функция на съда за прилагане върховенството на закона в съответствие с принципа на правовата държава; Признание на ответната страна – държавен орган за неизпълнение на нормативно урегулирано задължение, дава ли автоматична обоснованост за проява на дискриминационно отношение, с оглед че обратното би означавало, че норматива не е спазен и изпълнен спрямо всички лица в идентично положение. От всички поставени въпроси от значение за произнасянето на съда са тези за нарушение на правото на справедлив процес и защита на страната, с оглед отказа на съда да събере относими към производството и установяване на фактите доказателства. При разглеждане на делото пред въззивната инстанция съдът се е произнесъл по направените с жалбата доказателствени искания, като е оставил същите без уважение, с оглед настъпилата преклузия по чл.266 от ГПК. Съдът не се е отклонил от формираната задължителна практика разясняваща задълженията на въззивната инстанция в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което по отношение на въпросите не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването, а именно постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС. Останалите формулирани въпроси, свързани с оспорване на представените по делото доказателства и приложение на разпоредбите на чл.161 и чл.193, ал.4 от ГПК, не са обуславящи произнасянето на съда. В хода на съдебното дирене, във фазата на събиране на доказателствата, не е направено оспорване на приетите по делото писмени доказателства, осъществено при личното участие на касатора – ищец, поради което не са налице предвидените в чл.280 от ГПК общи и допълнителни основания за допускане на обжалването. В изложението на касационните основания са поставени и следните въпроси: Нормативната регулация и изпълнението ѝ, приложими ли са за териториалната цялост на Република България от държавните органи, или неизпълнението може да бъде оправдано с обуславящи предпоставки като различно местоположение на физическите/юридическите лица, различни климатични особености, архитектурни особености и др.; Представляват ли лицата, на които е наложено наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право на замяна“ обособена група, характеризираща се с еднакъв признак по смисъла на чл.4, ал.1 от Закона за закрила от дискриминация, която следва да се третира еднакво? Представлява ли пряка дискриминация различното третиране на едно лице от тази група, съгласно чл.4, ал.2 от Закона за закрила от дискриминация? Твърди се, че последните два са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №3/22.07.2013г. по г.д.№534/2012г. на ІV г.о. По поставените въпроси е налице формирана и трайно установена съдебна практика, според която при „сравними сходни обстоятелства“ са лицата, изтърпяващи наказание в конкретно посочен затвор, като сравнението не следва да се прави с изтърпяващите наказание в друг затвор /така решения по г.д.№4046/2021г. на ВКС, ІІІ г.о.; г.д.№1871/2020г. на ВКС, ІV г.о., г.д.№777/2011г. на ІV г.о./. Въззивното решение е постановено в съответствие с даденото разрешение. В същото съдът не е установил различно третиране на лицата изтърпяващи наказание лишаване от свобода на територията на затвора в [населено място] и изрично е посочил, че различното третиране на изтърпяващите наказание в другите затвори на територията на Република България е ирелевантно, тъй като не е елемент от хипотезата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане, И. Н. Р. следва да бъде осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 23, т. 4 от НЗПП от 80 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №ІІІ-43/24.06.2021г. постановено от Бургаски окръжен съд по в.г.д.№332/2021г. ОСЪЖДА И. Н. Р. да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ сумата от 80лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: