- 3 -

РЕШЕНИЕ

№ 208

гр. София 09.04.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 26.09.2018 (двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3392 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3405/27.02.2017 година, подадена от Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д., срещу решение № 66/11.01.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по в. гр. д. № 2892/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение от 04.12.2015 година, поправено с решение от 20.04.2016 година, двете на Окръжен съд Монтана, постановени по гр. д. № 193/2014 година, при което като краен резултат са отхвърлени предявените от Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. срещу Община Монтана искове, с правно основание чл. 59 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 56 183.16 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 131.00 м², от имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-19/5.04.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, целият с площ от 1082.00 м². при граници: ПИ № ..., ПИ № ..., ПИ № ..., находящ се в [населено място], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 28 791.98 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 10.11.2009 година до 10.11.2014 година.
В касационната си жалба Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. излагат твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, като искат отмяна на същото и постановяване на ново, с което предявените от тях срещу Община Монтана искове с правно основание чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД да бъдат уважени. Направено е и евентуално искане, в случай се налага събиране на допълнителни доказателства, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба Община Монтана е подал отговор на същата с вх. № 13 024/24.07.2017 година, с който е изразил становище, че касационната жалба е неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. са били уведомени за обжалваното решение на 23.01.2017 година, а касационната им жалба е с вх. № 3405/27.02.2017 година, като е по пощата на 23.02.2017 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване, като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 613/03.07.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това допустим ли е косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК на постановено по реда на ЗСПЗЗ решение за възстановяване на правото на собственост на включена в строителните граници на населеното място земеделска земя, когато насрещната страна в исковото производство е участвала в административната процедура по възстановяване на собствеността, издавайки заповед по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ и скица към нея и когато тази страна не е направила възражения за това, че собствеността е неправилно възстановена. По този въпрос съдебният състав намира, че участници в административното производство са всички лица, органи и организации, които имат определени права и задължения, при различните видове производства, образуващи процеса. Същевременно страни в административното производство са всички правни субекти, които започват административното производство, встъпват или са привлечени в него, защото според техните твърдения или възприетото от водещия производството орган, техни субективни права, свободи или законни интереси могат да бъдат засегнати от административния ат или съдебното решение или актът би създал за тях правно задължение. Производство по издаването на издаването на индивидуални административни актове е уредено в АПК и другите специални закони, предвиждащи издаването на такива актове. Същевременно разпоредбата на чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК предвижда, че съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването м. По участници в производството по издаване на административния акт посочената разпоредбата има предвид онези от тях, които са обвързани от административния акт или от постановеното при оспорването му съдебно решение, т. е. страните в съответното административно производство. Възможно е права и закони интереси на трети лица, които не са участвали в производството по издаването на административния акт, тъй като това участието им не е било допустимо, по силата на действащите разпоредби, да бъдат засегнати от последния. Тези трети лица не може да бъдат задължени да се съобразяват с административния акт, ако той е незаконосъобразен, поради което в случаите когато той им се противопоставя в гражданското производство могат да го оспорят и да искат от съда да извърши косвен съдебен контрол на същия по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Такъв контрол обаче не може да бъде извършван по искане на страна, която по силата на законовите разпоредби е могла да вземе участие в производството по издаване на административния акт и да оспорва същия по установения от закона ред, независимо от това дали е упражнила тези си права или не, тъй като същата вече е обвързана от задължителната сила на акта. В случай, че страната не е упражнила правата си в административното производство, е без значение дали това е станало по нейна преценка или поради допуснати от водещия производството орган. В последния случай страната разполага с други правни средства за защита на нарушените си права, които изключват приложението на чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Същевременно пропускът на страната да упражни правата си в административното производство, дължат ще са собствената й преценка и поведение, не може да бъде саниран чрез оспорване на административния акт по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Съгласно посочения текст съдът не следи служебно за законосъобразността на административния акт, каквото задължение има по отношение на неговата валидност по чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК. За законосъобразността на административния акт съдът следи само ако страната на която актът се противопоставя направи искане за това и изложи конкретни твърдения за неговата незаконосъобразност.
Производството за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи е административно такова и се развива по установените в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ правила. Съгласно същите страна в производството е лицето подало заявлението за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи, като в случаите когато то е наследник то по силата на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ, подаденото от него заявление ползва и останалите наследници. Затова последните също имат възможност да осъществяват контрол върху постановеното решение за възстановяване или отказ за възстановяване на правото на собственост върху земеделските земи на техния наследодател. От участие в производството обаче са изключени всички останали субекти, чиито права или законни интереси биха могли да бъдат засегнати от решението за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи. Тези трети лица ще трябва да защитят засегнатите си права или интереси по пътя на исковото производство или по пътя на косвения съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Затова общината ще бъде обвързана от решението за възстановяване правото на собственост върху земеделска земя само ако е заявител. Във всички останала случаи тя няма да бъде обвързана от решението, доколкото законът не е предвидил участието й в производството и не й е предоставил възможност да обжалва постановеното в него решение. Съгласно чл. 13, ал. 4 от ППЗСПЗЗ задължението за представяне на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ се носи от заявителя, като издаването им от общината се извършва в отделно административно производство различно от това за възстановяване на собствеността. В такова отделно производство се издава и заповедта по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ за определяне на застроената част от терена. Затова издаването на тези актове не прави общината участник в производството по възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи. Наистина по силата на чл. 13, ал. 4 от ППЗСПЗЗ удостоверението и скицата по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ могат да бъдат изискани и служебно от общинската служба по земеделие, но и в този случай това не прави общината участник в производството по възстановяване на собствеността, който да бъде обвързан от постановеното в него решение. С оглед на това съответната община не е обвързана от решението на службата по земеделие за възстановяване на правото на собственост върху земеделските земи и може да го оспорва било по исков ред, било по реда на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК. При тези оспорвания издадените от общината удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ, както и заповед по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, могат да бъда разглеждани като признание на удостоверените с тях факти.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд С. е частично неправилно по следните съображения:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. основават предявените от тях искове на това, че са наследници на братя Т., А. и И. Г. (Л.) като в това им качество с решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година им е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху нива с площ от 1.082 декара, съставляваща поземлен имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място], върху който през 2007 година. Община Монтана изградила детска площадка, която се ползвала и стопанисвала само за нуждите на общината. По този начин Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. били лишени от ползването на имота си. Тъй като въпреки отправената покана Община Монтана отказвала да освободи имота им, те претендират да им заплати обезщетение, ведно с лихви за забавата.
Прието е, че с отговора на исковата молба Община Монтана е възразила, че имотът попада в У. *-„за жилищно строителство и магазини” от кв. ** по одобрения устройствен план, в който са изградени жилищни сгради, и като такъв е актуван с акт за общинска собственост № 1167/17.10.2007 година Територията била урбанизирана и отредена за комплексно застрояване, а теренът, за който претендирали Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д., представлявал междублоково пространство. В условия на евентуалност Община Монтана била оспорила твърденията в исковата молба, че е пречила на Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. да ползват земята. За доказване на главното противопоставено възражение са били представени акт за частна общинска собственост № 1167/17.10.2007 година и скица, като от приетите пред първоинстанционния съд единична и тричленна съдебно-технически експертизи се установявало, че бившият имот **** по плана на поречието на р. О. от 1947 година, възстановен на Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д., с площ от 1082.00 м², е включен в У. * от кв. ** по подробния устройствен плана на [населено място] отреден за жилищно строителство и магазини, с площ от 11 611.00 м². В този урегулиран поземлен имот били изградени четири жилищни блока, към които имали тупици, които служели като подходи към тях, като спорният имот, попадал в междублоковото пространство.
С оглед на това съставът на Софийския апелативен съд се е позовал на ТР 11/21.03.2013 година, постановено по тълк. д. № 11/2012 година на ОСГК на ВКС и е приел, че всяка една от страните по спора трябва да докаже собственото си придобивно основание. Наред с това е приел, че тъй като Община Монтана не била участвала в производството по възстановяване на земеделските земи на Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д., тя не била обвързана от решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година, като можела да се брани само с възражението, че имотът не подлежи на реституция, било поради липса на някоя от предпоставките за това, било поради наличие на законови пречки. Предвид на това и позовавайки се на ТР № 6/10.05.2006 година, постановено по тълк. д. № 6/2005 на ОСГК на ВКС и решение № 201/30.06.2010 година, постановено по гр. д. № 79/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е длъжен да извърши служебно косвен съдебен контрол на решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година. При този косвен контрол въззивният съд е приел, че са били налице пречки за възстановяване на правото на собственост по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ, поради което решението за това не може да бъде противопоставено на Община Монтана, а това от своя страна води до неоснователност на предявените от Н. И. П., Е. И. М. и П. Т. Д. искове по чл. 59 от ЗЗД.
В отговора на исковата молба, а и впоследствие Община Монтана не е направила изрично оспорване на решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година, а исковете са оспорени единствено с общото твърдение, че нямало нито обедняване от страна на ищците, нито обогатяване от страна на Община Монтана, нито пък имало причинна връзка между двете, нито пък общината ползвала процесния имот без основание. След това оспорване, в отговора на исковата молба на Община Монтана е описано актуалното положение на имота съгласно действащия подробен устройствен план на [населено място]. Съставът на Апелативен съд С. е обсъдил това състояние като е приел, че решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година не може да възстанови правото на собственост в стари реални граници върху нива с площ от 1.082 декара, съставляваща поземлен имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място], тъй като имотът попадал в урбанизирана територия, в която било извършено строителството от държавата (общината) при актуван терен и било налице реализирано мероприятие-изградени жилищни блокове. Поради това било налице изключението на чл. 10б ал. 1 от ЗСПЗЗ, което не позволявало извършването на земеделска реституция. Осъщественият върху актувания като общински терен строеж следвало да се квалифицира като „проведено мероприятие“ по смисъла на посочения чл. 10б от ЗСПЗЗ, която правна норма била императивна, поради което съдът следял служебно за нейното правилно прилагане, съобразно с постановките на т.1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Макар върху имота да нямало извършен строеж, като част от по-голям имот с изградени жилищни блокове, улици и междублоково пространство, спорният имот се явявал прилежаща площ и като такава не подлежал на възстановяване. Именно характеристиката на терена изключвала реституцията, тъй като попадал в урегулиран поземлен имот, отреден за жилищно строителство и магазини, което мероприятие било реализирано, а самата бивша нива представлявала междублоково пространство. Поради това решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година било материално незаконосъобразно и непротивопоставимо на неучаствалата в реституционното производство [община] на строежи и мероприятия по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ било пречка за възстановяването на имота в стари реални граници по реда на същия закон, защото той бил изгубил характера си на земеделски. Поради това, независимо че част от терена била останала незастроена, собствеността не можело да бъде възстановена-мероприятието включва и незастроените, обслужващи площи, които вече не са земеделски земи. Разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ имала предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на благоустройствено мероприятие и застрояване на терена като комплекс от строителни дейности с определено предназначение, в който смисъл било и решение № 226/19.112013 година, постановено по гр. д. № 3136/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. При създалата се конкуренция в интересите на бившите собственици на такива земи и техните наследници, от една страна, и тези на държавата (общината), от друга, законът бил отдал предпочитание на вторите. Бившите собственици могли да получат единствено обезщетение по предвидения за това ред, но не и право на собственост.
С оглед на горното съставът на Апелативен съд С. е извършил косвен съдебен контрол на решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година без да е налице изрично оспорване на същото от страна на Община Монтана и без да има конкретно посочване от нейна страна, в какво се състои незаконосъобразността на решението. При това крайните изводи до които е достигнал въззивният съд при този контрол са незаконосъобразни. Обстоятелството дали благоустройственото мероприятие, за което е предвиден имотът е осъществено или не е от значение за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗВСВНОИ, както изрично е предвидено в чл. 1 от този закон. По отношение на земеделските земи пречките за възстановяване на правото на собственост са посочени в чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ като собствеността не се възстановява, ако имотите са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността. С разпоредбите на § 1в, ал. 1 и ал. 2 от ДРППЗСПЗЗ пречките за възстановяване на правото на собственост са конкретизирани, като е посочено, че това са строителни дейности, изразяващи се в наземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, съоръжения, пътища, железопътни линии и други подобни, както и съоръжения представляващи канали, мостове, корекции на реки, язовири, диги, помпени станции, резервоари, пречиствателни станции, открити рудници, хвостохранилища, водоеми, открити паропроводи, нефтопроводи и други. Същевременно от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице В. Б. Р. се установява, че възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот означен с пл. № ***, попада в У. * в кв. ** по подробния устройствен план на [населено място], който е отреден за „жилищно строителство и магазини“. В това У. са построени [жилищен адрес] който е с три входа и със застроена площ от 833.00 м², [жилищен адрес] който е с пет входа и застроена площ от 1348.00 м², [жилищен адрес] който е с два входа и застроена площ от 530.00 м², [жилищен адрес] който е с два входа и застроена площ от 535м², както и са прокарани обслужващите блоковете подземни комуникации. Самият спорен терен попадал в междублоковото пространство, като видно от приложените към заключението скици има достъп до улица от две страни. Тези обстоятелства са съществували и към 26.04.2000 година, когато Община Монтана е издала удостоверение по чл. 13, ал. 4 и ал. 5 от ППЗСПЗЗ, което е с № ОТС-*-***, към което е приложена и скица № 661/21.04.2000 година по чл. 13, ал. 6 от ППЗСПЗЗ, в които документи имотът предмет на настоящето производство е посочен като подлежащ на възстановяване по реда на ППЗСПЗЗ. С разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ППЗСПЗЗ е предвидено, че се възстановява правото на собственост върху имоти в границите на урбанизираните територии и по конкретно върху имоти или части от имоти в границите на незастроени урегулирани поземлени имоти (парцели), предназначени за жилищно или вилно строителство; незастроени имоти или незастроени части от имоти в границите на урегулирани поземлени имоти (парцели) и терени, предвидени за обществени мероприятия и комплексно жилищно, вилно и курортно строителство и незастроени имоти или незастроени части от имоти в производствените зони и стопанските дворове на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации. В този случай, съгласно чл. 11, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, не се възстановява правото на собственост върху застроената част от имотите, която включва застроената площ на сградата и прилежащия терен. В конкретния случай имотът предмет на настоящето производство попада във втората хипотеза на чл. 11, ал. 2 от ППЗСПЗЗ, като по отношение на него не на налице предвидените в разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ППЗСПЗЗ пречки за възстановяване на правото на собственост, които обстоятелства са удостоверение от Община Монтана, с издадените от самата нея удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ. Именно тези документи, съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ служат като доказателство, в административното производство по възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи, върху кои от тях, включени в урбанизираните територии, правото на собственост следва да се възстанови и върху кои не. С оглед на данните от тези документи не са установени пречки за възстановяване на правото на собственост върху имота по смисъла на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ във връзка с § 1в, ал. 1 и ал. 2 от ДРППЗСПЗЗ. Удостоверените с тях факти не са опровергани от събраните по делото доказателства Самото обстоятелството, че имотът попада в терен предвиден за обществени мероприятия и комплексно жилищно строителство, като част от него е осъществено не е пречка за възстановяване на правото на собственост, предвид изричната разпоредба на чл. 11, ал. 2, т. 2 от ППЗСПЗЗ, тъй като имотът не е застроен и не е установено по отношение на него да са налице пречките по чл. 11, ал. 3 от ППЗСПЗЗ. При това мероприятието, за което е отреден имотът, не може да бъде разглеждано като единно комплексно мероприятие. То ще е такова в случаите когато възстановяването на правото на собственост върху конкретната част от общия имот би направило невъзможно ползването на сградите и съоръженията за нуждите на цялостното мероприятие невъзможно, тъй като ще прекъсне съществуващите между тях връзки. В случая всяка едно от сградите в общия имот може да се ползва от собствениците по предназначение, която възможност не се възпрепятства от възстановяването на правото на собственост върху имота, предмет на настоящето производство.
С оглед на горното решение № 25/1 от 15.07.2000 година на Поземлена комисия Монтана, постановено по заявление вх. № 25 844/30.01.1992 година, с което на наследниците на братя Т., А. и И. М. Г. (Л.) им е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху нива с площ от 1.082 декара, съставляваща поземлен имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място] е породило действие и е възстановило правото на собственост върху имота. Въпреки това Община Монтана е издала разрешение за поставяне № 55/21.12.2007 година, с което е разрешила на себе си, в качеството на собственик на имота, да постави в него детска площадка, съгласно одобрен проект № 277/2007 година. Поставянето на площадката се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели П. Б. А. и В. Д. Х., според които същата е съществувала и се е ползвала до 2014 година. Показанията на тези свидетели не се опровергават от показанията на другите двама свидетели В. П. Г. и С. Т. Ц.. Същите са служители на Община Монтана и твърденията им, че площадката не е била поставена от общината се опровергават от посоченото по-горе разрешение за поставяне. От заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице В. Б. Р. се установява, че в имота има изградени четири бетонови площадки с общо площ от 91.37 м², които са с 10.00 сантиметра над прилежащия терен. Съществуването на тези бетонови площадки се установява и от заключението на изслушаната по делото комплексна съдебно-техническа и съдебно-икономическа експертиза с вещи лица Л. П. И. и И. А. П.., като общо заетата от тях площ от имота, заедно с необходимата такава за достъп е на 131.00 м². Доколкото по делото не е установено Община Монтана да е имала основание да постави детската площадка в имота предмет на делото, то това поставяне, а оттам и ползването на заетата площ от имота е било без правно основание и общината дължи обезщетение на собствениците на имота за това. Обезщетението се дължи за целия исков период от 10.11.2009 година до 10.11.2014 година, тъй като е установено, че площадката се е намирала в имота по време на същия, но само за заетата от нея площ, доколкото не е установено тя да е препятствала ползването на останалата част от имота.
Имотът предмет на делото е възстановен общо на наследниците на братя Т., А. и И. М. Г. (Л.). Доколкото няма други доказателства то по силата на чл. 30, ал. 2 от ЗС всеки един от тях е имал по 1/3 идеална част от имота. Съгласно удостоверения за наследници № 2312/23.10.2014 година и № 1937/20.10.2009 година на [община] Т. Д. е дъщеря на Т. М. Г. (починал на 13.07.1987 година), като освен нея същия има за наследник и друга дъщеря Ц. Т. А.. Предвид на това и на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН П. Т. Д. е собственик на 1/6 идеална част от имота (3/18). Същевременно от удостоверения за наследници № 966/19.04.2007 година и № 2135/01.10.2014 година се установява, че Н. И. П. е единствен законен наследник на И. М. Г. (починал на 25.09.1995 година, поради което притежава 1/3 идеална част от имота (6/18). От удостоверения за наследници № 2142/02.10.2014 година и № 1567/28.07.2011 година на Община Монтана се установява, че Е. И. М. е съпруга на В. А. М. (починал на 31.08.1991 година), който е единствен законен наследник на А. М. Г. (починал на 27.08.1989 година). Освен Е. И. М. наследници на В. А. М. са и неговите две дъщери. С оглед на това и по силата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН Е. И. М. притежава 1/9 идеална част от имота (2/18). С оглед на това П. Т. Д., Н. И. П. и Е. И. М. притежават общо 11/18 идеални части от имота, за които им се дължи обезщетение за ползване без основание. От заключението на изслушаната по делото комплексна съдебно-техническа и съдебно-икономическа експертиза с вещи лица Л. П. И. и И. А. П. се установява, че размерът на дължимото се обезщетение за исковия период, но за цялата площ от на 131.00 м², е размер на 7991.00 лева. От тази сума на П. Т. Д., Н. И. П. и Е. И. М. се дължи общо сумата от 4883.39 лева. Предвид на това обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта му, с която предявеният иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е отхвърлен до този размер и да се постанови друго, с което искът в тази му част бъде уважен, заедно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска 04.12.2014 година до окончателното плащане. В останалата част за разликата до пълния размер на претенцията по чл. 59 от ЗЗД обжалваното решение трябва да бъде потвърдено.
П. Т. Д., Н. И. П. и Е. И. М. са претендирали и присъждането за законна лихва за забава върху обезщетението по чл. 59 от ЗЗД за периода от 10.11.2009 година до 10.11.2014 година в общ размер на 31 880.00 лева. По силата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД длъжникът със задължение по чл. 59 от ЗЗД изпада в забава и дължи обезщетение за същата от датата на поканата. Видно от писмо изх. № 94-00-342/02.08.2011 година на Община Монтана касаторките са отправили такава с вх. № 94-00-384/23.07.2010 година, поради което общината дължи лихва за забава от датата на получаване на писмото. Видно от заключението на изслушаната по делото комплексна съдебно-техническа и съдебно-икономическа експертиза с вещи лица Л. П. И. и И. А. П. дължимата се законна лихва за периода от 23.07.20110 година до 10.10.2014 година е 1497.08 лева. От тях частта на П. Т. Д., Н. И. П. и Е. И. М. е в размер на 914.88 лева. С оглед на това обжалваното решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която искът за обезщетение за забава върху обезщетението по чл. 59 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 914.88 лева и за периода от 24.07.2010 година до 10.11.2014 година, като се постанови друго, с което искът в тази му част бъде уважен. За разликата над посочения размер до пълния претендиран такъв и за останалата част от периода, за който се претендира обезщетението за забава обжалваното решение трябва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото П. Т. Д., Н. И. П. и Е. И. М. ще трябва да заплатят на Община Монтана сумата от 470.00 лева разноски по делото пред касационната инстанция. Същевременно Община Монтана ще трябва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 116.00лева, а на адвокат Н. И. В. от САК адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 206.14 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 66/11.01.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по в. гр. д. № 2892/2016 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от Н. И. П. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], Е. И. М. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и П. Т. Д. от [населено място],[жк], с Е. [ЕГН] срещу ОБЩИНА МОНТАНА искове, с правно основание чл. 59 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 4883.39 лева., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 131.00 м², от имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-19/5.04.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, целият с площ от 1082.00 м². при граници: ПИ № ..., ПИ № ..., ПИ № ..., находящ се в[населено място], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяването на исковата молба 04.12.2014 година до окончателното изплащане и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 914.88 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 10.11.2009 година до 10.11.2014 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ОБЩИНА МОНТАНА да заплати на Н. И. П. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], Е. И. М. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и П. Т. Д. от [населено място],[жк], с Е. [ЕГН] сумата от 4883.39 лева., представляваща обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за лишаване от ползването на 131.00 м², от имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-19/5.04.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, целият с площ от 1082.00 м². при граници: ПИ № ..., ПИ № ..., ПИ № ..., находящ се в [населено място], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяването на исковата молба 04.12.2014 година до окончателното изплащане и сумата от 914.88 лева, представляваща обезщетение по чл. 86 от ЗЗД за забавено плащане за периода от 10.11.2009 година до 10.11.2014 година.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 66/11.01.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по в. гр. д. № 2892/2016 година в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н. И. П. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], Е. И. М. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и П. Т. Д. от [населено място],[жк], с Е. [ЕГН] да заплатят на ОБЩИНА МАНТАНА сумата от 470.00 лева, представляваща направени в производството съдебни и деловодни разноски.
ОСЪЖДА ОБЩИНА МОНТАНА да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 116.00лева, а на адвокат Н. И. В. от САК от [населено място], [улица] адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 206.14 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.