Р Е Ш Е Н И Е № 130 Гр.София, 05.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април, 2017 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 116/17 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №17/21.06.16 г., постановена от РС-Царево по Н.О.Х.Д.271/16 г., подсъдимите Г. Д. Й. и К. К. М. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.195,ал.1, т.5 вр.чл.194,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК и вр.чл.55,ал.1,т.1 НК им е наложено наказание лишаване от свобода за срок съответно от шест и осем месеца, чието изтърпяване е отложено и за двамата дейци на основание чл.66,ал.1 НК за срок от три години. По жалба на подсъдимия Й. е образувано В.Н.О.Х.Д.800/16 г.по описа на ОС-Бургас /БОС/. С присъда №256, постановена на 18.11.16 г.,атакуваният съдебен акт на РС-Царево е отменен в частта по осъждане на подсъдимия Й. и последният е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение. Присъдата е изменена и в частта, в която подсъдимият М. е осъден по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.195,ал.1,т.5 вр.чл.20,ал.2 НК. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал представител на държавното обвинение, който е изготвил протест с допълнение към него, развивайки съображения по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Служебният защитник на М. представя писмена молба,в която анализира част от прокурорския протест в контекста на оплакването за незаконосъобразно разглеждане на делото в отсъствие на неговия подзащитен и се съгласява с извода за неуведомяване за второинстанционното производство. Намира обаче,че с оправдаването отчасти на М. неговите интереси се явяват защитени изцяло. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът не поддържа протеста. Двамата подсъдими, редовно призовани,не се явяват и не заявяват становище по сезиращия настоящата инстанция процесуален документ. Не изпращат и процесуален представител. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и аргументите по него, като съобрази становището на прокурора в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Макар и представителят на ВКП да не поддържа протеста, той не го оттегля, поради което върховната съдебна инстанция по наказателни дела е задължена да се произнесе по съществото на същия. Преди обаче да направи това, тя трябва да обърне внимание на две важни обстоятелства. На първо място държавният обвинител от ВКП намира,че касационният протест спрямо М. е нужно да бъде оставен без разглеждане, доколкото по отношение на този деец само е изменена осъдителна присъда на първоинстанционен районен съд- следователно не са налице предпоставките по чл.346, т.2 НПК. Този съд не може да се съгласи с казаното, защото, видно от присъдата на БОС, М. е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.195, ал.1,т.5 вр.чл.20,ал.2 НК. Ерго, останало е неговото осъждане за извършено деяние по чл.194 НК, както гласят мотивите на съдебния акт и само за него има потвърждаване. Същевременно, в прокурорския протест са отразени обстоятелства по оправдаването на Й. и поради това относими към съучастие в престъпното посегателство заедно с М.. В тази част, макар и чисто формално въззивната инстанция да е изменила присъдата на РС-Царево на основание чл.337,ал.1,т.2 НПК, поради оправдаването на дееца тя се е произнесла по негова виновност, макар и частична. Именно този факт се атакува от представителя на държавното обвинение. На второ място, в голяма част от прокурорския протест и неговото допълнение се изтъкват фактори, чрез които се атакува не годността на доказателствената дейност на решаващата втора инстанция, а нейната убедителност. По същество се иска преразглеждане на доказателствената маса и намеса в суверенната дейност на съд по фактите. Това е оплакване за необоснованост, което не е относимо към съд по правото, какъвто е ВКС при първо разглеждане на делото пред него като настоящото такова. Затова тази инстанция няма да взима отношение по въпроси като поставените. По същество погледнат, протестът е неоснователен. Най-напред ВКС следва да обсъди възражение, характеризуемо като такова за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК- липса на мотиви. Според държавния обвинител БОС не е мотивирал в своя съдебен акт защо делото е разглеждано в отсъствие на М.. Претендираното обстоятелство не е сред въпросите, на които решаващият съд трябва да даде отговор по силата на нормите на чл.301 и 305 НПК, за второстепенен съд- във връзка с чл.339,ал.3 НПК. В своя съдебен акт по същество въвзивната инстанция следва да прави доказателствен анализ, от който извежда фактологията по престъпната дейност, излага съображения за дължимо наказание и т.н. Проблемът с даване ход на делото в отсъствие на подсъдим е процесуален такъв и неговото осмисляне се прави на база на разрешението на съдебните действия, отразено в съответния протокол от съдебно заседание- в случая този от 18.11.16 г. Съдът няма задължение да мотивира това си решение и в акта, в който взема конкретно отношение по престъпната дейност. Твърди се освен това, че показанията на БОС са противоречиви, което обуславяло отново касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 вр.ал.3,т.2 НПК. В потвърждение на тази теза се излага приемането в една част от съдебните мотиви, че единственото доказателство за участие на подсъдимия Й. се извлича от обясненията на неговия съпроцесник М., а в друга-че информация в тази насока може да се изведе и от показанията на свидетеля П.. ВКС не се съгласява и с този аргумент. Дори и простият прочит на мотивировката на БОС установява,че въззивната инстанция внимателно е обсъдила всички възможни доказателствени материали и приемайки липса на конкретика и точност, свързана с процесната кражба, в изявленията на П., е извела невъзможност Й. да остане осъден /както е решила първата инстанция/, тъй като е недопустимо това да става само на основата на „оговор”. Доказателствата, събрани чрез обясненията на М. и показанията на П., са анализирани от БОС и точно това поведение неоснователно е разчетено от прокурора като противоречие. Най-същественото оплакване, въздигнато в прокурорския протест, касае нарушение на правото на защита на подсъдимия М., който не е знаел за разглеждане на делото пред втората инстанция и не е могъл да се присъедини към жалбата на своя съпроцесник от една страна. От друга страна, отсъствието на този подсъдим е довело и до съществено ограничаване на правото на прокурора да участва в процеса,тъй като той не е могъл да го разпита с цел събиране на допълнителни доказателства в подкрепа на обвинението срещу двамата дейци. ВКС не е в състояние да се солидаризира с изразената аргументация. Видно от материалите по делото, подсъдимият М. не е обжалвал първоинстан-ционната присъда. На л.19 от второинстанционното дело е приложена призовка за него, приета лично от лицето на 17.10.16 г. В същата този деец е призован да се яви в съдебно заседание на 04.11.16 г. в ОС-Бургас за въззивна проверка на процесната присъда на РС-Царево. Това не е сторено. Оттам насетне призоваването му е нередовно, като е извършвано на дадения от него адрес с отбелязвания, че лицето не живее там /докладна записка с възпроизведени изявления на собствената му майка/. Затова на основание чл.269,ал.3,т.1 НПК в съдебно заседание на 18.11.16 г. БОС е дал ход на делото отсъствено за М., като правата и интересите му са били отстоявани от назначен служебен защитник. Поначало личното явяване на лицето е задължително за определен тип дела, сред които е и процесното, включително и при второстепенно разглеждане на съдебното производство. Тогава обаче, когато лицето очевидно се е дезинтересирало от провежданото производство, не желае да се явява и се укрива, има налични процесуални механизми процедурата да протече в негово отсъствие. В конкретния казус трябва да се приеме,че М. е имал принципно познание за образувано второинстанционно производство с оглед първоначалното му редовно призоваване; по свое желание не е реализирал правото си да се присъедини към жалбата на съпроцесника си. Но той се е и укрил, несъобщавайки на съответния държавен орган по правораздаване адреса, на който пребивава понастоящем и следва да бъде призоваван. При това положение съдът не е задължен да го издирва и законосъобразно е приложил посочената по-горе разпоредба за задочно разглеждане. Правото на подсъдимия на участие в процеса не е нарушено,след като той сам, при познание за висящо второинстанционно производство, е демонстрирал нежелание да бъде открит и призован, за да присъства лично на собственото си дело. Да не говорим, че не е възможно да има нарушаване на право на лична защита при частично оправдаване на дееца, пък макар и само заради дължима липса на съучастие с подсъдимия-въззивник и макар и законосъобразно въззивната инстанция да е упражнила това си правомощие за оправдаване по силата на чл.314,ал.2 НПК. По-нататък, липсва процесуална разпоредба,която да разкрива задължение за решаващия съд да издирва подсъдим, още по-малко такъв,който не е атакувал постановената спрямо него осъдителна присъда /иначе казано,съгласил се е с нея/, за да бъде подпомогнат представителят на държавното обвинение в обосноваване на обвинителна теза спрямо друго подсъдимо лице. Доказателствената активност на държавния обвинител следва бъде генерирана винаги с оглед тежестта на доказване и далеч не съдът като решаващ орган-арбитър е длъжен да разсъждава на коментираната плоскост, за да не се наруши правото на прокурора за участие в процеса. В светлината на последното казано, вече пред ВКС прокурорът настоява за необходимостта М. да е трябвало да бъде разпитан пред БОС. Такова искане не е отправяно пред решаващия съд, нито пък той служебно е преценил,че е нужно да изиска разпит на този деец с оглед жалбата на другия. Всъщност, обяснения на М. са депозирани при първоинстанционното гледане на делото и именно те са обсъждани от страните и ценени от съда. Отделен е въпросът, че различните участници в процеса им дават различна трактовка, в контекста на останалите доказателствени материали. Другите въздигнати доводи са такива за необоснованост и както бе казано, този съд няма да ги обсъжда. Все пак желае да отбележи, че убедителността на обясненията на подсъдимия М. е недопустимо да бъде подкрепяна от факта, че депозираното от него на досъдебното производство съвпада с казаното пред съда и следователно той е последователен в позицията си. В кориците на първоинстанционното производство липсва определение за приобщаване по някакъв начин на дадени на досъдебното производство обяснения от М.. Казано другояче, прокурорът се позовава на доказателствен материал, несъбран по надлежния процесуален ред, в изрично нарушение на нормата на чл.13,ал.2 НПК. На последно място, въззивната инстанция е изписала сериозни и задълбочени съображения по решаемите пред нея доказателствени, фактически и правни въпроси, с които този съд се съгласява изцяло. Не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са опорочили нейното вътрешно убеждение и да са довели до неправилно приложение на материалния закон. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №256/18.11.16 г.,постановена от ОС-Бургас по В.Н.О.Х.Д.800/16 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/