4 Р Е Ш Е Н И Е № 371 София, 11 октомври 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание, проведено на 12 септември, двехиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Пламен Петков наказателно дело № 1193 / 2012 година На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, във ВКС на РБ е постъпило искане от осъдения Р. Н. М., за отмяна по реда на възобновяването на решение № 131 от 04. 05. 2012 год., постановено по ВНОХД № 250 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив], с което е била потвърдена присъда № 15 от 13. 01. 2012 год. постановена по НОХД № 7658 / 2011 год. по описа на Районен съд – гр. Пловдив. В искането по същество се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт, е постановен при допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, поради и което се претендира за упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Осъденият не се явява и не се представлява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъденото лице за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лице имащо право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледано по същество обаче, се явява неоснователно. Това е така поради следните съображения: С присъда № 15 от 13. 01. 2012 год., постановена по НОХД № 7658 / 2011 год. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, осъденият Р. Н. М. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година и четири месеца, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда, осъдения М. бил признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „б” във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Присъдата била обжалвана от осъдения с искане за намаляване размера на наложеното му наказание /определяне на последното при условията на чл. 55 от НК/, като с атакуваното въззивно решение, първоинстанционния съдебен акт бил потвърден. Касационната инстанция намира изложените в искането на осъденото лице доводи за неоснователни, тъй като релевираните нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, не са налице. Това е така поради следните съображения: Видно от материалите по делото, съдебното следствие пред първоинстанционният съд е протекло по реда на глава 27-ма от НПК, като наложеното на осъдения наказание „лишаване от свобода” за извършеното престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, е било определено съобразно разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Върховният касационен съд не намира да е било допуснато нарушение при сторения анализ на установената по делото доказателствена съвкупност. Релевантните за делото факти са били оценени съобразно действителното им съдържание, а изведените въз основа на тях изводи са в съответствие с принципа на чл. 14 от НПК, като следва да се отбележи, че изразеното от осъдения М. самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК, кореспондира с установените по делото гласни, писмени и веществени доказателства. Обосновано и аргументирано, инстанционните съдилища са достигнали до извода, че осъдения е осъществил от обективна и субективна страна, състава на престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, поради и което правилно, М. е бил признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „б” във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. В обобщение може да се посочи, че не са налице допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата довели до неправилно приложение на закона, поради и което неоснователни се явяват имплицитно наведените оплаквания за нарушение на материалния закон. Липсва и релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Както и при стореното обсъждане касателно правната квалификация на извършеното от осъдения деяние, така и при индивидуализацията на наложеното на М. наказание, обстойно и първоинстнационния съд и въззивната инстанция, са обсъдили обстоятелствата релевантни за наказателната отговорност на осъдения. Верен е изводът на съдилищата, че наложеното на осъдения наказание, по същество е проява на снизхождение, предвид степента на обществена опасност не толкова на деянието, колкото на самия деец. При това положение, липсват основания за по-голямо снизхождение, тоест, хипотезата на чл. 55 от НК в случая, е неприложима. Това е така защото, отчетените по делото смекчаващи наказателната отговорност на осъдения М. обстоятелства, не са достатъчна степен многобройни, респективно, нито едно от тях не е изключително. В същото време, настоящия случай не предполага определяне на наказание, по-леко от минималното по чл. 195, ал. 1, т. 7 от НК, въпреки невисоката стойност на отнетите от осъдения движими вещи и влошеното му здравословно състояние, което междувпрочем е било съобразено от съдилищата, при индивидуализиране на наложеното на М. наказание. Поради и това, искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на осъдения М. чрез приложение на чл. 55 от НК не може да бъде уважено, тъй като правилно, наложеното му наказание е било определено при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, а не при условията на ал. 4 на тази законова разпоредба. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение, намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, а искането на осъдения М., за неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. Н. М., за отмяна по реда на възобновяването на решение № 131 от 04. 05. 2012 год., постановено по ВНОХД № 250 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.