Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                            № 308                                    гр. София, 01 юли 2009 година                                                          В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и девета година, в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев                            ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова        Капка Костова                                                                                                                                                         при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Явор Гебов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 263/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Г. Г., чрез защитника му адв. Н, срещу постановената от Пловдивския окръжен съд нова присъда № 39 от 05 март 2009 година, по внохд № 220/2009 година, след отмяна на присъда № 199 от 14 ноември 2008 година на Пловдивския районен съд, ХІ състав, постановена по нохд № 720/2008 година по описа на този съд. Касационната жалба съдържа позоваване на всички отменителни основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. Основното отправено до ВКС искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, а алтернативното – за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Р. Г. Г. участва лично и със защитника си адв. Н, която поддържа касационната жалба при направените в нея оплаквания и отправени до съда искания. Представени са допълнения към касационната жалба по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, с доводи в подкрепа на жалбата, които са приети от съда като своевременни. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и направи проверка в пределите на компетентността си по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият Р. Г. Г. е признат за невинен в това, на 25. 02. 2006 година, в гр. П., умишлено да е склонил М. Г. П. , като свидетел по сл. д. № 250/2006 година на ОСС – гр. П., по нчд № 536/2006 година на ОС – гр. П., устно съзнателно да потвърди неистина, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 290, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. Със същата присъда е ангажирана отговорността му за извършено престъпление по чл. 293, ал. 1 от НК, осъществено по отношение на Б. Н. Г. , за което при условията на чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в полза на държавата в размер на 700 лева. В производство, инициирано по протест на прокурора срещу оправдателната част на присъдата и по жалба на подсъдимия Г срещу осъдителната й част, е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на въззивния съд. С нея първоинстанционната присъда е отменена в частта, с която подсъдимият Г е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 290, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК и е ангажирана наказателната му отговорност по това обвинение, като е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част. Жалбата на подсъдимия Г срещу новата осъдителна въззивна присъда е неоснователна. Предмет на касационната проверка, както е очертан от жалбата на подсъдимия Г(по-точно от двете писмени допълнения към нея, приети по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК), е осъждането му от въззивния съд по чл. 290, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК, а нейният обхват включва всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. И тъй като е известно, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наложеното наказание следва проверката за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото е възможна само при констатации за неговото отсъствие, то възраженията във връзка с допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат обсъдени преди останалите. ВКС прави общата констатация, че релевираното в жалбата отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК всъщност е подкрепено с доводи, относими по-скоро към правилността и законосъобразността на правните съображения и изводи на въззивния съд, изложени в мотивите на новата му присъда, относно съставомерността (най-вече от субективна страна) на инкриминираните и установени по делото факти по нормата на закона, по която са подведени. Практически липсва оспорване на истинността на тези факти и на надлежността на доказателствената основа за приемането им. ВКС намира също, че следва да обсъди на първо място възражението, развито в писменото допълнение на жалбата от 28. 05. 2009 година и касаещо законността на въззивния съдебен състав, постановил атакуваната нова присъда. Възражението съдържа позоваване на разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от НПК и твърдение за предубеденост на състава на съда. Фактическото основание на възражението е отразеното в протокола от съдебно заседание от 05. 03. 2009 година, стр. 5, че „Съдът ... се оттегли на съвещание за постановяване на присъдата си.”. Изложените в тази връзка правни съображения касаят конкретното посочване на вида на съдебния акт, от което се прави извод за предубеденост на съдебния състав. Тези доводи не могат да бъдат споделени, защото не намират опора в данните по делото и в разума на закона. Разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от НПК има за цел да гарантира разглеждането на делото от независим и безпристрастен съд, съгласно разпоредбата на чл. 10 от НПК и чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС. Това означава, че дейността на съда по събиране и проверка на доказателствата и постановяване на завършващия съдебен акт, трябва да бъде осъществена от лица, като членове на съдебния състав, освободени напълно от всякакви възможни външни въздействия, поставящи под съмнение тяхната непредубеденост. В конкретния случай няма каквито и да било данни, сочещи на наличие на възможност за такива въздействия. Касае се за стадий от съдебното производство, когато всички доказателства по делото са събрани, съдебното следствие е приключило, изслушани са съдебните прения и последната дума на подсъдимия. При надлежно проведеното въззивно производство, при спазване на правилата на чл. 313 и сл. от НПК, при съобразяване на всички становища и искания на страните и след изслушване на пледоариите на защитата, личната защита на подсъдимия и неговата последна дума, няма фактически и правни основания за твърдения за предубеденост на състава на съда, на който предстои да постанови крайния съдебен акт. Става въпрос за процесуална дейност, основана на вече събрани и проверени доказателства, формиращи вътрешното убеждение на съда по фактите и за приложение на закона към тези факти. Начинът, по който това е направено и доколко той е съответен на разпоредбите на закона, е предмет на инстанционния контрол. При направени констатации за надлежно процесуално развитие на делото и съдържание на мотивите на въззивния съд, което позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, каквито констатации ВКС прави, възражението на защитата на подсъдимия относно законността на съдебния състав може да бъде преценено единствено като неоснователно. На второ място, следва да бъде обсъдено твърдението в жалбата за наличие на недостатъци в съдържанието на обвинителния акт, изразяващи се в липса на конкретика по отношение на времето, мястото и начина на извършване на престъплението. Доводите в подкрепа на това възражение също не могат да бъдат споделени, защото не кореспондират с данните по делото. Фактите, конкретизиращи извършването на инкриминираното деяние се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт, както изисква разпоредбата на чл. 246, ал. 2 от НПК. Събраните по делото доказателства чрез разпитите на свид. Патишанова категорично установяват датата на проведения между нея и подсъдимия разговор и склоняването й от него да даде лъжливи показания и това е датата 24. 02. 2006 година (разпити от 08. 03. 2006 година и 09. 03. с. г.). Същественото в случая е, че проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт са очертали надлежно рамката на наказателното преследване срещу подсъдимия чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, което да гарантира осъществяване на правото му на защита и това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата по чл. 102 от НПК. Отделен е въпросът, че в рамките на това възражение всъщност се оспорва правилността на посочената дата на извършване на престъплението – 25. 02. 2006 година. Доколкото обаче това е свързано с правилното приложение на закона, то ще бъде обсъдено по-нататък. На трето място, заявените от защитата нарушения в доказателствената дейност на съда, не се установяват при извършената от третата инстанция проверка. Въззивният съд е възприел изцяло приетите за установени и от първоинстанционния съд факти и е имал основание да направи това. В рамките на тези факти обаче той е дал различна правна оценка на така установените от обстоятелствата от предмета на доказване. Не е налице заявеното противоречие в съдържанието на доказателствените източници, което да е останало извън вниманието на съда и да не е отстранено от него. В тази връзка се визират показанията на свид. Патишанова, в частност – заявеното от нея като фактическо съдържание и обем на мотивирането (подбуждането) й от страна на подсъдимия Г за изграждане на лъжливо алиби за вечерта на извършване на убийството на К. К. на 22. 02. 2006 година, предмет на разследване по сл. д. № 250/2006 година на ОСС – гр. П.. Това твърдение не намира опора в данните по делото, защото показанията на свидетелката са били предмет на анализ и оценка от страна на въззивния съд (стр. 5 – 6 от мотивите на присъдата) досежно тяхната процесуална годност и доказателствена достоверност, а що се касае до правната оценка на съдържащите се в тях факти, тя ще бъде обсъдена по-нататък при проверката на възраженията срещу правните изводи на съда по съществото на делото. Възраженията относно съдържанието на мотивите на присъдата също не могат да бъдат споделени. Идентичността на съображенията, изложени на стр. 8 и стр. 16 от мотивите е обяснима, доколкото те касаят изводите на съда относно съдържанието на понятието „надлежен орган” като елемент от съставите на престъпленията по чл. 290 и чл. 293 от НК, защото самото понятие е едно и също. Нормата на чл. 293 от НК всъщност препраща към тази на чл. 290 от НК и криминализира самото подбуждане към престъпление по чл. 290 (и чл. 290а и 291) от НК като самостоятелно престъпление. Въззивната проверка е обхващала изцяло правилността на първоинстанционната присъда, вкл. и в частта й относно извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 293 от НК по отношение на свидетелката Г. Дори и повторението в изложението да би могло да бъде избегнато, то това е въпрос на техника на изготвяне на съдебния акт, а не на нарушение на процесуалните правила. Към надлежно установените по делото факти, материалният закон е приложен правилно. След като подбуждането на свид. Патишанова от подсъдимия към лъжесвидетелстване е било успешно, т. е. свидетелката е депозирала на 25. 02. 2006 година пред съдия, по реда на чл. 210а (отм.) от НПК показания, в които е потвърдила неистина относно събитията от вечерта на 22. 02. с. г., по-точно относно местонахождението на подсъдимия, то извършеното от него престъпление е такова по чл. 290, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. Престъплението е резултатно (за разлика от това по чл. 293 от НК, което е „на просто извършване”) и е довършено с факта на научаване от надлежния орган на неверните твърдения на свидетеля. Последващият отказ на свид. Патишанова от лъжливото й свидетелстване има за последица единствено отпадане на наказуемостта по отношение на нея самата, но не повлиява ангажирането на отговорността на подсъдимия, защото престъплението, за което е подбудил, вече е извършено. Относно възраженията в жалбата във връзка със съдържанието на понятието „...друг надлежен орган на властта...” по смисъла на чл. 290, ал. 1 от НК (извън изричното посочване на съда), ВКС намира за необходимо да отбележи следното: Несъмнено, употребените в наказателния закон едни и същи понятия имат и идентично съдържание, което обаче е адекватно на елементите от конкретния престъпен състав и визираният в нормата престъпен резултат. При положение, че субект на престъплението по чл. 290, ал. 1 от НК може да бъде само лице, което има качеството на свидетел, т. е. представлява процесуална фигура, то очевидно „надлежните органи”, пред които то може да депозира лъжливите си показания (освен съда) са тези, които могат да разпитват свидетели, а това са органите на прокуратурата, разследващите органи и административните юрисдикции, които разпитват свидетели (в този смисъл и р. № 233/06. 07. 1982 година, ІІ н. о. на ВС, НК). При тази принципни съображения, следва да бъде преценено като несъстоятелно твърдението в касационната жалба за неправилно инкриминиране на датата на осъществяване на престъплението, а именно - 25. 02. 2006 година. На тази дата престъплението по чл. 290 от НК е довършено, защото тогава е настъпил престъпния резултат – надлежният орган (съдът, провел разпита на св. П по реда на чл. 210а от НПК) е научил и отразил в съдебния протокол неверните твърдения на свидетелката, за депозирането на които тя е подбудена от подсъдимия Г. Това обвързва и параметрите и характеристиките на отговорността на подсъдимия, защото съставомерността на инкриминираното поведение на подсъдимия по чл. 290, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК, предпоставя депозирането на лъжливите показания от подбудената свидетелка П. В противен случай, деянието му би могло да бъде подведено единствено под нормата на чл. 293 от НК, както това е сторено по отношение на неуспялото подбуждане от подсъдимия към лъжесвидетелстване на свид. Генчева. Относно възражението за тежестта на ангажираната отговорност на подсъдимия Г, съдът намира следното: Известно е, че определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК. Също така, решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. „...преди всичко поправяне на осъдения...” (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Но основното при преценката на съда остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В конкретния случай, въззивният съд е съобразил всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и е приел наличие на превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като е определил наказанието под средния размер, предвиден за това престъпление. Що се касае до преценката за начина на изтърпяване на наказанието и отказа на съда да приложи института на условното осъждане, макар и при твърде лаконично изложени съображения, крайните изводи на съда за необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание, с оглед постигане на неговото поправяне и превъзпитание и осъществяване на превенция в бъдещото му поведение, се споделят и от настоящата инстанция. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Пловдивския окръжен съд нова присъда № 39 от 05 март 2009 година, по внохд № 220/2009 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.