Ключови фрази


- 10 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 632

гр. София, 03.08.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 16.03.2022 (шестнадесети март две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: В. Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4469 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1815/04.08.2021 година, подадена от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място], срещу решение № 58/05.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 235/2021 година в частта му с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 260 326/07.12.2020 година на Районен съд Добрич, гражданска колегия, двадесети състав, постановено по гр. д. № 89/2020 година е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] дължи на М. Р. Г. сумата от общо 15 265.01 лева, представляваща неплатени адвокатски възнаграждения по договор за текуща правна помощ от 30.04.2015 година и по договори за правна помощ и съдействие, подробно описани в диспозитива на решението, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2110/27.11.2019 година по ч. гр. д. № 4282/2019 година по описа на Районен съд Добрич, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК-26.11.2019 година до окончателното й плащане.
В подадената от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от М. Р. Г. срещу дружеството установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. Р. Г. е подала отговор на същата с вх. № 3204/01.11.2021 година, с които е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 58/05.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 235/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди въззивното решение в оспорваната с нея част.
„Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 06.07.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 1815/04.08.2021 година, като е подадена по пощата на 03.08.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Добрич е изложил мотиви за това, че било установено че М. Р. Г. била подала заявление с рег. № 24 193/26.11.2019 година до Районен съд Добрич за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане-сумата от 15 505.01 лева, представляваща незаплатени адвокатски възнаграждения за процесуално представителство на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] по граждански и изпълнителни дела водени от него срещу абонати на дружеството, по фактури подробно посочени в заявлението, заедно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда-26.11.2019 година, до окончателното плащане. Заповедното производство било строго формално. Както заявителят, така и съдът били обвързани в действията си от строги процесуални правила и образци утвърдени от Министъра на правосъдието. Попълването на заявлението по утвърдения образец било гаранция, че ще бъдат посочени всички обстоятелства от значение за произнасянето на съда по искането. Съдът не можел по своя инициатива да разпореди издаването на заповед по чл. 410 от ГПК, ако заявлението било по 417 от ГПК, и обраното. Тоест, трябвало да се преценят условията, при които се подавало едното и другото заявление. В случая било ясно, че било подадено заявление по чл. 410 от ГПК за парично вземане. Обстоятелството, че в използвания формуляр липсвали т. 10 и т. 11 от образеца, относими към притезание за предаване на вещи, не водело до опорочаване на формата до степен на недопустимо сезиране на заповедния съд. Заявлението било уважено изцяло и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2110/27.11.2019 година по ч. гр. д. № 4282/2019 година на ДРС, с която било разпоредено длъжникът „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място], да заплати на кредитора М. Р. Г. заявеното вземане, както и направените съдебно и деловодни разноски от 315.10 лева. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника на 28.11.2019 година. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, длъжникът бил подал възражение вх. № 24 830/03.12.2019 година. С разпореждане от 06.12.2019 година заповедният съд бил указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си. В едномесечен срок с начало 11.12.2020 година и край 13.01.2020 година (съобразно правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК) Г. била депозирала искова молба вх. № 747/13.01.2020 година за сумата, предмет на издадената заповед за изпълнение. Установителните искови претенции били допустими. Заявени били в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице-заявителят в заповедното производство, за установяване съществуването на вземането му, като продължение на защитата си в заповедното производство. Налице била идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендирало по специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване се искало в исковото производство. Фактическият състав на заявеното в заповедното производство сборно вземане изцяло съответствал на заявеното с исковата молба и конкретизирано с уточнителната молба вх. № 261689/17.03.2021 година., с която били отстранени нередовностите на първоначалното сезиране, като установителното сборно искане било свързано със самостоятелните претенции от които било формирано. Идентичността обхващала всички индивидуализиращи признаци на вземането-основание, пасивно и активно задължени лица, размер.
Въззивният съд е приел, че представените по делото писмени доказателства сочели на наличието на облигационни отношения между страните, произтичащи от договор за текуща правна помощ, сключен на 30.04.2015 година и от договори за правна защита и съдействие по граждански и изпълнителни дела, сключени в периода 2013 година-2015 година, между „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] и М. Р. Г. в качеството й на адвокат. По своя правен характер сключените между страните договори представлявали договори за поръчка по чл. 280 и следващите от ЗЗД. По своята същност договора за поръчка бил договор, по силата на който доверителят (мандант) възлагал, а довереникът (мандатар) се задължавал да извърши за сметка на доверителя определени правни действия. Спрямо договора за правна защита и съдействие се прилагали и специалните правила на ЗА. Така в отклонение от общото правило на чл. 286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължало само, когато било уговорено, възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, сключен с адвокат, се дължало винаги-чл. 36, ал. 1 от ЗА. Размерът на възнаграждението се определял в договора между адвоката и клиента. Този размер трябвало да бъде справедлив и обоснован и не можел да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа-чл. 36, ал. 2 от ЗА. Съгласно чл. 36, ал. 3 от ЗА, при липса на договор, така и когато страните по договора не били определили размера на възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, то се определяло от Адвокатския съвет съгласно действащата Наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 от ЗА предвиждала, че възнаграждението можело да се уговори в абсолютна сума или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото (с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес). В конкретния случай, по представените договори били възникнали задължения за довереника да извърши определени правни действия и за доверителя да му заплати уговореното с всеки един договор в абсолютна сума възнаграждение, чиято изискуемост настъпвала от момента на изпълнение на поръчката-от извършването на уговореното от страните правно действие, с изключение на заплащането на уговореното възнаграждение за правна защита в принудителното изпълнение, което по волята на страните било поставено в зависимост от събиране на присъдените суми. Принципно доказването на извършеното плащане на адвокатско възнаграждение за ползвана адвокатска услуга можело да се извърши по различни начини-с документ за банков превод, разписка, която можела да е изрична или инкорпорирана в договор за правна помощ, и други, годни да установят кога, какво, на какво основание и между кого било извършено плащане. „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] не твърдяло, че е извършило плащане, нито пък, че адвокатът не бил изпълнил задълженията си или, че в принудителното изпълнение не били събрани присъдените суми, а отричало да са били осъществени условията за плащане съгласно чл. 15 от договор за текуща правна помощ от 22.10.2012 година-липсвал писмен отчет за образуваните дела, липсвало предаване с приемо-предавателен протокол на молбите за образуване на изпълнителни дела в счетоводството на дружеството. Предмет на договора за текущо право обслужване, сключен на 30.04.2015 година за срок от една година, считано от 01.05.2015 година, било извършването срещу месечно възнаграждение от 840.00 лева с ДДС (700.00 лева +140.00 лева ДДС) на текуща правна помощ при условия и срок, съгласно същия договор (чл. 1-чл. 4 от договора). Вида на правната помощ бил определен в чл. 12-чл. 14 от договора-консултации, писмени становища, справки, съставяне на договори, молби, пълномощни и други документи, необходими за дейността на дружеството, проучване възможности за съдебно и извънсъдебно реализиране на вземания, както и процесуална защита и представителство при условие на подписан отделен договор и пълномощно. Събраните по делото доказателства, в това число молби за образуване и водене на принудително изпълнение, искови молби, протоколи от съдебни заседания, доклади за извършени от адвоката проверки по повод завеждане на дела за неплатени ВиК услуги сочели, че в месеците август и септември 2015 година М. Р. Г. била предоставяла уговорени с договора услуги. Не се твърдяло обратното от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място], чиито възражения били обосновани с липсата на представен писмен отчет съгласно чл. 15 от договор за текуща правна помощ от 22.10.2012 година, т. е. клауза по друг договор, чието изпълнение не било предмет на настоящото дело. В процесния договор нямало такава клауза за плащане след писмен отчет. Съобразно договореното, за правна услуга, състояща се в процесуално представителство, били сключвани отделни договори, съчетани с упълномощаване, и страните са се били съгласили възложителят да дължи отделно уговорено възнаграждение. Всички правни действия, които М. Р. Г. била извършила били настъпили в патримониума на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място], какъвто извод се обосновавал от събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по изслушаната от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице било изчислило и общия размер на уговорените възнаграждения по процесните договори, възлизащ на сумата 17 124.00 лева. Установило било, че било налице събиране на суми по изпълнителните производства, които били конкретно отразени в заключението. Установило било и частично погасяване на задълженията със сумата от 1618.99 лева преди подаването на заявлението при което неплатения остатък общо по всички договори възлизал на сумата от 15 505.01 лева, а след погасяване в хода на производството на вземането от 240.00 лева по договор № 659/30.05.2014 година, на сумата от 15 265.01 лева. Така според заключението на вещото лице, неплатената част от вземанията за адвокатски възнаграждения по процесните договори в общ размер възлизала на сумата 15 265.01 лева, като задълженията по отделните договори и фактурите, в които тези задължения били включени, били подробно описани в заключението. Установителните претенции били доказани и следвало да бъдат уважени, като в диспозитива бъдело извършено описание на самостоятелните претенции от които било формирано установителното сборно вземане за 15 265.01 лева. С оглед уважаването на отделните обективно кумулативно съединени от М. Р. Г. искови претенции, основателни били и акцесорните такива за законната лихва върху главните вземания от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда-26.11.2019 г., до окончателното плащане.
При извършване на служебната проверка на обжалваното решение на Окръжен съд Добрич настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о., намира, че не са налице основания за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, а именно поради вероятна нищожност или недопустимост.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] е преповторило част от постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, но не е формулирало конкретен правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на исканото от дружеството касационно обжалване. Посочено е само, че въззивното решение на Окръжен съд Добрич било постановено по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и конкретно е посочено решение № 94/20.04.2021 година, постановено по гр. д. № 2752/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В това решение е бил даден отговор на въпроса обусловено ли е възникването правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя; и дължи ли се адвокатско възнаграждение при сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени. В отговора е посочено, че според практиката на ВКС договорът за правна услуга от адвокат обикновено съдържа, както елементи от договор за изработка (когато задължението на адвоката е да извърши нещо от свое име и на свой риск), така и елементи от договор за мандат (когато задължението на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка). Когато е сключен договор за правно обслужване адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни задачи, с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които ще му бъдат възлагани през определен период от време. При изпълнението на този договор адвокатът е обвързан от договор за правна услуга едва след като му е възложена конкретна задача и само след такова възлагане отношенията между страните при последващо оттегляне на възлагането се уреждат от правилата на договора за изработка или за мандат. Когато страната иска да се оттегли от договора за правно обслужване (ненаименован, рамков по естеството си договор), като престане занапред да възлага конкретни задачи, отношенията между страните се уреждат, ако не е уговорено друго, от общите правила на закона за изпълнение, неизпълнение, разваляне или по друг начин прекратяване на договора (решение № 212/ 03.11.2017 година, постановено по гр.д. № 358/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г.о.). Като се има предвид това принципно разбиране за естеството на договора за правна услуга, на поставените в настоящето производство следва да се отговори, че правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава, когато е налице възлагане и положен труд. При сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение не се дължи. Според уговореното в договора може да се дължи възнаграждение за ангажимент-т. е. не за извършена услуга, а за това, че адвокатът е поел задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя. Тъй като договорът е ненаименован (няма законова уредба), поемането на такива задължения от страните по него не може да се предполага, а следва да е сторено изрично. Разглежданата в обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Добрич хипотеза е различна от тази по повод на която е постановено решение № 94/20.04.2021 година по гр. д. № 2752/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., доколкото въззивният съд не е приемал, че се касае до договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, а за договори, по които услугите са реално предоставени и уговорените с тях действия са извършени от адвоката. Поради това дори и да бъде прието, че „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] поставя правен въпрос, идентичен с този по решение № 94/20.04.2021 година, постановено по гр. д. № 2752/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., то същият не е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му, поради което и не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Добрич.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2,пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 58/07.06.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 235/2021 година, по подадената срещу него от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 1815/04.08.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат М. С. от АК Добрич сумата от 988.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58/05.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 235/2021 година по подадената срещу него от „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ ДОБРИЧ“ АД [населено място], [улица] касационна жалба с вх. № 1815/04.08.2021 година.
ОСЪЖДА „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ ДОБРИЧ“ АД [населено място], [улица] да заплати на адвокат М. С. от АК Добрич сумата от 988.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.