Р Е Ш Е Н И Е № 31 София, 11.03.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Т. Гроздева
При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2914/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С решение № 10179/05.07.2016 г. по гр. д. № 34416/2015 г. Софийският районен съд признал за установено по отношение на П. Б. Г., че М. А. К. е изключителен собственик на 5 165.03/21 027 ид. ч. от апартамент № 10 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и мазе № 10, ведно с 6.969% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и отхвърлил иска за признаване на ищцата за изключителен собственик на останалата част от имота на основание давностно владение.
С решение № 8424 от 13.12.2017 г. по гр. д. № 12798/2016 г. Софийският градски съд потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата отхвърлителна част.
В частта, с която искът е уважен, първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата, която иска то да бъде отменено като неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и необосновано.
Ответникът счита обжалваното въззивно решение за правилно.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е изяснено, че страните са бивши съпрузи, сключили на 23.12.1990 г. граждански брак, който е прекратен с развод с влязло в сила през 1994 г. решение № 138/22.11.1993 г. по гр. д. № 326/1992 г. на Софийския районен съд.
Ищцата и трето за спора лице са били съсобственици на недвижим имот пл. № ... от кв. 29, отчужден в полза на държавата за държавно жилищно строителство - блок 277, със заповед № РД...../15.09.1988 г. на председателя на ИК на СНС на основание чл. 95 З. /отм./. Ищцата е била обезщетена с недвижим имот - тристайно жилище за двучленното й семейство. Видно от оценката от 12.08.1988 г., отчуждената от ищцата част е оценена на 5 165.03 лева.
Със заповед № ......./01.07.1991 г. по чл. 100 З. /отм./ за обезщетяване е определен конкретният обект, а именно жилището, предмет на настоящия спор, чиято стойност възлиза на 21 027 лева.
Като намерил, че при издаването на заповедта по чл. 100 З. /отм./ страните са били в брак, първоинстанционният съд заключил, че част от новопридобития имот, равна на стойността на отчуждения имот, а именно 5 165.03/21 027 ид. ч., са лична собственост на ищцата като придобити чрез трансформация на лично имущество, а останалата част е придобита от страните в режим на съпружеска имуществена общност. Твърдението на ищцата, че е придобила тази част по давност, е прието за недоказано. От факта, че ответникът не живее в спорното жилище и не е ходил там, не може да се направи категоричен извод, че се е дезинтересирал от имота и няма намерение да го владее в бъдеще. Фактът, че ищцата еднолично е ползвала целия имот и съзнанието й, че го счита за свой, не са достатъчни, за да се докаже придобивната давност. Съдът се позовал на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и посочил, че ищцата следва да е извършила действия, с които да обективира спрямо ответника намерението си да владее неговите идеални части за себе си, но доказателства в тази насока не са събрани.
Въззивният съд споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд и препратил към тях. Посочил, също позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че по делото не е доказано извършването на действия, с които ответницата е престанала да държи идеалните части за другия съсобственик и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои, нито такива действия са доведени до знанието на другия съсобственик; не е установено завладяването на частите на последния и манифестиране пред него на промяна чрез действия, отблъскващи владението му и установяващи своене. Плащането на данъчни задължения за идеални части от имот на друго лице не е действие от такъв характер, както и правото на собственост не се прекратява с недекларирането на имота и с неупражняване ползването на същия. По тези съображения искът за собственост, основана на установяване на частична трансформация на лично имущество, е уважен, а на основание придобивна давност е отхвърлен.
С определение № 542/03.12.2018 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно. По въпроса настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
В мотивите към ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
След постановяване на тълкувателния акт по реда на чл. 290 ГПК е създадена практика, според която състоянието на обективна невъзможност се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието - решение № 17/01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. С решение № 51 от 02.06.2016 г. по гр. д. № 68/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., за обективна невъзможност е приет случай, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник. Тълкуване на понятието е дадено и с решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I-во г. о., според което обвързването на определени правни последици със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен субект и да бъде възприето от него, винаги следва да бъде поставяно в зависимост от възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като осъществяването му не винаги зависи само и единствено от волята на извършващото действието лице. За да достигне промяната в намерението до адресата, е необходимо местонахождението му да е известно на извършващото действията лице, а за да бъде отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това. Само ако местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните му части за себе си.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., счита, че като обективна невъзможност следва да бъде прието и създаденото между страните по настоящото делото състояние поради следните съображения:
По делото е установено с гласни доказателства /показанията на св. Е. В. А./, че предаването на спорния апартамент на собствениците е станало през 1996 г. - след прекратяване през 1994 г. на брака между страните, които никога не са живели в него като семейство. В жилището се е нанесла да живее само бившата съпруга - ищцата. Ответникът никога не е пребивавал в него. По делото не са налице каквито и да са данни за изразяване на воля от негова страна да упражнява правата си върху имота. Макар и придобит по време на брака, спорният имот е бил даден в обезщетение за отчужден на ищцата недвижим имот и липсват данни ответникът да е имал съзнанието, че притежава права в него. Показателно за отсъствието на субективен елемент у ответника е поведението му в процеса, по който защитата му е възложена на назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител.
При така установените факти от значение за спора следва да се приеме, че е била налице обективна невъзможност за манифестиране пред ответника на намерението на ищцата да придобие по давност неговата идеална част. На това основание и тъй като от доказателствата по делото се установява, че в периода от установяване на фактическата власт през 1996 г. спорният имот е владян спокойно, явно, необезпокоявано и непрекъснато от ищцата, по начин всяко лице да може да го възприеме, следва да се заключи, че съответната идеална част от същия е станала изключителна нейна собственост, считано към изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС през 2006 г.
С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон - чл. 79, ал. 1, чл. 68 и чл. 69 ЗС. Неправилно въззивният съд е приел, че ищцата е следвало да докаже, че е противопоставила на ответника намерение да свои неговата идеална част и е предприела действия, отричащи неговите права. Достатъчно е било същата, като упражняваща фактическата власт върху имота, да докаже, че е демонстрирала явно и по отношение на всички намерението си да свои частта на невладеещия съсобственик и да придобие правото на собственост върху тази част по давност, което тя е сторила.
Съобразно данните по делото, че 5 165.03/21 027 ид. ч. от спорния имот са собственост на ищцата като придобити на основание частична трансформация на лично имущество, предметът на спора се концентрира върху останалите 15 861.97 ид. ч. От тях 1/2 ид. ч., равняваща се на 7 930.985/21 027 ид. ч., са собственост на ищцата на основание прекратена съпружеска имуществена общност /чл. 27 СК от 1985 г. - отм./, а останалите 7 930.985/21 027 ид. ч. са придобити по давност.
На основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество от настоящата инстанция, като ищцата бъде призната за собственица на 15 861.97/21 027 ид. ч. от спорния имот.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищцата са дължими разноски за водене на делото във всички инстанции в размер на 5 067 лева /по делото липсват доказателства за платено адвокатско възнаграждение за първата инстанция/. Тъй като с решението на районния съд са присъдени разноски в размер на 1 394.80 лева съобразно уважената част от иска, с настоящото решение следва да се присъди разликата от 3 672.20 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 8424 от 13.12.2017 г. по гр. д. № 12798/2016 г. на Софийския градски съд и потвърденото с него решение № 10179/05.07.2016 г. по гр. д. № 34416/2015 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен иск, предявен от М. А. К. срещу П. Б. Г. за признаване на установено, че ищцата е изключителен собственик на 15 861.97/21 027 ид. ч. от апартамент № 10 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и мазе № 10, ведно с 6.969% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. Б. Г. от [населено място], че М. А. К. е собственик на 15 861.97/21 027 ид. ч. от от апартамент № 10 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от три стаи, столова, кухненски бокс, с площ от 98.57 кв. м. и мазе № 10 с площ от 14.96 кв. м., ведно с 6.969% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при съседи на апартамента: от три страни двор, ап. 11 и коридор, и съседи на мазето: от две страни двор, мазе 11 и коридор - самостоятелен обект в сграда с идентификатор ........................ по КККР, одобрени със заповед № РД-.../15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в сграда № 3, разположена в поземлен имот с идентификатор ................., предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; прилежащи части: мазе № 10 с площ от 14.96 кв. м. и 6.969% ид. ч. от общите части; ниво 1, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: .............., под обекта: ................., над обекта: ............... .
ОСЪЖДА П. Б. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], № 231, вх. А, ет. 1, ап. 1, да заплати на М. А. К. разноски в размер на 3 672.20 /три хиляди шестстотин седемдесет и два лв. и 20 ст./ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |