РЕШЕНИЕ В ИМЕТО НА НАРОДА № 60157 [населено място], 16.03.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участие на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. 2062 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. „Акт софт“ АД и „Риана ЕООД“ ЕООД чрез адвокат И. Б. обжалват решение № 1444 от 02.07.2020 г. по в.т.д. 5322/19 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е обезсилено решение № 6097 от 15.08.2019 г. по гр.д. 15 159/17 г. по описа на Софийски градски съд, I-13 състав и е върнато делото на същия съд за ново разглеждане, както и са осъдени жалбоподателите да заплатят държавна такса в размер на 684 914,59 лв. Излагат съображения за недопустимост на съдебното решение, както и подробни съображения за индивидуализация на ответника. Сочат, че с молба вх. № 102774/30.07.2018 г. на СГС били посочили, че ответник е Министерски съвет, юридическо лице по чл. 40, ал. 3 от Закона за администрацията – Администрация на Министерски съвет. Изтъкват, че искът не е срещу Министерски съвет, като колективен административен орган на изпълнителната власт. Решението на апелативния съд било недопустимо, защото такива искове не били предявени от ищците и не били предмет на делото. Навеждат основание за отмяна на решението съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, съществено нарушение на процесуалните правила – решението било постановено в противоречие на чл. 12 и чл. 235 от ГПК. Освен това излагат съображения, че правните твърдения на ищците в исковата молба обвързват съда. Съдът бил длъжен да разгледа исковете, така както са предявени от ищеца и срещу ответника, посочен от него. Считат, че решението следва да се отмени на основание чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Анализират чл. 8 а от Закона за регистър Булсат и излагат доводи, че ако колективният административен орган - Министерски съвет на Р България, не е юридическо лице, обективно невъзможно е да бъде вписан в регистър БУЛСТАТ, а е налице вписване на юридическото лице съгласно чл. 40, ал. 3 от ЗАдм. Многократно било сочено, че легитимиран ответник по предявените искове е юридическото лице по чл. 40, ал. 3 от ЗАдм. Излагат подробни съображения по спора и възраженията на ответника. Молят да се отмени решението. Ответникът Администрация на Министерски съвет на Р България оспорва касационната жалба. Счита, че искът е предявен срещу Министерски съвет. Апелативният съд не бил постановил недопустимо решение. С доводите в касационната жалба се целяло да се установи наличието на два субекта, Министерски съвет на Р България и Администрация на Министерски съвет. Апелативният съд не бил постановил неправилно решение. Счита, че Администрацията на Министерски съвет е част от структурата на Министерски съвет, въпреки самостоятелността му като юридическо лице. В Устройствения правилник на Министерски съвет било направено разграничение относно представителството на Министерски съвет и на Администрацията на Министерски съвет като в чл. 67, т. 5, възлагал на Дирекция „Административно и правно обслужване и управление на собствеността“, част от общата администрация на администрацията на Министерския съвет, дейностите по осигуряване на процесуално представителство по искови производства, а по чл. 70, т. 87 на дирекция „Правна“ част от специализираната администрация, дейностите по организиране на процесуалното представителство и правната защита на Министерския съвет и на неговите актове и на актовете на министър- председателя пред всички съдебни инстанции по дела. Правилно било прието, че при произнасянето си СГС не бил конституирал като страна Администрация на Министерски съвет, след като искът бил предявен срещу Министерски съвет. Дори и да се приемело, че жалбоподателите са направили уточнение на исковата си претенция, то след като и двата субекта имали определена различна правоспособност, то била необходима промяна на страната, срещу която е предявен иска, и тя е трябвало да стане по предвидения в закона ред. Дори и решението да страдало от посочените в касационната жалба пороци, то делото следвало да се върне за ново разглеждане, за да се реши спора по същество. Счита, че решението на въззивния съд не е недопустимо. Излага подробни съображения. Иска да се потвърди решението на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от Администрация на Министерския съвет на Р България срещу решението на Софийски градски съд, с което по чл. 452, ал. 3 от ГПК е осъдена Администрацията на Министерския съвет да заплати на „Акт софт“ АД сумата от 2 799 534.57 лева – част от вземане на „Акт софт“ АД към „ЦАПК Прогрес“ ООД, с което ответникът неправомерно бил се разпоредил в качеството му на трето задължено лице след налагане на запор по изп. дело № 20138410411744/2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 23.11.2017 год. до датата на окончателното и изплащане, и на основание чл.86, ал. 1 ЗЗД - сумата от 1 016 957.61 лв. – мораторна лихва, съгласно установителен договор от 26.10.2017 г. за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г. , както и сумата от 152 659 лв. - разноски по делото , както и да заплати на „Риана ЕООД” ЕООД, на основание чл. 452, ал. 3 от ГПК вр. чл.99 ЗЗД, сумата от 8 799 465.15 лева – цедирано вземане от „Акт софт“ АД към „ЦАПК Прогрес“ ООД с договор от 05.06.2017 г., с което ответникът Администрацията на Министерския съвет неправомерно се е разпоредил в качеството му на трето задължено лице след налагане на запор по изп. дело № 20138410411744/2013 г. на ЧСИ, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.11.2017 год. до датата на окончателното и изплащане, както и на основание чл.86,ал.1 ЗЗД -сумата от 2 429 772.15 лв. – цедирано вземане за мораторна лихва в размер съгласно установителен договор от 26.10.2017 г. за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г. , както и сумата от 449170.18 лв. - разноски по делото . Във въззивната жалба са изложени доводи, че Министерски съвет не е длъжник по запор на вземане, включително, че не е налице пасивна легитимация на ответника Администрация на Министерски съвет. Ищците категорично били заявили, че искът е предявен конкретно срещу Министерски съвет и не ставало въпрос за грешка в имената. За да обезсили решението на първоинстанционния съд и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, Софийски апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд, осъждайки Администрация на Министерски съвет, се е произнесъл по непредявени искове – срещу ответник, който не е посочен от ищците и не е конституиран в производството по делото. Поради нарушение на диспозитивното начало е счел, че първоинстанционното решение, като произнесено по непредявен иск, е недопустимо. Приел е, че Министерски съвет не участва в производството пред въззивния съд и не следва да се обсъжда правосубектността му, без негово участие. Според въззивния съд, първоинстанционният съд се произнесъл по искове, с които не е сезиран. Това е обусловило извод, че решението е недопустимо и следва да се обезсили. Изложени са съображения, че Администрацията на Министерски съвет е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка, която осигурява текущата дейност на Министерски съвет, съгласно чл. 40, ал.1 и ал. 3 от ЗА. Обстоятелството, че и Министерски съвет, и Администрацията на Министерски съвет се ръководели от министър-председател, съгласно чл. 108, ал.1 от Конституцията и чл. 40, ал. 4 от ЗА, не обосновавали извод за единство между тях на плоскостта на правосубектността. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд, осъждайки Администрация на Министерски съвет се е произнесъл по непредявени искове – срещу ответник, който не е посочен от ищците и не е конституиран в производството по делото. Това е обусловило извод, че решението е недопустимо и следва да се обезсили, на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК. С определение № 60 461 от 16.08.2021 г. е допуснато касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по правния въпрос за задълженията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба. Съгласно задължителната практика на ВКС, изразена в множество решения на този съд, задължение на въззивния съд e да се произнесе по съществото на спора, като разреши същия въз основа на собствени фактически констатации. За целта следва да е налице редовна искова молба ясно очертаваща фактите и свързана с петитума на исковата молба с цел предоставяне на търсената защита в съответствие с диспозитивното начало. Съгласно задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезата на конституиране на надлежен ответник, разясненията в Тълкувателно решение 1/2001 г. то 17.07.2001 г. по гр.д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС относно задълженията на въззивния съд при нередовност на исковата молба, продължават да са актуални и при действащия ГПК. Съгласно т. 5 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато е налице нередовност на исковата молба, поради противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, довело до неконституиране на надлежния ответник, това решение на първоинстанционния съд е недопустимо. В тези случаи въззивният съд обезсилва съдебното първоинстанционно решение и връща делото за ново разглеждане от нов състав. Предпоставка за извода, че е налице неконституиран ответник, е наличие на редовна искова молба, която ясно очертава предмета на спорното право с оглед неговите обективни и субективни предели. Без да се очертае предмета на делото, въззивният съд, не би могъл да достигне до извод, че не е участвала надлежна страна в процеса и това би наложило връщане на делото за ново разглеждане, за да се обезпечи участието на това лице, като страна в процеса, при спазване на всички изисквания на закона, включително правото й на отговор на исковата молба, в която да изложи всички възражения по предявените искове. Въззивният съд следва да обезпечи допустимостта на исковото производство, като включително извърши необходимите действия по изясняване на въпроса дали предявените пред съда искове са допустими. Ако е налице необходимост, съдът трябва да отстрани пороците, които биха могли да доведат до постановяване на недопустимо съдебно решение. Всяка инстанция е длъжна да следи за допустимостта на иска и за допустимостта на производството. Така въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да разгледа и се произнесе по предявения иск, като изхожда от действително изразената воля за защита от ищеца. Поради това е необходимо исковата молба ясно да очертава обстоятелствата, които се свързват с искането, за да бъде дадена вярна правна квалификация на спорните права. Налице е нередовност на исковата молба, когато от очертаните в обстоятелствената част факти не може да се изведе търсената защита, обективирана в петитума. Търсената защита се очертава от спорното материално правоотношение чрез неговите предмет и страни. В случай, че от посочените факти в исковата молба, не може да се установи спорното правоотношение, включително и по отношение на субектите на това правоотношение, въззивният съд, на основание чл. 129 от ГПК, дължи да даде точни указания на ищеца, да отстрани тази нередовност, за да може да се разгледа делото. При тази своя дейност, съдът взема предвид и императивните разпоредби на закона. С оглед посочената задължителна практика, както и предвид трайната практика на ВКС, която настоящият състав споделя, в конкретния случай, следва да се вземе предвид следното: Въззивният съд е достигнал до извод, че е постановено недопустимо съдебно решение, с оглед нарушение на диспозитивното начало, а именно постановяване на първоинсатнционното решение спрямо непосочен ответник - Администрация на Министерски съвет, вместо спрямо посочения ответник - Министерски съвет. Въззивният съд изрично е посочил, че не изследва дали Министерски съвет е субект, т.е. дали може да бъде страна в процеса. Едновременно с това е приел, че е налице правосубектност, тъй като Министерски съвет и Администрацията на Министерски съвет, се ръководели съгласно чл. 108, ал.1 от Конституцията на Р България и чл. 40, ал.1 и ал. 3 от ЗАдм. от министър председателя, но „нямало единство на плоскостта на правосубектността.“ За да направи тези изводи, въззивният съд не е съобразил част от основните изложени твърдения в исковата молба, както и уточнението на исковата молба, направено с молба вх. № 102774/30.07.2018 г. на Софийски градски съд. С оглед така отправените искания до съда, решаващият състав е следвало да приеме, че в исковата молба „Акт Софт“ АД и като негов правоприемник “Риана ЕООД“ ЕООД са изложили твърдения, че първоначално „Акт Софт“ АД е придобил вземане, което е прехвърлил частично на „Риана ЕООД“ ЕООД. Основание за възникване на това вземане, според ищците, е неизпълнение на задължение на Администрация на Министерски съвет към „Акт Софт“ АД, произтичащо от наложен запор, като запорното съобщение е връчено на Министерски съвет като трето лице, носител на задължение към „ЦАПК Прогрес“ ООД, участник в Консорциум „Прокон“. Това вземане, според ищците, произтича от правилото на чл. 452, ал. 3 от ГПК, след като Министерски съвет не е изпълнил задължението си да не изпълнява към своя кредитор „ЦАПК Прогрес“ ООД (участник в консорциум Прокон), на основание договор № МС-115/11.10.2012 г., сключен между Консорциум (Обединение) „Прокон“ и Администрация на Министерски съвет. Посочено е, че запорът на вземанията на „Цапк Прогрес“ ООД, като участник в Консорциум „Прокон“, е наложен на 25.11.2013 г. Въпреки наложения запор, осъществен с изрично съобщение вх. № 226486/18.12.2014 г. по изп. д. № 201384110411744/13 г. на ЧСИ Н. М., надлежно получено, по изпълнителното дело е получено уведомление, подписано от главния секретар на Министерски съвет, че неправомерно ще преведе сума в размер на 23 197 999,44 лв. на Обединение „Прокон“. При така посочените факти в обстоятелствената част на исковата молба, ищците са формулирали искане за осъждане на Министерски съвет да заплати на „Акт Софт“ АД сумата от 2 799 534,57 лв., равни на 24,136 % от 11 598 999,72 лв, представляваща половината от платена от Министерски съвет на Р България обща сума от 23 197 999,44 лв на Обединение „Прокон“ по договор № МС-115/11.10.2012 г., както и 29,505% от мораторна лихва за забава в размер на 3 4446 729,76 лв, върху главница от 11 598 999,72 лв за периода от 20.1.20214 г. до датата на предявяване на исковата молба 22.11.2017 г., които 29,505 % от общия размер на мораторната лихва се равняват на 1 016 957,61 лв и на „Риана ЕООД“ ЕООД да заплати сумата от 8 799 465,15 лв,, представляваща 75,846 % от 11 598 999,72 лв, както и 70,495 % от мораторна лихва от 3 446 729,76 лв върху главница от 11 598 999,72 лв за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г. С отговора на исковата молба, Министерски съвет е посочил, че Договор № МС-115/11.10.2012 г. е сключен между Администрация на Министерски съвет и Обединение „Прокон“. С молба вх. № 102774/30.07.2018 г. ищците са посочили, че искът е предявен срещу „юридическото лице по чл. 40, ал. 3 от Закона за Администрацията – Администрация на Министерски съвет“. Едновременно с това посочват индивидуализация Министерски съвет, с посочване на Булстат. При тези данни въззивният съд е направил извод, че е налице разгледан иск срещу ненадлежен ответник – Администрация на Министерски съвет, различен субект от Министерски съвет. Въззивният съд, без да установи действителното спорно правоотношение и в отклонение от чл. 129, ал. 4 от ГПК, за която разпоредба е дадено задължително тълкуване в посочените тълкувателни решения от Върховния касационен съд, е приел, че с оглед диспозитивното начало, искът е предявен срещу Министерски съвет. В този случай, въззивният състав не е отчел и съществуващата нормативна уредба, а именно чл. 40, ал. 3 от Закона за администрацията, въведена през 2001 г. и съществуваща понастоящем, съгласно която Администрацията на Министерски съвет е самостоятелно юридическо лице, както и чл. 40, ал. 1 от ЗАдминистрацията, съгласно който Администрацията на Министерски съвет осъществява дейността на Министерски съвет. Съгласно чл. 20, ал. 1 от ЗАдминистрацията, Министерски съвет на Р България е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Неправилно е приложена и нормата на чл. 26, ал. 1 от ГПК, съгласно която страни в гражданския процес са само лица, от чието име и срещу което се води делото. В случая, при изложените обстоятелства в исковата молба, е налице петитум, който не сочи Министерски съвет да е легитимиран ответник, а напротив, налице са данни, че спорното правоотношение, въведено от ищците, е между ищците и Администрация на Министерски съвет. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени съображения, че е възникнало вземане на основание чл. 452, ал. 3 , изр. 1 от ГПК срещу задълженото по договор № МС-115/11.10.2012 г. лице, като именно това вземане е било предмет на запора. Страна по този договор е именно Администрация на Министерски съвет. Изводът на въззивния съд за насочване на иска спрямо Министерски съвет и наличието на два правни субекта (Министерски съвет и Администрация на Министерски съвет), не съответства на търсената от ищеца защита, както и не съответства на посочената нормативна уредба съгласно чл. 40, ал. 3 от ЗАдм. Ответник в процеса е само това лице, което спорното право (очертано от ищеца) сочи. А след като искът е основан на неизпълнение на задължение, предвидено в чл. 450, ал. 3, вр. чл. 507 от ГПК от трето задължено лице, то ясно е, че в случая става въпрос за страната в материалното правоотношение, носител на вземането – Администрация на Министерски съвет. Няма как при така посочените обстоятелства, да е налице насочване на иска срещу Министерски съвет. Въззивният съд е следвало, ако счете, че е налице нередовност на исковата молба да остави без движение същата, като включително се отстрани и допуснатата неточност от ищеца в молбата-уточнение вх. №102774/30.07.2018 г., изразяваща се в посочване на наименование на ответника Министерски съвет, с БУЛСТАТ. Като не е съобразил посоченото, въззивният съд е извършил съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело до неправилност на въззивното решение и на основание чл. 281, т.3, пр. 2 от ГПК решението на въззивния съд следва да се отмени. Поради това, че липсва произнасяне по въззивната жалба на Администрация на Министерски съвет, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на делото, следва да се съберат и разноските за настоящето производство, на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 1444 от 02.07.2020 г. по в.т.д. 5322/19 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 13 състав и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: