Р Е Ш Е Н И Е № 186 София 26.11.2019г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІV г.о.в открито заседание на шестнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ВАСИЛКА ИЛИЕВА при участието на секретаря Ани Давидова, като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 3766 по описа за 2018 год.за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Б. Т. В., чрез адв. Р. М.-А. срещу решение № 122/12.06.2018 г. по в.гр.д.№ 184/2018 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е обезсилено като недопустимо решение № 19/12.03.208 г. по гр.д.№ 350/2016 г. на Районен съд гр.Луковит и е прекратено производството по делото поради международна некомпетентност на българския съд. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо това делото да се върне на въззивния съд за постановяване на решение по съществото на спора. Ответницата по касационната жалба С. З. Я., чрез адв.М. М. е изразила становище за неоснователност на касационната жалба. С определение № 303 от 2.04.19г. състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд е допуснал касационно обжалване на въззивното решение, за да се осъществи преценка от страна на касационния съд съобразен ли е интересът на всяко от децата с оглед решаващите изводи на въззивния съд, че международно компетентен да се произнесе по предявените искове е испанския съд, а не българския съд,поради което първоинстанционното решение е недопустимо. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.127, ал.2 СК. Прието е за безспорно между страните по делото и установено от приложените копия от удостоверения за раждане, че Б. Т. В. и С. З. Я. са родители на децата А. Б.Т. - род. на 26.01.2003 г., А. Б. Т. - род. на 13.04.2004 г., Г. Б. Т. - род. на 19.05.2005 г. и Г. Б. Т. - род. на 15.02.2008 г. Приет е също за безспорен и факта, че родителите на децата нямат сключен граждански брак и не живеят заедно от 2012 г. Посочил е, че според представените удостоверения, издадени от ОУ "Н. Р." - [населено място] и четирите деца са записани за учебната 2016/2017 г. съответно в първи, втори, трети и четвърти клас.Приел е въз основа на приложената по делото декларация от ответницата с нотариална заверка на подписа от 06.03.2014 г., че последната е дала съгласието си децата да пътуват до Гърция и всички чужди държави в Европа, Европейски съюз и целия свят, придружавани от баща си Б. Т. В.. Съдът е приел, че в хода на производството пред районния съд в проведеното на 04.12.2017 г. открито съдебното заседание, ищецът в обясненията си, дадени по реда на чл.176 от ГПК е заявил, че след постановяване на привременните мерки през месец февруари 2017 г. е напуснал заедно с четирите деца местоживеенето в [населено място], [улица], № 56 и са заминали за Испания при неговите родителите. Като причина за заминаването им е изтъкнал, че не е могъл да си намери работа в [населено място] и къщата в [населено място], в която живеели, била продадена от бащата на ответницата. Ищецът е твърдял, че в Испания са се установили в малко село (Ел Р.), където живеят в самостоятелна квартира и с тях е и неговата приятелка В., която му помагала в грижите за децата. Ищецът е заявил, че работи в селското стопанство, но не може да представи трудов договор, както и че е направил постъпки да запише децата на училище. Бащата на децата е посочил, че възнамерява да остане с децата в Испания, където е започнал работа и където са неговите родители, на чиято подкрепа може да разчита при отглеждането на децата, но за в бъдеще ще се върнат в България, където ще живеят в къщата на баща му в [населено място], на [улица]. Прието е за установено от представените от ищеца с отговора на въззивната жалба удостоверения за адресна регистрация, че от 22.12.2017 г. децата А. Б. Т., А. Б. Т., Г. Б. Т. и Г. б.Т. са записани в Регистъра на жителите на Д. де романос, провинция П., Испания. Прието е също, че детето Г. Б. Т. е записан през учебната 2017/2018 г. в 5 курс начално образование, а Г. Б.Т. е записан през учебната 2017/2018 г. в 3 курс начално образование в представените 2 бр. удостоверения от училище за задължително средно образование „Ла охеда боедо” е приел за установено, че А. Б. Т. е записана през учебната 2017/2018 г. в пълен образователен курс 2, а А. Б. Т. е записан в пълен образователен курс 1. Посочил е, че според удостоверение от фирма „Е. Ф. М. СК” и временен трудов договор ищецът Б. В. Т. е назначен от 03.01.2018 г. на длъжност „работник животновъдство”. Съдът е приел, че в проведено на 05.06.2018 г. съдебно заседание процесуалният представител на въззивницата адв. М. заявил, че не оспорва факта, че децата към настоящия момент са в Испания. От приложения пред въззивната инстанция актуален социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане” - Луковит е прието за установено, че към настоящия момент и двете страни по спора не се намират на територията на Република България. С. Я. се намира в Германия, а Б. В. заедно с четирите деца в Испания. Прието е за установено също, че страните са съжителствали на съпружески начала от 2002 г. до 2012 г. Съвместният им живот протичал нормално до 2009 г., когато С. Я. заминала да работи в Германия. Ищецът, научавайки че там ответницата се занимава с проституция, успял да я прибере и двамата заминали да работят и живеят в Испания при нейните родители. Това продължило кратко, като бащата останал да работи в Испания, а майката се върнала в България при децата в [населено място]. През 2012 г. ответницата отново заминала за Германия и прекъснала контактите със семейството си, като рядко се чувала с тях по телефона или скайп, а средства за издръжка почти не изпращала. От 2012 г. грижите за децата са поети изцяло от бащата. През 2014 г. ищецът заедно с четирите деца заминал за Испания при неговите родители, които живеели и работели там и подпомагали сина си в отглеждането на внуците. Съдът е посочил, че според социалния доклад там децата са посещавали училище и са се справяли много добре. През юли 2016 г. бащата заедно с децата се върнал в България и те били записани в ОУ "Н. Р." - [населено място]. След завръщането си в България бащата се е регистрирал в "Бюро по труда" - Л.. В социалния доклад е изразено становище, че всички искания на бащата са изцяло в интерес на децата. Въззивният съд е приел, че Районен съд - Луковит е бил сезиран с иск с правно основание чл.127, ал.2 от СК за упражняване на родителски права над децата А. Т., А. Т., Г. Т. и Г. Т., родени от съвместното съжителство на Б. Т. и С. Я., определяне на тяхното местоживеене, лични отношения с другия родител и издръжката им. Прието е с оглед преценката на събраните по делото доказателства, че българският съд не е компетентен да се произнесе по предявените от Б. Т. в качеството му на баща и законен представител на децата А. Т., А. Т., Г. Т. и Г. Т. искове съобразно разпоредбите на Регламент № 2201/2003 год. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебните решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, тъй като Испания е държава-членка на ЕС. Съдът се е позовал на чл.2, т.7 от цитирания регламент, според който терминът „родителска отговорност” означава всички права и задължения, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, въз основа на закона или по силата на правно обвързващо споразумение, отнасящи се до детето или неговото имущество, като терминът включва по-специално правото на упражняване на родителски права и лични отношения с детето. Посочил е, че искането по чл.127, ал.2 от СК включва произнасяне както по отношение на упражняване на родителските права, така и правата на лични отношения, местоживеенето на децата и издръжката им и в този смисъл попада в обхвата на делата за родителска отговорност.Взети са предвид разпоредбите на чл.8 от раздел 2 „Родителска отговорност”, с които е уредена общата компетентност. Позовал се е на чл.8, параграф 1, според който съдилищата на държавата – членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Съдът е посочил, че в чл.2 от Регламент 2201/2003 год. не се съдържа определение на термина „обичайно местопребиваване” за целите на този регламент, че съгласно решение на съда на ЕС /ІІІ състав/ от 02.04.2009 год. по дело С-523/07, постановено по преюдициално запитване, понятието за обичайно местопребиваване по смисъла на чл.8, § 1 от него трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейна среда. Приел е, че за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за преместване на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Цитирано е решение на съда на ЕС по дело С-497/2010 год., образувано по повод преюдициално запитване по тълкуването на чл.8 и чл.10 от Регламент № 2201/2003 год. на Съвета, с което е прието, че понятието „обичайно местопребиваване” трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че от 2014 год. до 21.07.2016 год. ищецът заедно с четирите деца фактически са живели в Испания – страна член на ЕС. През месец февруари 2017 год. съгласно дадените по реда на чл.176 от ГПК обяснения февруари 2017 год. съгласно дадените по реда на чл.176 от ГПК обяснения от Б. Т. в с.з. на 04.12.2017 г., той заедно с четирите деца отново е заминал за Испания, където живеят и работят неговите родители, които го подпомагат в отглеждането на децата. Според съда населеното място където пребивават децата е мястото, в което са се приобщили към съществуващата там социална среда и създадената им там семейна среда, включваща техния баща, жената, с която съжителства, както и бабата и дядото по бащина линия. За формиране на извода за интеграция на децата в тази социална среда съдът е съобразил и обстоятелството, че те посещават местни училища и са записани в Регистъра на жителите на Д. де романос, провинция П., Испания. Според съда правно ирелевантен е факта, че за кратък период от време /около 7 месеца/ децата са имали постоянен адрес в [населено място], защото тяхното обичайно местопребиваване през последните години и към настоящия момент е в Испания. Посочил е, че към момента на завеждане на иска децата са имали местопребиваване в България, но според чл.5, ал.2 от Хагската конвенция от 1996 год., по която Испания е страна, в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата, в която е новото му обичайно местопребиваване, т.е. Испания. Прието е, че децата имат връзка с Испания и по силата на факта, че бащата като носител на родителската отговорност също има обичайното си местопребиваване в Испания, където работи. Като е взел предвид характера на предявените искове въззивният съд е извел извод, че във висш интерес на децата и изхождайки от общия принцип за закрила на техните интересите, както и с оглед критерия за близост, международно компетентен да се произнесе по предявените искове е испанският съд. Прието е, че за своята международна компетентност съдът следи служебно при всяко положение на делото, че в тази насока правото на Европейския съюз има примат над националните законодателства на държавите-членки. Взет е предвид чл.17 от цитирания регламент, според който, когато пред съд в държава-членка е заведено дело, по което той по силата на настоящия регламент не е компетентен, а компетентността принадлежи на друга държава-членка, той служебно се обявява за некомпетентен. При тези съображения въззивният съд е формирал извод, че първоинстанционното решение е недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд и същото следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид касационните оплаквания и извърши проверка на правилността на обжалваното решение,приема следното: Решението е неправилно. Правилата, определени от Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27.11.03г.за определяне на компетентността по въпросите за родителската отговорност, са установени с оглед най-добрия интерес на детето, който може да бъде защитен само чрез преценка дали пророгацията на компетентност отговоря на този интерес за всеки конкретен случай. Съгласно чл.8 §1 от Регламент № 2201/2003 съдилищата на държава –членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност на дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава – членка по времето, когато съдът е сезиран.В това отношение чл.16 от посочения регламент уточнява, че съдът се смята за сезиран към момента на подаване исковата молба.Освен това за пророгацията на компетентност чл.12 § 3 б.”б”от регламента изисква по –специално към момента на сезирането на съда компетентността на съдилищата на държава –членка, която е различна от държавата на обичайното местопребиваване, да е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от всички страни в производството.Следователно, от текста на чл.8 §1 и чл.12 § 3 от този регламент произтича,че компетентността на юрисдикцията по въпроса за родителската отговорност трябва да се проверява и определя във всеки конкретен случай на сезиране на тази юрисдикция. В разглеждания случай исковата молба е депозирана в съда от бащата Б. В. на 7.09.16г. Безспорно е установено, че към този момент обичайното местопребиваване на децата е било в [населено място], обл.Л..Относно временното отсъствие на детето от мястото, където е обичайното му местопребиваване са дадени разяснения в решението по дело № С-523/07г.на СЕС.Няма промяна, щом, с оглед фактическите обстоятелства, може да се очаква завръщане на детето в първоначалното място на пребиваване, както е в случая.Както бе посочено по-горе, в хода на процеса бащата с децата са заминали в Испания, където бащата си е намерил работа, но в обясненията си в съдебно заседание на 4.12.17г., пред районния съд той е заявил, че пребиваването му в Испания е временно и има намерение да се върне с децата и да живеят в България.В цитираното решение на СЕС по преюдициално запитване е разяснено още, че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Същевременно интересите на децата налагат въпросът относно упражняването на родителските права да се разреши по - възможно най –бързия и ефикасен начин, за да им се осигури сигурност и спокойствие, а това не би могло да се осъществи при десезиране на българския съд от спора и започване на нов процес относно родителската отговорност в Испания. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че българският съд е компетентен да се произнесе по предявения иск. На основание чл.293 ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на окръжния съд за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по същество на спора. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 122 от 12.06.18г.по в.гр.дело № 184/ 18г.на Ловешкия окръжен съд. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.