6 Р Е Ш Е Н И Е № 318 гр. София, 30.09.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети юни две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора М. Михайлова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 1729 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалби на служебните защитници на подсъдимите М. М. А. и С. В. С. против въззивно решение № 46/09.03.2011 г. на Софийския апелативен съд, НО, VІІІ състав, постановено по ВНОХД № 832/2010 г., с което е потвърдена присъда № 27/14.09.2010 г. на Пернишкия окръжен съд по НОХД № 17/2010 г. С тази присъда подсъдимите М. М. А. и С. В. С. са били признати за виновни в това, че на 23.05.2009 г., в гр. Перник, в съучастие като съизвършители, отнели от владението на В. А. движими вещи на обща стойност 498 лв., с намерение протикозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и деянието е придружено с причиняване на средна телесна повреда на пострадалия А. – травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана, довело до трайно отслабване на слуха, поради което и на основание чл. 199 ал. 1, т. 3, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК на А. е било наложено във вр. с чл. 58а ал. 1 и чл. 54 от НК наказание 4 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, а на С. – във вр. с чл. 58а ал. 4, вр. чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК наказание 2 години лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. В тежест на подсъдимите е било присъдено заплащане на разноските по делото. В жалбата на подсъдимия А. се изтъкват доводи за присъствие на всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Акцент е поставен върху допуснати по делото съществени процесуални нарушения – неспазена процедура чл. 170 от НПК при извършване на разпознаванията на подсъдимите, отсъствие на изрично назначаване на служебни защитници пред първата инстанция при наличие на условието по чл. 94, ал. 1, т. 1 от НПК, както и непрочитане на обвинителния акт, което не гарантира, че са го получили и признават именно изложеното в него в проведеното производство по глава 27 от НПК. Материалният закон се отчита за нарушен поради необсъждане и неприлагане на по-благоприятния закон, доколкото в диспозитива на присъдата наказанието на А. е било наложено във връзка с чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК, а не съобразно чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, за което са били налице всички предпоставки и независимо от констатацията на въззивният съд, че фактически размерът му е под предвидения минимум. По отношение несправедливостта на наказанието се излагат доводи за несъобразяване на редица смекчаващи обстоятелства и конкретно липсата на осъждания на А. към момента на деянието, млада възраст, ниска стойност на отнетите вещи и положителни характеристични данни. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд или алтернативно – намаляване на наложеното наказание с прилагане на чл. 66 от НК. В жалбата на подсъдимия С. са изтъкнати доводи за явна несправедливост на наказанието поради недостатъчно отчитане на данните за чисто съдебно минало, липса на криминални прояви, добри характеристични данни, млада възраст, самопризнания, допринесли за изясняване на истината по делото, назначителна роля в извършване на престъплението, изразено критично отношение и желание за възстановяване на причинените щети. Иска се намаляване на наложеното наказание. В с. з. пред ВКС двамата подсъдими, лично и чрез служебните си защитници, поддържат изложените в жалбите оплаквания и направени искания, които преповтарят и в последната си дума. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: По жалбата на подсъдимия А.: Не са допуснати процесуални нарушения, които да са съществени и да са довели до ограничаване процесуалните права на този подсъдим в наведените в писмената жалба насоки. Преди всичко, следва да се отрази, че същите възражения са били направени пред въззивната инстанция, която в своите мотиви ги е обсъдила и намерила за неоснователни, излагайки подробни съображения, които ВКС споделя. Приложените по делото протоколи за проведени разпити и разпознавания (на л. 44 – 52 от ДП № 395/09 г.) съвсем ясно информират, че изобщо не е било допуснато нарушение на 170 от НПК. Реално осъществената служебна защита по повод направено от съда искане за определяне на защитник на подсъдимия А. на основание чл. 94 ал. 1, т. 5 от НПК (вж. с. з. на 04.03.2010 г., НОХД № 17/10 г.) също не сочи на извод за съществено ограничаване на процесуалните му права в контекста на чл. 348 ал. 3, т. 1 от НПК въпреки нарушеното задължение на съда изрично да постанови назначаването му. Липсва основание да се възприеме като такова съществено процесуално нарушение и непрочитането на обвинителния акт в с. з. на 14.09.2010 г. Тезата за наличието му е основана на твърдение за отсъствието на сигурност, че в проведеното производство по глава 27 подсъдимите са признали именно изложеното в обвинителния акт, приложен по делото и непрочетен по реда на чл. 276 ал. 1 от НПК. Въззивният съд правилно не я е възприел, акцентирайки внимание върху комплекс от факти, които явно и несъмнено очертават знанието на подсъдимите за съществото на обвинението, очертано във фактическата част на обвинителния акт. За това свидетелстват не само данните за неговото получаване и време за проучване, но и изявленията на А. и С. в с. з. на 14.09.2010 г., когато изрично са направили признания в процедурата по чл. 372 ал. 1 и 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, а също и заявената чрез защитниците им воля за осъществяване на връзка с пострадалия и възстановяване на причинените му вреди, протоколирана в предходните с. з. В този аспект, непрочитането на обвинителния акт, макар и по естеството си да представлява процесуално нарушение, то не е довело до съществено ограничаване процесуалните права на подсъдимите, както правилно е приела въззивната инстанция. Поначало основателно е възражението в касационната жалба за неправилно приложение на чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК при определяне наказанието на подсъдимия А. от първоинстанционния съд и липсата на обоснована констатация на въззивния съд относно приложението на по-благоприятния закон по чл. 2 ал. 2 от НК, който е приел, че е чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, доколкото наложеното наказание е 4 години или под предвидения минимум в чл. 199 ал. 1, т. 3 от НК в размер на 5 години лишаване от свобода. Производството по глава 27 е било проведено на 14.09.2010 г., когато съдът е постановил определението си по чл. 372 ал. 4 от НПК, като съгласно новата редакция на чл. 373 ал. 2 от НПК (ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г., в сила от 14.04.2009 г. – вж. пар. 64 от ПЗР) наказанието се определя „при условията на чл. 58а от НК”. Първоначалният текст на чл. 58а от НК (в редакция ДВ. Бр. 27/2009 г.), сочи, че „наказанието се определя при условията на чл. 55 от НК”. Същият чл. 58а от НК е изменен с ДВ. Бр. 26/06.04.2010 г. и тази сега действаща редакция визира различни техники за определяне на наказанието в случаите по чл. 373 ал. 2 от НК, между които относимите за случая по ал. 1 и ал. 4. След като е повече от безспорно, че чл. 58а от НК е материалноправна норма, то в контекста на чл. 2 ал. 2 от НК е необходимо да се прецени при наличието на влезли в сила различни закони, кой е по-благоприятния. ВКС намира, че приложимия по-благоприятен закон е по чл. 58а от НК в редакция ДВ. Бр. 27/2009 г., налагал определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК и конкретно на ал. 1, т. 1, респ. под минимума от 5 години лишаване от свобода, предвиден в чл. 199 ал. 1, т. 3 от НК. Пернишкият окръжен съд е приел, че не са налице условията на чл. 55 и затова е прилагал чл. 54 от НК, определяйки на подсъдимия 6 години лишаване от свобода, което е редуцирал с 1/3, поради което и му е наложил наказание 4 години лишаване от свобода. Обратно, въззивният съд имплицитно е отчел, че приложимия по-благоприятен закон е по чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, което е принципно вярно, макар от диспозитива и мотивите на присъдата да е съвсем видно, че първоинстанционният съд е прилагал чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК. Въпреки тази неточност в присъдата, която не е коригирана от апелативния съд, ВКС не намира за нужно да изменя въззивното решение, защото по същество наложеното на подсъдимия наказание от 4 години лишаване от свобода действително е под минимума по чл. 199 ал. 1, т. 1 от НК, респ. фактически е приложен чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК. Липсва основание и за ревизия на наказанието като явно несправедливо. То е било отмерено на 4 години лишаване от свобода или една година под предвидения за престъплението минимум. Индивидуалната тежест на деянието и по-големия принос на подсъдимия А., съпоставени с твърдяните от защитата обстоятелства, които действително са налице – младата му 20 годишна възраст, невисок размер на отнетите вещи и липса на осъждания към момента на деянието, като липсва информация за положителни характеристични данни, очертават, че в потвърдения размер наказанието е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което и е справедливо. По жалбата на подсъдимия С.: Доводите за явна несправедливост на наказанието поради неотчитане на обема и тежестта на налични по делото смекчаващи обстоятелства са неоснователни. При определяне на наказанието в размер на 2 години лишаване от свобода с прилагане на чл. 66 от НК за срок от 3 години са съобразени всички доказани смекчаващи обстоятелства, като е отдадено нужното значение както на чистото съдебно минало на С., така и на неговата млада възраст, направени на досъдебната и в съдебната фаза признания, облекчили изясняването на истината по делото и критично отношение, а също и по-малкия му принос при извършване на грабежа. Липсват други данни, вкл. характеристични, които самостоятелно или в комплекс с други да налагат смекчаване на потвърденото от въззивната инстанция наказание. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 46/09.03.2011 г. на Софийския апелативен съд, НО, VІІІ състав, постановено по ВНОХД № 832/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.