Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 317
гр. София, 06.07.2022 г.


Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 451/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Кваликом-Авто“ ООД, гр. София, срещу въззивно решение № 265059 от 27.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 15465/2017 г. на Софийския градски съд, в частта с която е отхвърлен предявеният от дружеството положителен установителен иск за собственост по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ и е уважен искът на насрещната страна по чл. 59 ЗЗД, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 10.12.2003 г. по гр. д. № 2712/2001 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против Т. Т. Н., С. Т. Д. и С. Т. И. иск с правна квалификация чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване правото му на собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-54/30.08.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1304 кв. м, както и на реална част с площ от 65 кв. м от поземлен имот с идентификатор ***, при съседи на тази спорна част: имот с идентификатор *** от северозапад и имот с идентификатор *** от североизток и югозапад, обозначена с оранжев цвят по скица, намираща се на л. 102 от делото; отменил е частично първоинстанционното решение и вместо него е осъдил дружеството да заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на С. Т. Д. и С. Т. И. сумата 1358, 67 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на посочения недвижим имот, ведно със законната лихва, считано от 29.05.2001 г. до окончателното изплащане на сумата. Производството по предявения насрещен иск по чл.108 ЗС за същия имот е прекратено след обезсилване на първоинстанционното решение поради това, че след влизане в сила на 05.12.2008 г. на първоначалното въззивно решение по гр.д. № 1598/2005 г. на СГС, с което искът е уважен, отменено с решение по гр.д 2301/2017г. на ВКС, І г. о., на основание чл.303, ал. 1, т. 3 ГПК, с договор за покупко-продажба от 17.12.2008 г., обективиран в нот.акт № 88/2008 г., ищците са продали имота на трето лице и са заявили, че не поддържат този иск.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с акт за държавна собственост /АДС/ № 4920/14.02.1995 г. на основание чл. 77, ал. 3 и чл. 81, ал. 3 и 4 НДИ /отм./, вр. с § 15 ЗППДОбП /отм./ е актуван недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] - база на „Кваликом“ ЕООД, с общо застроен и незастроен терен от 10 300 кв. м, с находящите се в него 10 броя сгради, построени в периода от 1972 г. до 1985 г., метална ограда, 2 броя канцеларии, преградна стена и асфалтиран учебен полигон с площ от 4350 кв. м. В акта е отразено, че имотът е предоставен за оперативно управление на „Кваликом“ ЕООД, като е отбелязано, че теренът не е предоставен по установения ред на дружеството. С договор за изкупуване на търговско дружество по реда на чл. 35, т.1 ЗППДОбП /отм./, вписан на 03.12.1997 г. в книгите за вписване под № 188, том 20, вх. рег. № 48528, министърът на транспорта, в качеството му на орган по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./, е прехвърлил „Кваликом“ ЕООД с цялото му обособено имущество на купувача „Кваликом-Авто“ ООД. Въз основа на този договор с нот. акт № 21/1997 г. купувачът е признат за собственик на посочените в акта недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], в неурегулирано дворно място с площ от 10 790 кв. м, съставляващо имот с пл. № 879, заснет през 1972 г. и нанесен в кад. л. №№ 151, 170 и 171 по неодобрения кадастрален план на [населено място], м. „М. - О. III част, I том“ на основание чл. 35, т. 1 ЗППДОбП /отм./, вр. с чл. 15 и чл. 16 ТЗ и заповед № ПР-14 от 19.07.1996 г. на министъра на транспорта. С нот. акт № 071/2000 г. е извършена поправка на нот. акт № 21/1997 г. в следния смисъл: на страница 1, на ред 25 от горе надолу след „етаж“ вместо „находящи се в нерегулирано дворно място“, да се чете: „заедно с нерегулирано дворно място, върху което са построени сградите, цялото с…“. Съгласно представената скица от 18.09.1996 г. имот с пл. № *, заснет в кад. л. №№ 151,170 и 171 по кадастрален план на [населено място], м. „М. - О. III част, I том“ през 1972 г., с площ от 10 790 кв. м, се намира извън регулация и е записан в разписния лист към плана като собственост на „Кваликом-Авто“ ООД по силата на договор по чл. 35, т. 1 ЗППДОбП /отм./.
С ПМС № 10 от 16.02.1967 г. е създадена Централно автомобилна школа в системата на ДСО „Пътни строежи“. В изпълнение на т. 18 от постановлението, за площадка на школата е предоставен терен от землището на [населено място] в размер на около 5 дка, югозападно от сегашното кръстовище на Околовръстен път и [улица], с адрес [улица]. По това време по-голямата част от терена е била заета от сметище и са съществували две свободни тухлени постройки, което е отразено в кадастъра от 1947 г. За изпълнение на дейностите по ПМС на терена е извършено допълнително строителство - изградени са учебни кабинети, монтирани са сглобяеми метални халета за ремонт и поддръжка на техниката, положена е асфалтова настилка, извършено е електроснабдяване и водоснабдяване. През 1987 г., след закриването на ДСО „Пътни строежи“, със заповед на стопанския съвет при МС към Главно управление на пътищата (ГУП) е създаден Център за подготовка и квалификация на кадри, към който е преминала и школата, под името „Ц. школа за шофьори и механизатори“. В края на 1992 г. центърът е закрит, а школата е обособена като самостоятелно поделение на ГУП. С разпореждане на МС № 25 от 27.04.1993 г. за образуване на еднолични дружества с държавно имущество в системата на Министерство на транспорта е образувано „Кваликом“ ЕООД, което е поело изцяло активите и пасивите на „Централната школа за шофьори и механизатори“ към 30.04.1993 г. Същото е регистрирано с решение от 13.05.1993 г. по ф. д. №13371/1993 г. на СГС и е запазило предмета на дейност на школата и седалището ѝ в [населено място] - на същата площадка. Със заповед на министъра на транспорта от 15.03.1996 г. е увеличен капиталът на „Кваликом“ ЕООД чрез вписване на нови дялове на основание извършена оценка на терена - посочен е пл. № *, но площта е на реалната част от 10, 3 дка. Заповедта е издадена на основание § 34 ПЗР на ЗИДЗППДОбП (ДВ 109/1995 г.), съгласно който органите, упражняващи правата на собственост на държавата в държавните предприятия, внасят в капитала им правото на собственост върху земята при условията и по реда на чл. 17, ал. 3 ЗППДОбП (отм.), когато земята не е включена в баланса на предприятията, но се ползва от тях. Увеличението е вписано от СГС на 02.12.1996 г., като имотът е заведен като актив в баланса на дружеството през 1993 г. Новоучреденото търговско дружество с държавно участие е приватизирано чрез прехвърляне на акции от държавата на частноправни субекти, поради което процесният имот е бил включен в патримониума на преобразуваната държавна фирма в търговско предприятие с цел неговата приватизация. В договора за изкупуване по реда на чл. 35, т. 1 ЗППДОбП (отм.), сключен на 03.12.1996 г. между Министерство на транспорта и РМД, изрично е посочено, че цената включва и терена. На 10.10.2002 г. е вписано вливане на „Кваликом“ ЕООД в „Кваликом-Авто“ ООД.
На 18.07.1989 г. е сключен договор, с който Колективно земеделско стопанство „Л.“, кв. О., е предоставило за ползване на „Център за подготовка и квалификация на кадри“, чието звено по това време е школата при ГУП, 5 дка полски терен, негоден за машинна обработка, поради местоположението си между шосето за Банкя и околовръстния път, водещи се на [улица], срещу задължение на ползвателя да плаща наем. С договора ползвателят се е задължил да не извършва трайни подобрения или незаконно строителство, а при разваляне на договора да върне мястото очистено от всякакви отпадъци, материали, временни постройки и да го предаде в състоянието, в което го е получил. Теренът, предмет на договора, е предоставен за една година считано от 01.01.1989 г., като действието на договора се продължава след изтичане на този срок, освен ако една от страните го прекрати с едномесечно предупреждение преди изтичането му. В т. 6 от договора е отбелязано, че наемът за 1988 г. се урежда съгласно решението на арбитражно дело № 377/1989 г. на СГА, имащо статут на изпълнителен лист. В писмо № ПК-92-00-172/03.08.1993 г. на Министерство на транспорта е посочено, че клаузите в договора не отговарят на действителното положение, тъй като след 1968 г. имотът е бил ползван от школата, а понастоящем от правоприемника „Кваликом“ ЕООД. Според министерството имотът е представлявал сметище до предоставянето му през 1968 г. на школата и не е бил ползван от ТКЗС като земеделска земя.
С влязло в сила решение от 12.04.2000 г. по гр. д. № 5563/1999 г. на СРС е отменено решение № 0183 от 09.07.1999 г. на ПК „В.“ в частта, с която е отказано да се възстанови правото на собственост в стари реални граници на наследниците на Т. С. В. върху нива от 1,490 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „Б.“, с пл. № *, по кадастралния план /КП/ от 1999 г., като собствеността върху имота им е възстановена в стари реални граници. Въз основа на това решение е издадено решение № 0183 от 04.07.2000 г. на ПК „В.“ за възстановяване на правото на собственост върху посочения имот на наследниците на Т. С. В.. С решение № 0183 от 04.07.2000 г. на ОСЗГ – Нови Искър е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. С. В. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 1,369 дка, в землището на [населено място], местността „Б.“, съставляваща имот пл. № * по картата на землището, и нива от 0,421 дка, в землището на [населено място], съставляваща имот № * по картата на землището. Имот с пл. № *, заснет в кад. л. №№ 170 и 171 по КП на [населено място], м. „М. - О. III част, I том“ през 2000 г., с площ от 1490 кв. м, е идентичен с имот пл. № * по картата на землището на [населено място] и е записан в разписния лист към плана като собственост на наследниците на Т. С. В.. Същият е починал на 06.11.1967 г. и е оставил наследници по закон Е. П. В. – преживяла съпруга, починала през 1996 г., както и трите си дъщери Т. Т. Н., С. Т. Д. и С. Т. И..
От писмо изх. № АГ-11-00-017/14.01.2002 г. на гл. архитект на СО - район „Л.“ е установено, че за сградите, намиращи се имот в пл. № *, кадастрални листове с №№ 170 и 171 по действащия неодобрен КП на [населено място], м. „М. - О. III част“, в архива на Столична община - район „Л.“ се съхраняват следните строителни книжа: 1. скица - виза за предварително проучване и проектиране на „Районен учебно-технически център за услуга на населението“, издадена на 19.01.1984 г. от началника на Управление „Архитектура и градоустройство“ при СНС; 2. Генплан за „ГУП - Ц. школа за шофьори и механизатори“, [населено място], [улица] /в имот пл. № *по плана на [улица], м. „О.“/ - неодобрен; 3. Генплан, одобрен в СГНС, Дирекция „Архитектура и градоустройство“, отдел "Архитектура" на 21.06.1984 г. С писмо изх. № СА-92-00-035/08.08.1989 г. на гл. архитект на ОбНС „Л.“ и на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ е съгласуван проект Генплан за „ГУП - Централна школа за шофьори и механизатори“, [населено място], [улица].
От заключението на приетата по гр. дело № 4747/2001 г. на СРС съдебно-техническа експертиза е установено, че имот с пл. № *, с площ от 1490 кв. м, е заснет и отразен в кад. л. №№ 170 и 171 от действащия неодобрен КП на [населено място], м. „М. - О. III част, I том“ и попада в по-голямата си част върху стар имот пл. № * от КП на [населено място], м. „М. - О. III част“, изработен през 1972 г. Към датата на изготвяне на заключението върху бившия имот пл. № * са нанесени възстановени имоти с пл. №№ *, *, * и други. Разположението на бившите имоти пл. № * и пл. № * спрямо сега съществуващата ситуация, заснета в кад. л. №№ 150, 151, 170 и 171, е отразено на скицата към заключението на вещото лице, според която имот пл. № * и имот пл. № * са съседни. Частта от имот пл. № *, която попада в оградения от „Кваликом-Авто“ ООД терен, е с площ от 1250 кв. м, а оставащата извън оградата част е с площ от 240 кв. м. Върху процесния имот попадат части от две едноетажни сгради, едната от които представлява хале с метална носеща конструкция, покрито с ламарина, а другата сграда /склад/ е с дървена конструкция. Теренът около сградите е асфалтиран. Сградите се намират извън регулация и са или незаконно построени, или с временен статут. За обслужващото хале е налице архитектурен проект - заснемане за узаконяване, подпечатан с печат и подписан от гл. архитект на СО, р-н „Л.“ на 15.10.2003 г. За склада не са представени проекти и одобрени строителни книжа, както и не са предприети мерки за узаконяването му. Съгласно удостоверение изх. № 47/23.01.2004 г. на ОСЗГ „В.“ имот с пл. № * от КП, изработен през 1999 г., е идентичен с имот № *, кад. л. №№ 170 и 171 по скица от ОП „Софийски кадастър“ след влязло в сила съдебно решение в м. „Б.“ и е възстановен по стар КП, изработен по ортофотоснимки, летене от самолет през 1950 г., обявен и обнародван в ДВ, бр.11/09.02.1999 г. Имотът е записан в разписния лист като собственост на Т. С. В.. За терена, в който същият попада, няма данни за наличие на акт за държавна собственост, съставен преди 1991 г. Процесният имот е внесен и включен в блок на ТКЗС, а впоследствие е предоставен за ползване на „Кваликом-Авто“ ООД. Според информационната документация за дълготрайните активи на „Кваликом“ ЕООД към м. септември 1996 г. /приватизационна оценка на дружеството/ намиращите са към този момент сгради, находящи се върху процесното място, са строени в периода от 1972 г. до 1989 г. Те са от временен тип, нямат постоянен градоустройствен статут и са разположени върху терен с площ от 10 300 кв. м, за който няма одобрен застроителен и регулационен план, като преобладаващата част от сградите са с конструкция: типова дървена сглобяема или метална сглобяема; покриви с вълнообразна ламарина; стени с ламаринено талашитени плоскости.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза дълготрайните материални активи на „Кваликом“ ЕООД по инвентаризационните описи са били включени с дата на завеждане- 01.01.1993 г., земи - 10 300 кв. м, с отчетна стойност 460 лв., и сгради - 10 бр., с отчетна стойност 11 493,11 лв. Към момента на извършване на приватизацията на „Кваликом“ ЕООД чрез закупуването му от „Кваликом-Авто“ ООД - 20.12.1996 г., последното дружество е изкупило всички дълготрайни материални активи, в това число и 10 300 кв. м земи и 10 бр. сгради със застроена площ от 1697 кв. м. От събраните гласни доказателства е установено, че първоначално имотът се е ползвал от „Централна Автошкола“, а впоследствие от „Кваликом-Авто“ ООД.
От заключенията на основната и допълнителна съдебно-техническа експертизи, изготвени от вещото лице С. К., е установено, че след 1971 г. е одобрен регулационен план на главна комуникационна мрежа на м. „М. “, но обхватът на този план не засяга имот пл. № *. Въз основа на решението на поземлената комисия през 2000 г. в КП е нанесен имот пл. № *, който е идентичен с имот № * от плана на възстановените имоти. В картата на възстановената собственост /КВС/ и в КП от 1999 г. като имот № * е отразен друг имот, намиращ се североизточно от процесния. Този имот /отразеният в КВС и в КП от 1999 г./ № * е с различна конфигурация, с площ от 1022 кв. м, и се намира на около 400 м от процесния. По регулационния план от 1999 г. имот № * е частично идентичен с имот с пл. № *. Решението на ОСЗГ от 04.07.2000 г., с което е възстановена собствеността върху нива с площ от 1, 369 дка в землището на [населено място], местността „Б.“, съставляваща имот пл. № * по картата на землището, и върху нива от 0,421 дка, в землището на [населено място], съставляваща имот № * по картата на землището, е съобразено с изготвената нова КВС. Първият регулационен план за района, който е в сила и към момента, е одобрен с решение № 44 по протокол 32 от 10.12.2001 г. По този план процесният имот попада в обхвата на УПИ *, *, * от кв. 11, м. „Т. - бул. С.“, и е отреден за обществено обслужване. Със Заповед № РД-18-54 от 30.08.2010 г. е одобрена кадастрална карта за района, а процесният имот е нанесен като имот с идентификатор *** с площ от 1304 кв. м. Възстановеният на ответниците с решение № 183 от 04.07.2000 г. на ОСЗГ имот е индивидуализиран съобразно изменената КВС, одобрена през 1999 г. след издаване на първоначалното решение на ОСЗГ. Този имот е с площ от * кв. м и е идентичен с нанесения в кадастралната карта имот с идентификатор *** с площ от 1304 кв. м. Разликата в площта от 65 кв. м, която не е нанесена в имота по кадастралната карта, попада по регулационния план към пътната инфраструктура. Според разширената тричленна съдебно-техническа експертиза геодезическото заснемане на имот пл. № * е извършено през 1971 г. и същият е нанесен в кад. лист през 1972 г. в КП, емисия 1956 г., полигон 53. В разписната книга за имот № * е вписано „Кваликом“ ООД със заявление от 18.09.1997 г. и с площ от 10 790 кв. м, а имот пл. № * е с площ от 14 921 кв. м. В КП върху имот № * са нанесени имоти с №№ *, * и *. Попълването на имоти с №№ * и * е отменено с решение на Административен съд – София-град от 2016 г. В кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-54 от 30.08.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, върху имот пл. № * попадат имоти със следните идентификатори: *** /идентичен с имот */; *** /идентичен с имот */; ***; ***; *** /стар № */; ***; ***; ***; ***; *** и ***. В регистъра на коригирания план за земеразделяне имот № * е нанесен в м. „О.“ и същият не е идентичен с възстановения на физическите лица имот по решението на ПК. Първият регулационен план за имоти с №№ *, * и * е от 2001 г. и с него за тези имоти се отрежда УПИ *, *, * - за обществено обслужване, от кв. 11 по плана на м. „Т. - бул. С.“. Възстановеният на ответниците имот с № * по решение от 04.07.2000 г. на ПК не е нанесен в одобрената през 1999 г. КВС. Нанесеният имот с № * е съседен на процесния.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че имот № * по одобрената КВС не е идентичен с възстановения в полза на ответниците имот с решение на ПК от 04.07.2000 г. Това несъответствие се дължи на обстоятелството, че към издаването на първото решение на ПК от 04.07.2000 г., в което имотът е посочен като имот № *, картата за възстановената собственост е била одобрена, но решението е издадено в изпълнение на постановеното решение по гр. д. № 5563/1999 г. на СРС, в което имотът е индивидуализиран по неодобрената към този момент КВС. Впоследствие е издадено ново решение на ОСЗГ от 04.07.2000 г., в което признатият за възстановяване имот в полза на ответниците с постановеното решение на СРС, е възстановен в съответствие с одобрената в хода на процеса пред съда КВС. Така възстановеният на наследниците на Т. С. В. имот е описан с актуалните номера по одобрената карта за землището, а именно - нива с площ от 1,369 дка, находяща се в землището на [населено място], местността „Б.“, съставляваща имот пл. № * по картата на землището, при съседи: имот № *, имот № * и имот № *, и нива с площ от 0,421 дка, находяща се в землището на [населено място], съставляваща имот № * по картата на землището, при съседи: имот № *, имот № *, имот № *, имот № * и имот № *. Именно с оглед така установеното несъответствие при описание на имотите по издадените решения на ОСЗГ, въззивният съд е указал на страните да уточнят исковите си претенции съобразно актуалния териториално-устройствен статут на процесния имот, и съобразно допуснатото уточнение процесният имот представлява реална част от имот с пл. № * по КП, емисия 1972 г., като реалната част представлява понастоящем имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-54/30.08.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1304 кв.м, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ***, както и реална част с площ от 65 кв.м от имот с ***, при съседи на тази спорна част: имоти с идентификатор *** от северозапад и *** от североизток и югозапад, обозначена с оранжев цвят по скицата на л. 102 от делото, приподписана от „Кваликом-Авто“ ООД.
По отношение на установителния иск за собственост, основан на твърдението, че ищецът е собственик на процесния имот на основание преобразуване на държавно предприятие в еднолично търговско дружество с държавна собственост, което е било предмет на приватизационна сделка, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в него не е предвидено друго. Съгласно чл. 1 ПМС № 201/25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуване, преобразуване, приватизация на държавни предприятия при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество правото на собственост върху недвижими имоти, които са били предоставени на предприятието за стопанисване и управление на тези предприятия, се внася в капитала на тези дружества, освен ако в акта за тяхното преобразуване е посочено друго. Съдът е приел, че тези разпоредби представляват едно деривативно транслативно основание - само ако държавата е била собственик, тя може да прехвърли правото на преобразуваното дружество (а оттам да бъде придобито и по реда на приватизацията), без да е необходимо за преминаване на собствеността да се извършват други действия, включително и осчетоводяване, заприходяване в баланс и др. Изложени са съображения, че процесният имот не е преминавал в собственост на държавата, поради което и ищцовото дружество не е могло да придобие права върху същия въз основа на реализирания деривативен способ, а именно договор по чл. 35 ЗППДОбП (отм.), тъй като собствениците на земеделски земи, внесени в ТКЗС, не са загубвали правото на собственост, съответно държавата не е придобила права върху тях на основание обобществянето. С внасянето на земеделските земи в ТКЗС правото на собственост не се прекратява, а единствено не е възможно упражняване на правомощията в обхвата му. По делото не са представени доказателства, които да обективират прехвърлителна сделка или административен акт, по силата на които държавата да е придобила собствеността върху имота. Процесният имот не е включен в регулация преди сключването на договора по чл. 35 ЗППДОбП (отм.), не е отреден за държавни или общински нужди, няма данни за отчуждаване и по друг ред. С оглед на това държавата не се е легитимирала като негов собственик и внасянето му от нейна страна в капитала на търговското дружество няма вещнопрехвърлително действие. Съдът е приел, че до момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ праводателите на касатора са били единствено държатели на имота по силата на договор за наем от 18.07.1989 г., сключен между КЗС „Л.“, кв. О., като правоприемник на КБ „Л.“ и „Център за подготовка и квалификация на кадри“ при ГУП за отдаване под наем на 5 дка полски имот, негоден за машинна обработка поради местоположението му между шосето за Банкя и Околовръстния път. Срокът е едногодишен, но договорът се продължава автоматично, освен ако една от страните го прекрати с едномесечно писмено предизвестие. Съставеният акт за държавна собственост няма конститутивно действие, като в него не е посочено конкретно придобивно основание, а е издаден въз основа на фактическото положение. В акта е възпроизведена разпоредбата на чл. 81, ал. 4, изр. 2 НДИ (отм.), с която не се въвежда отчуждителна процедура и дори да се заплати стойността на имота, това не е основание за придобиването му от страна на държавата. Не е осъществено и заявеното в условията на евентуалност придобивно основание - давност, тъй като от 03.12.1997 г. до датата на подаване на исковата молба - 26.02.2001 г., не е изтекъл десетгодишеният давностен срок при осъществяваното недобросъвестно владение, нито е изтекла и кратката петгодишна давност. С оглед на това, съдът е достигнал до извода за неоснователност на предявения установителен иск за собственост.
Във връзка с предявения насрещен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД възивният съд е приел, че след като решението за реституцията на процесния имот в полза на ответниците е постановено след сключване на приватизационния договор през 1997 г., то е непротивопоставимо на ищеца и е допустимо осъществяването на косвен съдебен контрол относно валидността и материалната му законосъобразност, поради което в настоящото производство на обсъждане подлежат възраженията на ищеца, свързани с пречките за реституция поради наличие на застрояване върху имота и поради наличие на пречка по § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОбП /отм./. В тази връзка съдът е приел, че са били налице законовите предпоставки за реституирането на имота, тъй като същият е бил земеделски по своето предназначение към момента на включването му в ТКЗС, съществува в стари (реални или възстановими) граници, по отношение на него не е проведено мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, не е застроен със законна постройка и върху него не е отстъпено право на строеж - арг. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Изложени са съображения, че съгласно § 6, ал. 6 ЗППДОбП /отм./ в случаите на сключена приватизационна сделка, както и в случаите, когато в активите на държавни или общински предприятия са включени движими и/или недвижими вещи - собственост на правоимащите по ЗОСОИ и по ЗСПЗЗ, последните се обезщетяват с акции и дялове на дружеството или с компенсаторни записи по реда на ЗОСОИ. Посочената разпоредба разрешава занапред конкуренцията при едновременно протичащи реституционна и приватизационна процедура, но няма за цел да осъществи (повторна) национализация на вече възстановени имущества. Нормата на § 6, ал. 6 ЗППДОбП /отм./ въвежда още една пречка за реална реституция по ЗВСОНИ, респ. основание за приложение на ЗОСОИ, както и пречка за реституция по ЗСПЗЗ /с изменението на нормата с ДВ, бр. 12 от 1999г./. За да бъдат приложени последиците на цитираната разпоредба обаче, също е необходимо да се установи, че имотът е бил държавен. В случая имот пл. № 879 е бил заприходен и отразен в капитала на „Кваликом“ ЕООД, но това дружество никога не е придобило право на собственост върху него, тъй като държавата не е могла да му прехвърли права, които няма. С оглед на това не е била налице и пречката за реституция по § 6, ал. 6 ЗППДОбП /отм./ и правото на собственост на ищците е валидно възстановено. Съгласно разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ правото на собственост подлежи на реституция за онези недвижими имоти, които се намират в строителните граници на населените места или извън тях, в случаите когато върху тях няма осъществени или проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, а също и когато върху тези имоти няма извършено строителство. Посочената разпоредба има предвид не строеж на единични сгради /чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ/, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности, и е насочена както към земеделски земи, намиращи се в границите на урбанизираните територии, така и към такива извън населените места. Наличието на временна постройка по чл. 120, ал. 1 ППЗТСУ /отм./ не е пречка по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху земеделска земя. Пречка за възстановяване на имота по смисъла на чл. 10б ЗСППЗ е налице, когато се установи, че имотът е застроен с постройки, които имат траен устройствен статут - представляват обекти на основното или допълващото застрояване на терена, съобразно отреждането му по плана, но не и по отношение на постройки, изградени по реда на отменения чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ, които се разрешават по изключение, за задоволяване на временни нужди, и подлежат на премахване от ползвателя след изтичане на срока за ползването им или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, като при настъпване на визираните в чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ предпоставки ползвателят на постройките няма противопоставимо на собственика на терена право да държи същите в имота. Съдът е посочил, че в подкрепа на този извод е и липсата на застроителен план за имота към момента на построяването, а също и фактът, че имотът е бил отдаван под наем от ТКЗС със задължението на наемателя върху него да не се строи и да бъде върнат очистен от всякакви материали, временни постройки и др. С оглед на това е прието, че наличието на тези строежи с временен статут, както и обстоятелството, че имотът се ползва от трето лице, не съставлява пречка за възникването на реституционния ефект по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При приложението на § 6, ал. 6 ПЗР ЗППДОП /отм./, респ. § 11 ДР ЗПСК, и преценка на разписаните в закона предпоставки за придобиване на недвижим имот в урбанизирана територия чрез приватизация по реда на чл. 35, т. 1 ЗППДОП /отм./ от приватизирано дружество, включва ли се наличието на право на собственост на държавата – праводател върху имота, без значение на правното основание, на което е възникнало, стига да е уредено в закона, в това число и по чл. 10б, ал. 5, във вр. с чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ или при преценката за наличие на предпоставки за придобиване съгласно чл. 17а ЗППДОП /отм./ следва да се приема, че недвижим имот може да се придобие по ЗППДОП /отм./, само ако държавата притежава в патримониума си недвижим имот, предмет на обобществяване по смисъла на ЗСПЗЗ, само на основание прехвърлителна сделка или административен акт, предхождащи влизането в сила на Конституцията на Република България от 1991 г., ЗСПЗЗ и ЗППДОП /отм./; 2. Придобиването по чл. 17а ЗППДОП и § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ представлява ли самостоятелно правно основание за притежаване право на собственост от приватизирано дружество и въз основа на сключен по реда на чл. 35, т. 1 ЗППДОП /отм./ приватизационен договор върху недвижим имот, включен в капитала на дружеството, когато имотът е колективизирана земя, дори и държавата да не е била собственик към момента на сключване на договора, ако имотът не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ до момента на влизане в сила на § 6, ал. 6 ЗППДОП /изм. ДВ, бр. 39 от 07.04.1998 г./, респективно към момента на откриване на процедура по приватизация както и в хипотезата, в която се касае за колективизирана земеделска земя, върху която след обобществяването е извършено застрояване по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗППДОП /отм./ от държавни и общински предприятия и бившите собственици са направили предвиденото в чл. 18, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗППДОП /отм./ искане и в указания срок до 30.04.1994 г.; следва ли съдът при приложение на § 6, ал. 6 ПЗР на ЗПДОП /отм./, в темпорално отношение да съобрази момента на придобиване на имот на основание приватизационна сделка и момента на постановяване на решение за реституция по ЗСПЗЗ след влизане в сила на разпоредбата; 3. Представлява ли § 6, ал. 6 ПЗР на ЗПДОП /отм./ уредена в закона самостоятелна пречка за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници, респ. подлежи ли на самостоятелна съдебна преценка при проверката за законосъобразност на решение за възстановяване; 4. Подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот, включен в границите на урбанизирана територия, при осъществено мероприятие на държавата, когато възстановеният имот е част от имот, засегнат от мероприятието, и кои характеристики на извършеното строителство са релевантни за преценката, че е извършено мероприятие; 5. Имат ли конститутивно действие решенията, с които се възстановява собствеността по реда на ЗСПЗЗ в хипотезите на чл. 18ж ЗСПЗЗ, в реални /стари възстановими граници/, ако към момента на постановяване на решението има изработена КВС, но в решенията за възстановяване имотът не е индивидуализиран по действащата към момента на издаването му КВС; 6. Следва ли съдът да изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал по делото, от значение към правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществени и кои – не с оглед твърденията на всяка от страните, като съобрази и заключенията по делото, които кореспондират на данните по него; 7. Прекъсва ли се придобивната давност на владелеца при предявяване на установителен иск за собственост на завладения имот от владелеца срещу собственика. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответниците по касационната жалба Т. Т. Н., С. Т. Д. и С. Т. И. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му относно установителния иск за собственост, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По първата група свързани въпроси е даден отговор в т. 2 г от ТР № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП /отм./ за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество. В случая въззивният съд е съобразил тази задължителна практика, като е приел, че извършената приватизация няма вещнотранслативен ефект и не е пречка за реституцията на процесния имот, тъй като същият не е бил държавна собственост към момента на предоставянето му за стопанисване и управление на държавното предприятие. В допълнение следва да се отбележи, че посочената от касатора практика на ВКС – Р № 77 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 229/2010 г., І г. о., Р № 78 от 08.07.2010 г. по гр.д.№ 4543/2008 г., І г. о., и др. се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие на обжалваното решение с нея не е налице, но дори и такова да съществува, това не е основание за допускането на касационното обжалване, след като същото е съобразено с приетото в цитираното тълкувателно решение. Съдебната практика е константна, че при липсата на доказателства спорният имот да е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден от закона придобивен способ, съставеният акт за държавна собственост, който има само констативно действие, не може да легитимира държавата като негов собственик, респ. същата не е могла да прехвърли права, каквито не е притежавала.
По отношение на втората група въпроси - относно това дали по отношение на процесния имот са налице предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ, съответно – наличието на пречки по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, е налице константна практика на ВКС, съгласно която след като към 1991 г. върху бившата земеделска земя е осъществено мероприятие на държавата, включващо построени сгради, то е налице пречка за реституция. В настоящия случай обаче въззивният съд е приел, че такава пречка липсва, тъй като сградите, находящи се в имота, нямат характер на постоянни производствени съоръжения, а само на временни строежи по чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ, който извод е в съответствие с практиката на ВКС – Р № 1379 от 29.12.2008 г. по гр.д.№ 5714/2007 г., ІV г.о., Р № 261 от 23.01.2015 г. по гр.д.№ 502/2014 г., І г.о. и др. В допълнение следва да се отбележи, че тези въпроси имат отношение към съображенията на съда за уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД, а не към тези по установителния иск за собственост, тъй като дори хипотетично да се приеме, че ответниците по този иск не се легитимират като собственици на имота по силата на решението за реституция, от това не следва извод, че негов собственик е била държавата, респ. че понастоящем той принадлежи на касатора. В този смисъл тези въпроси нямат отношение към изхода на спора по предявения иск по чл.97, ал.1 ГПК /отм./.
По шестия въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената ѝ дейност по оценка и подробен анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Последният поставен въпрос не кореспондира на съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. В мотивите на въззивното решение не е обсъждан въпросът дали предявяването на установителен иск за собственост на завладения имот от владелеца срещу собственика прекъсва придобивната давност и такъв извод в решението липсва. В допълнение следва да се отбележи, че според установената практика съдът следва да разгледа наличието на предпоставките за придобиването на недвижим имот по давност единствено по отношение на посочения от страната период на осъществявано владение при предявяването на иска, респ. на възражението.
Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на тези въпроси липсват и визираните в т.4 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание.
Доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение в частта относно иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./,тъй като съдът се е произнесъл относно принадлежността на правото на собственост относно имот пл.№ *, какъвто не е налице в правния мир, а не съобразно направената от касатора индивидуализация на претендирания имот при повторното разглеждане на делото, не кореспондират на данните по делото, тъй като в случая въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, но е описал имота според направената от касатора индивидуализация при новото разглеждане на делото със съответните идентификатори по КККР.
Сочените от него евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта му относно иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./.
По жалбата срещу въззивното решение в частта му, с която е разгледан предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД:
Същата е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., която по искове за парични вземания е търсената сума – чл. 69, ал.1, т.1 ГПК. В случая предявеният иск е с цена 1358,67 лв. поради което в тази ѝ част жалбата следва да се остави без разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 265059 от 27.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 15465/2017 г. на Софийския градски съд, в частта му относно иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./.
О с т а в я без разглеждане касационната жалба на „Кваликом-Авто“ ООД срещу въззивното решение в частта му относно иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
О п р е д е л е н и е т о в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата му част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: