4
10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 50004
гр. София, 06.06.2024г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№1772 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], /в хода на производството дружеството е променило правно- организационната си форма в АД/, срещу решение №10573 от 22.12.2021г. по в.гр.д.№5118/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав. С него след частична отмяна на решение №4887 от 02.07.2019г. по гр.д.№10198/2017г. на Софийски градски съд, ГО, I -19 състав, е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД срещу А. Д. Р. иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 27 370,03 лв., представляваща главница, сумата от 9521,67лв., представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 12.03.2017г., сумата от 3 442,06 лв., представляваща санкционна лихва за периода от 14.03.2014г. до 13.03.2017г. и сумата от 120 лв., представляваща такса предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2017г. по гр.д.№15581/2017г. по описа на СРС, 24 състав, като погасен по давност. Решението е постановено при участието на „ОТП Факторинг България“ ЕАД в качеството на трето лице помагач на страната на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД. В останалата необжалвана част, с която искът на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], е отхвърлен до пълния предявен размер, решение №4887 от 02.07.2019г. по гр.д. №10198/2017г. на Софийски градски съд, ГО, I -19 състав, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба на „Банка ДСК“ АД, [населено място], се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и със събраните по делото доказателства. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит е настъпила преди връчването на представената по делото нотариална покана, както и поддържа, че неправилно съдът свързва настъпването на предсрочната изискуемост с две последователни дати: 01.12.2011г. – датата на подаване на предходно заявление срещу длъжника, което е прието за редовно от заповедния съд и 15.12.2011г. – датата на издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по това заявление. Поддържа, че с оглед тези неправилни изводи относно датата на настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията, предмет на предявения иск, съдът неправилно е приел, че същите вземания са били погасени по давност към датата на исковата молба – 10.08.2017г. и към датата на подаване на процесното заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 14.03.2017г. Твърди, че тези изводи са в противоречие със задължителната практика на ВКС, че за да настъпи предсрочна изискуемост е необходимо да се направи изявление от кредитора, отправено до длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и същото това изявление да достигне до длъжника.
Ответницата по касация А. Д. Р., оспорва касационната жалба, като поддържа, че обжалваното въззивно решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Излага подробни съображения за основателност на възражението й за погасителна давност по отношение на всички претенции, като прави и оплаквания относно установения размер на задълженията по договора за кредит.
Третото лице – помагач на страната на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД в хода на касационното производство е преобразувано чрез вливане в „Банка ДСК“ АД, [населено място] и прекратено без ликвидация, поради което същото е заличено като страна в процеса.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] и ответницата по иска А. Д. Р., е сключен договор за банков кредит за текущо потребление от 12.10.2007г., изменен и допълнен с допълнително споразумение от 19.04.2010г. По силата на договора банката предоставила на кредитополучателя сумата от 40 000 лева, която е била усвоена изцяло. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на т.9.3 от ОУ към договора за банков кредит, поради което е счел за неприложим едностранно завишеният от банката по силата на тази клауза лихвен процент от 8,75% на 14,95%. Счел е за неоснователен довода на жалбоподателката Р., че нищожността на посочената клауза влече недействителност, респ. нищожност на целия договор, като е приел, че договорът би могъл да бъде сключен и без отделните недействителни клаузи. Във връзка с въведеното от жалбоподателката възражение за изтекла погасителна давност, е констатирал, че изискуемостта на задължението по кредита е настъпила преди връчването на представената по делото нотариална покана. Установил е, че преди това производство, банката – ищец е провела две отделни заповедни производства за задълженията по процесния договор за кредит: първото заповедно производство по ч.т.д.№52837/11г. на СРС е било образувано по заявление вх.№52849 от 01.12.2011г. и е приключило с издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК на 15.12.2011г., а второто заповедно производство по ч.т.д.№56759/11г. на СРС е било образувано по заявление вх.№56754 от 14.12.2011г., което е било отхвърлено с определение, влязло в сила на 25.02.2012г. При тези данни въззивният съд е приел, че доколкото не са представени изрично доказателства за датата на обявената предсрочна изискуемост на кредита, то като такава трябва да се приеме датата на подаване на заявлението, което е прието за редовно от заповедния съд – 01.12.2011г., защото към тази дата е констатирано, че вземането е станало изискуемо и е започнала да тече погасителна давност, доколкото съдът е бил длъжен да съобрази всички обстоятелства, включително и настъпилите в хода на заповедното производство при издаване на заповедта за незабавно изпълнение. С оглед на това е направил извод, че вземанията, предмет на предявения иск, към датата на завеждане на исковата молба – 10.08.2017г., както и към датата на подаване на поредното заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение -14.03.2017г., са били погасени по давност.
С определение №50510/20.07.2023г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: „Относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост по договор за банков кредит в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК?“
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на предвидените обстоятелства и след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В решение №77 от 10.05.2016г. по т.д. №3247/2014г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение №161 от 08.02.2016г. по т.д. №1153/2014г. на ВКС, ТК, ІI т. о., се посочва, че предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаването от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Същото разрешение е възприето и в последователната практика на ВКС по приложението на разпоредбите на чл.422 от ГПК и чл.417 от ГПК - решение №40 от 17.06.2015г. по т.д. №601/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №132 от 13.01.2021г. по т.д. №2195/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №64 от 09.02.2015г. по т.д. по гр.д.№5796/2014г. на ВКС, ІV г.о.
При извод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо, искът може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. В този смисъл са разрешенията в ТР №8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС и решение №10/25.02.2020г. по т.д.№16/2019г. на ВКС, ІІ т.о., според които е без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, ако изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК в рамките на претендираните суми.
По основателността на касационната жалба:
Предвид посочената практика на ВКС изводът на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на задължението по договора за кредит е настъпила към 01.12.2011г. – датата на подаване на предходно заявление срещу длъжника, което е прието за редовно от заповедния съд, поради което вземанията за главница, такса, възнаградителна и санкционна лихва са били погасени по давност към 14.03.2017г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, с което е инциирано настоящото производство/ е направен в нарушение на материалния закон. Самият факт на издаване на издаване на заповед за изпълнение не може да се счита за доказателство за надлежното връчване на изявление за предсрочна изискуемост, доколкото осъществената от заповедния съд проверка при произнасянето по подаденото заявление, не обвързва съда в последващото производство по чл.422 от ГПК при своевременно подадено от длъжника възражение. Самата заповед за изпълнение няма характер на официален удостоверителен документ относно правопораждащите вземането факти. Едва с изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл.416 от ГПК всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение №207 по гр.д.№7030/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о./ извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила.
Следва да се отбележи и това, че заповедта за изпълнение, на която решаващият състав на САС е основал изводите си, че от банката е осъществено обявяване на предсрочната изискуемост и това е установено от заповедния съд, не е издадена за задълженията по процесния договор за кредит между страните от 12.10.2007г., изменен с допълнително споразумение от 13.10.2009г., а по договор за кредит овърдрафт от 12.10.2007г., изменен с допълнително споразумение от 19.04.2010г., по силата на което е преструктуриран също в договор за текущо потребление. Макар и двата договора да са от една дата, договорът, за който е издадена заповедта по ч.т.д.№52837/11г., е индивидуализиран не само с дата на сключване, но и с датата на допълнителното споразумение към него и с пълния размер на главницата, който е 10 000 лева, а също и с представеното към заявлението извлечение от счетоводните книги към сметка №0000000018392022. Самата ответница не оспорва това обстоятелство, като в отговора на исковата си молба посочва, че заповедта за изпълнение по ч.т.д.№52837/11г. на СРС е издадена за друг договор, като задълженията по него са изцяло погасени от нея след издаването на заповедта.
На още по – малко основание може да се счита за обявена предсрочната изискуемост със заявлението по ч.т.д.№56759/2011г. на СРС, което касае процесния договор със заемна сума в размер на 40 000 лева, доколкото с разпореждане от 23.01.2012г. съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение именно по съображения, че не е доказано обявяването на предсрочната изискуемост на договора за кредит. Съответно при липса на издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, не е осъществявано връчване на книжа на кредитополучателя и не е относимо възражението, че връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника има характер на уведомяване за обявяване на предсрочната изискуемост.
Неоснователни са и доводите на ответницата А. Р., поддържани във въззивната жалба и в отговора на касационната жалба, че справка изх.№57609/22.06.2016г. на БНБ, представена от банката със заявлението по чл.417 от ГПК по гр.д.№15581/2017г. по описа на СРС, 24 състав, удостоверява настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по процесния договор за кредит към 22.06.2011г. Разбирането на банката относно настъпването на автоматичната предсрочна изискуемост по силата на изрична уговорка в договора за кредит, обективирано в изпратената до БНБ информация по реда на чл.10 от Наредба №22 на БНБ от 16 юли 2009г. за Централния кредитен регистър и в подаденото по ч.т.д.№56759/2011г. на СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение, не е в съответствие със задължителните постановки в т.18 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК. След приемането на тълкувателното решение, в съответствие с приетото в него разрешение, към м.януари 2015г. банката – кредитор отново е обявила като размер на просрочената главница по договора за кредит общата сума на неиздължените вноски с 4918 лева. Нито в справката, нито в другите представени по делото документи, се съдържат данни, че уведомление за предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит е било връчено на кредитополучателката преди 18.08.2016г., когато по реда на чл.47 от ГПК й е връчена нотариална покана от 17.06.2006г., съдържаща изрично изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Спорен между страните в касационното производство е и размерът на непогасените задължения на ответницата А. Р. по процесния договор за кредит. В касационната жалба не са изложени оплаквания срещу преценката на въззивния съд, който е споделил изводите на първата инстанция: относно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, относно началния момент на приложимата погасителна давност /от падежа на всяка вноска/ и съответно относно погасяването по давност на вземането за вноските от главницата за периода до 13.03.2012г./ пет години преди датата на заявлението, по което е образувано настоящото производство/ и погасяването по давност на вземането за част от вноските от претендираната възнаградителна лихва за периода до 13.03.2014г. / три години преди датата на заявлението/. В частта, с която исковете за главница и възнаградителна лихва са отхвърлени частично като погасени по давност, решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Всички оплаквания и възражения на касатора касаят извода на въззивния съд за погасяване на установените с първоинстанционното решение задължения по давност и са обсъдени с настоящия съдебен акт.
В отговора на касационната жалба ответницата – кредитополучател, наред с доводите за основателност на възражението й за погасителна давност по отношение на всички претендирани от ищеца вземания, прави и оплаквания относно установения размер на задълженията по договора за кредит. Поддържа, че въззивният съд е следвало да съобрази размера на задължението за главница, посочен в справката, издадена от БНБ – Централен кредитен регистър, данните в която са предоставени от самия ищец по делото. Също така сочи, че не е изчислен правилно от съдилищата размерът на задължението за договорна лихва за периода от 36 месеца преди датата на исковата молба.
Неоснователен е доводът на ответницата по исковете, че относно размера на задължението за главница следва да бъде кредитирана справка изх.№57609/22.06.2016г. на БНБ. Съдържанието на тази справка възпроизвежда информация, предоставена от „Банка ДСК“ АД, за размера на задълженията по кредита към 31.05.2016г., а предмет на настоящия спор е вземането за всички вноски дължими до края на срока на договора -14.03.2017г., при обявена на 18.08.2016г. предсрочна изискуемост.
Основателни са оплакванията на ответницата, че непогасеният по давност размер на задължението за възнаградителна лихва не е определен правилно. Видно от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, месечният размер на възнаградителната лихва е фиксиран на 203,23 лева, с изключение на последната вноска с падеж 14.03.2017г., която възлиза на 162,58 лева. В заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, ищецът се е позовал на обявена на 06.10.2016г. предсрочна изискуемост на кредита, но видно от представената със заявлението нотариална покана, обективираща изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, същата е била връчена на ответницата А. Р. на 18.08.2016г. Съгласно задължителните разяснения в ТР №3/2017 от 27.03.2019г. по т.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Съобразно данните от заключението на ССЕ общият размер на задължението за възнаградителна лихва за посочения период възлиза на 6096,90 лева / 30 вноски от 203,23 лева с падеж от 20.03.2014г. до 18.08.2016г./
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД срещу А. Д. Р. искове с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 27 370,03 лева, представляваща главница, сумата от 6096,90 лева, представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 18.08.2016г., сумата от 3 442,06 лева, представляваща санкционна лихва за периода от 14.03.2014г. до 14.03.2017г. и сумата от 120 лв., представляваща такса предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2017г. по гр.д.№15581/2017г. по описа на СРС, 24 състав, като погасен по давност, като бъде постановено друго, с което бъде признато за установено съществуването на посочените вземания. Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските.
В частта, с която е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу А. Д. Р. иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 3424,77 лв., представляваща разликата между дължимата сума от 6096,90 лв. и присъдената с първоинстанционното решение сума от 9521,67 лв., като договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 12.03.2017г., решението следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора ответницата по касация А. Д. Р. следва да бъде осъдена да заплати на касатора „Банка ДСК“ АД съразмерно с уважената част от исковете направените в първоинстанционното, във въззивното и в касационното производство разноски в общ размер на сумата 3296,80 лева / 833,54 лева за заповедното и 1159,44 лева за първоинстанционното производство, съобразно съотношението между уважения размер и пълния претендиран размер на исковете; 277,59 лева за въззивното и 1026,23 лева за касационното производство съобразно съотношението между уважения размер и пълния размер на обжалваемия интерес/ .
На ответницата по касация А. Д. Р. следва да бъдат присъдени съразмерно с отхвърлената част от исковете разноски за за въззивното производство в размер на 64,73 лева. Разноски за касационното производство не се претендират от ответницата.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №10573 от 22.12.2021г. по в.гр.д.№5118/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение №4887 от 02.07.2019г. по гр.д.№10198/2017г. на Софийски градски съд, ГО, I -19 състав, е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу А. Д. Р. иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 27 370,03 лева, представляваща главница, сумата от 6096,90 лева, представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 18.08.2016г., сумата от 3 442,06 лева, представляваща санкционна лихва за периода от 14.03.2014г. до 14.03.2017г. и сумата от 120 лв., представляваща такса предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2017г. по гр.д.№15581/2017г. по описа на СРС, 24 състав, като погасен по давност, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Банка ДСК“ АД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], срещу А. Д. Р. ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.2 иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 27 370,03 лева /двадесет и седем хиляди триста и седемдесет лева и три стотинки/, представляваща главница, сумата от 6096,90 лева /шест хиляди деветдесет и шест лева и деветдесет стотинки/, представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 18.08.2016г., сумата от 3 442,06 лева /три хиляди четиристотин четиридесет и два лева и шест стотинки/, представляваща санкционна лихва за периода от 14.03.2014г. до 14.03.2017г. и сумата от 120 лева /сто и двадесет лева/, представляваща такса предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2017г. по гр.д.№15581/2017г. по описа на СРС, 24 състав.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №10573 от 22.12.2021г. по в.гр.д.№5118/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу А. Д. Р. иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 3424,77 лв., представляваща разликата между дължимата сума от 6096,90 лв. и присъдената с първоинстанционното решение сума от 9521,67 лв., като договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 12.03.2017г.
ОСЪЖДА А. Д. Р. ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.2 да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл.78 ал.1 от ГПК общо сумата 3296,80 лева /три хиляди двеста деветдесет и шест лева и осемдесет стотинки/, от които сумата 833,54 лева разноски за заповедното и 2 463,26 лева разноски за производството пред трите инстанции.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на А. Д. Р. ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.2, разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 64,73 лева /шестдесет и четири лева и седемдесет и три стотинки/.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |