5 решение по гр.д.№ 569 от 2010 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр.София,12.07.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на девети март две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 569 по описа за 2010 г. приема следното: Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Г. С. и И. Н. С. срещу решение № 2130 от 29.12.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в.гр.д.№ 3083 от 2008 г., с което е отменено решение № 81 от 01.04.2002 г. по гр.д.№ 333 от 1998 г. на Пловдивския районен съд и вместо него е постановено ново решение за допускане на делба на два имота, останали в наследството на Н. И. С., починал на 04.04.1992 г. /апартамент, находящ се в [населено място] и дворно място с построените в него жилищна и стопански сгради, находящи се в [населено място]/ между неговите наследници Д. Н. С., К. Г. С. и И. Н. С. при посочени от съда квоти. С. К. Г. С. и И. Н. С. обжалват решението в частта, с която съдът е приел, че искането на Д. С. за възстановяване на запазената й част от наследството на Н. С. не е погасено по давност, че е неоснователно възражението на К. С. по чл.21 от СК /отм./, че построената в дворното място в [населено място] вилна сграда е нейна изключителна собственост и относно квотите на страните в съсобствеността, които били неправилно изчислени. В писмен отговор от 15.04.2010 г. съделителката Д. Н. С. оспорва жалбата. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, като взе предвид становищата на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд за допускане на делба, което е допуснато до касационно обжалване с определение № 1110 от 11.12.2010 г. на ВКС по настоящото дело. По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване /има ли съдът задължение по чл.34 от ЗН да даде срок на заветника да избере с кой от двата завещани имота да се извърши намалението на завещателното разпореждане за възстановяване на запазената част на наследника по закон и затова в кои случаи имотът-предмет на завета остава собственост на заветника и в кои случаи този имот остава в наследството и при какви квоти се дели между наследниците по закон съгласно чл.36 от ЗН/ настоящият състав на ВКС приема следното: Правилна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 150 от 04.03.1992 г. по гр.д.№ 1071 от 1991 г. на ВКС, според която когато два или повече от делбените имоти са завещани на заветник, в производството по делба съдът е длъжен да даде срок на заветника да избере с кой от двата завещани имота да се извърши намалението на завещателното разпореждане за възстановяване на запазената част на наследника по закон. Това разрешение на въпроса напълно съответства на смисъла на разпоредбата на чл.34 от ЗН, която цели да се запази частично действието на направен от наследодателя завет на два имота, когато възстановяването на запазената част от наследството на наследника по закон може да се осъществи чрез връщане в наследството само на един от завещаните имоти. Що се отнася до приложението на чл.36 от ЗН, правилна е практиката, обективирана в решение № 213 от 19.07.2001 г. по гр.д.№ 592 от 2000 г. на ВКС, Първо г.о. поради следното: Съгласно чл.36 от ЗН, когато завещаният имот надвишава с ¼ разполагаемата част от наследството, този имот се връща в наследството /съответно дели се между наследниците по закон/, а заветникът получава само стойността на разполагаемата част. Обратно, когато завещаният имот не надвишава с ¼ разполагаемата част от наследството, заветникът може да запази целия имот, като в този случай дължи на наследниците по закон пари според цената по време на намаляването. С оглед на това разрешение на поставените по делото правни въпроси, при постановяване на обжалваното решение съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е дал срок на заветника И. С. да посочи с кой от двата завещани му имота иска да бъде допълнена запазената част на наследницата Д. С.. По делото е установено, че наследодателят Н. С. е направил завети на два имота в полза на сина си И. С. и съгласно чл.34 от ЗН в този случай на същия е следвало да бъде дадена възможност да избере с кой от двата завещани имота да се извърши възстановяването на запазената част на Д. С. от наследството на баща й Н. С.. Въпреки дадената му от настоящата инстанция възможност да направи такъв избор, обаче същият не е сторил това, поради което намаляването на завещателните разпореждания следва да се извърши съразмерно, така както предвижда чл.32 от ЗН. Така е процедирал и въззивният съд в обжалваното решение /извършил е намалението на завещателните разпореждания съразмерно/, поради което решението му като краен резултат е правилно. Правилно съдът е приложил и разпоредбата на чл.36 от ЗН. Неоснователен е доводът на касаторите, че съгласно чл.36 от ЗН можели да си запазят собствеността върху имота в [населено място]. Съгласно чл.36 от ЗН заветникът може да запази собствеността върху завещан му имот, само когато стойността на имота-предмет на завета не надвишава с 1/4 разполагаемата част от наследството. В случая завещаната на И. С. 1/2 ид.ч. от имота в [населено място] е на стойност 201 690 лв., тоест надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част от наследството в размер на 125 033 лв. /разполагаемата част от наследството плюс 1/4 от нея възлиза на 156 291,25 лв., а завещаната част от имота в [населено място] е на стойност 201 690 лв./. Обосновано, въз основа на приетите по делото съдебно-графологически експертизи съдът е приел, че заветите от 27.03.1992 г., които Н. С. е направил в полза на втората си съпруга К. С. и сина си И. С., са действителни /написани и подписани от наследодателя/ и че с тези завети се нарушава запазената част от наследството на дъщерята на Н. С.- Д. С.. Неоснователен е касационния довод, че искането на Д. С. за възстановяване на запазената й част от наследството на баща й е погасено по давност: Съгласно приетото т.3 на ППВС №7 от 28.11.1973 г. 5-годишният давностен срок за предявяване на искането по чл.30 от ЗН за възстановяване на запазена част от наследството започва да тече от момента, в който заветникът упражни правата си по завещанието. В случая ответниците са упражнили правата си по завещанието едва на 02.03.1999 г., когато в съдебно заседание Д. С. е била уведомена, че в полза на К. С. и И. С. има направено завещание /завет/. Завещанието е обявено едва след тази дата- на 17.03.1999 г. От този момент до момента на предявяване на искането за възстановяване на запазената част /23.04.1999 г./ не са изминали 5 години. Неоснователно е твърдението, че К. С. и И. С. са упражнили правата си по завещанието веднага след смъртта на завещателя през 1992 г. Правата по завещанието се упражняват или с обявяването му или нарочни действия, с които се обективира волята за приемане на наследството по завещание. В случая няма категорични доказателства преди заявлението им в съдебно заседание от 02.03.1999 г. и преди обявяване на завещанието на 17.03.1999 г. заветниците да са упражнили правата си по завещанието с конклудентни действия. А както бе изложено и по-горе, от този момент до момента, когато съделителката Д. С. е направила възражение за възстановяване на запазената й част от наследството на наследодателя, не са били изминали 5 години. Неоснователно е и доводът, че Д. С. не е приела наследството на баща си в предвидения към онзи момент 5-годишен срок по чл.50 от ЗН: Наследодателят Н. С. е починал на 04.04.1992 г. Към този момент е бил действащ чл.50 от ЗН, който е предвиждал 5-годишен срок за приемане на наследството. Със ЗИД на ЗН, публ. в ДВ бр.60 от 24.07.1992 г. този срок е отменен. Съгласно пар.9 от ПР на този закон и приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 04.11.1998 г. на ОСГК на ВКС, в настоящият случай наследниците по закон на Н. С. могат да приемат наследството му без да са ограничени със срок, тъй като към момента на отмяната на чл.50 от ЗН все още не е бил изтекъл предвидения в този закон 5-годишен срок за приемането на това наследство. Неоснователно е и твърдението на К. С. и И. С. за придобиване на делбените имоти по давност. В случая след смъртта на наследодетеля Н. С. наследниците му К. С. и И. С. са станали владелци на своите идеални части от наследствените имоти и държатели на притежаваните от другата наследница Д. С. идеални части. Съгласно утвърдената практика на ВКС, в този случай, за да установяват владение върху целия имот сънаследниците следва да отблъснат владението на другия наследник, като ясно демонстрират пред него намерението си да своят целия наследствен имот. В конкретния случай от събраните по делото доказателства не се установява К. С. и И. С. да са сторили това. Поради което и не биха могли да придобият по давност притежаваните от Д. С. идеални части от оставените в наследството на баща й недвижими имоти. Неоснователно е и твърдението на К. С. за изключителна собственост върху дворното място и вилната сграда в [населено място]. От събраните по делото доказателства /нотариален акт № 87 от 21.04.1976 г. и свидетелски показания/ е установено, че дворното място е придобито от наследодателя Н. С. по време на брака му с К. С. и че към момента на смъртта му вилната сграда в имота е била завършена в груб строеж /до покрив/ и следователно е представлявала годен обект на собственост. Поради това и дворното място и изградената в него вилна сграда са били СИО на Н. и К. С., а след смъртта на Н. С. са останали съсобствени при квоти ½ ид.ч. за съпругата К. С. и останалата ½ ид.ч. за наследниците по закон или евентуално по завещание на Н. С.. Неоснователно е и твърдението на К. С., че дворното място и вилната сграда са нейна иднивидуална собственост, тъй като били придобити изцяло с нейни лични средства. Видно от нотариалния акт № 87 от 21.04.1076 г. в него като купувачи са записани двамата съпрузи К. и Н. С.. В този случай, дори и всички средства за закупуването на имота да са били лична собственост на един от съпрузите, то имотът се придобива от двамата съпрузи в режим на СИО, тъй като се счита, че е извършено дарение от съпруга, дал средствата. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана например в решения № 508 от 12.01.2011 г. по гр.д.№ 1150 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. и решение № 848 от 26.11.2010 г. по гр.д.№ 153 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. Неоснователен е и касационния довод за неправилно решение относно квотите на съделителите поради това, че неправилно част от включените в делбената маса имоти били оценени по цени, преди деноминацията, а друга част по цени след деноминацията от м.07.1999 г. Това твърдение на касаторите не отговаря на истината. В нито една от приетите по делото експертизи за оценяване на включените в делбата недвижими имоти, трайни насаждения, МПС и движими вещи не е посочено, че цената им е определена по различни цени- едни по цени преди, а други по цени след деноминацията от м.07.1999 г. Задачата на вещите лица е била и съответно същите са дали заключение за стойността на горепосочените недвижими и движими вещи към датата на откриване на наследството на 04.04.1992 г. При тази оценка обаче очевидно вещите лица са отчели деноминацията от м.07.1999 г., тъй като всички експертизи, на които е основано въззивното решение, са депозирани в съда и приети след м.07.1999 г. Неоснователен е и касационния довод за неправилност на въззивното решение относно квотите на съделителите поради обстоятелството, че цената на трайните насаждения неправилно била включена в делбената маса два пъти- веднъж като част от цената на имота в [населено място] и веднъж самостоятелно. Видно от приетите експертизи при оценката на дворното място и къщата в [населено място] вещите лица- инженери и архитекти не са включили цената на намиращите се в имота трайни насаждения, като последните са оценени отделно в отделна експертиза от вещо лице-агроном. С оглед на всичко гореизложено, обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд е правилно и като такова на основание чл.293, ал.1 от ГПК следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2130 от 29.12.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 3083 от 2008 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.