Р Е Ш Е Н И Е № 4 София, 25 август 2022г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди двадесет и втора година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1039/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия Г. Л., чрез защитника му адв.Р. Н. срещу въззивно решение № 59 от 13.10.2021г., постановено по внохд №194/21г. по описа на Апелативен съд - Бургас. В жалбата се правят оплаквания по всички касационни основания на чл.348, ал.1 от НПК. Искането е за изменение на въззивното решение, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление(не се сочи кое е това престъпление), с произтичащите от това последици, като на подсъдимия да бъде наложено наказание глоба в съответен размер. Алтернативно се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В срока по чл.351 от НПК е депозирано допълнение, в което са развити подробни доводи в подкрепа на релевираните касационни основания. Също така е заявено искане за оправдаване на подсъдимия. В съдебното заседание пред касационната инстанция, защитникът на подсъдимия – адв. Н. поддържа касационната жалба, както и всички съображения, изложени в допълнението. Акцентира на оплакването за допуснати нарушения на материалния закон. Твърди че е налице противоречие между Наредбата на [община] за опазване на обществения ред и ЗДвП, тъй като последният също предвижда наказание за нарушение - “домуване “ на автомобила и съгласно ЗНА е акт от по-висок ранг. Оспорва правната квалификация, тъй като първоначално делото се е водело за подкуп по чл.304а от НК, като с постановлението на прокуратурата производството е било прекратено. Също така счита, че е налице провокация към подкуп от длъжностните лица от [община]. Поддържа и становището си, развито подробно в допълнението на жалбата за това, че общината като административна организация е държавно учреждение по смисъла на чл.93, т.1, б.”А” от НК и неправилно качеството на длъжностните лица е квалифицирано по чл.93, т.1, б.”Б” от НК. Намира че изпълнението на пробационните мерки ще затрудни подсъдимия да упражнява професията на шофьор и да изпълнява служебните си задължения, свързани с управление на тежкотоварен камион на територията на страната. Моли подзащитният й да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира за неоснователни доводите на жалбоподателя. Счита въззивния акт за правилен, като изключително подробно съдът е обосновал фактическата и правна страна на престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен. Признатите факти по обвинителния акт са безспорно установени от събрания на досъдебното производство съвкупен доказателствен материал. Моли жалбата да бъде отхвърлена, а въззивното решение оставено в сила. Подсъдимият изразява съжаление за случилото се. Моли за отмяна на въззивното решение, тъй като ще е необходимо да напусне работата си, за да изпълнява пробационните мерки. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 8 от 25.05.2021г., постановена по нохд №341/21г., Окръжен съд - Бургас е признал подсъдимия Г. В. Л. за виновен в това, че на 27.06.2017г. в [населено място], дал дар, представляващ парична сума от 20лева на длъжностни лица – Ж. С. С., заемащ длъжността “специалист –местна дейност” в отдел “Общофункционален контрол” на Дирекция “Управление при кризи, обществен ред и сигурност” при [община] и Д. Ф., заемащ длъжността “старши специалист –местна дейност” в отдел “Общофункционален контрол” на Дирекция “Управление при кризи, обществен ред и сигурност” при [община], за да не извърши действие по служба - да не изпълнят служебните си задължения, съгласно чл.35, ал.1 от Наредба за опазване на обществения ред на територията на [община] и т.4 и т.5 от длъжностните им характеристики да съставят акт за установяване на административно нарушение при констатирано нарушение по чл.8, ал.1, т.5 от Наредбата, изразяващо се в “домуване” на управлявания от Г. В. Л. автобус “марка” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на “фирма”, по [улица]в [населено място] и в близост до жилищна сграда, поради което и на основание чл.304 от НПК, вр. чл.371, т.2 от НПК, вр. чл.42а, ал.1 и ал.2, т.1, т.2 и ал.4, вр. чл.54 от НК го е осъдил на пробация при следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца, два пъти седмично и задължителни пробационни срещи с пробационен служител за срок от шест месеца и глоба в размер на 200лева. На основание чл.307а от НК, съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението – една банкнота с номинал от 20лв. Съдът се е произнесъл по разноските. С въззивно решение № 59 от 13.10.2021г., постановено по внохд № 194/21г., Апелативен съд – Бургас е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Относно оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази особена процедура подсъдимият Г. Л. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, постановявайки, че производството ще се проведе по диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В горепосоченото особено производство, подсъдимото лице получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането на доказателства, поради което допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. Съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС, цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. При изпълнение на установените правила, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Този състав намира, че решаващите две инстанции не са допуснали процесуални нарушения при реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК, и в частност относно контрола от страна на въззивния съд. Съдилищата са изпълнили задълженията си по чл.371, ал.4 от НПК, като вярно са оценили доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, което е обусловило и правилност на изводите им за това, че направеното от подсъдимия признание на фактите се подкрепят от доказателствата. В жалбата и допълнението към нея се релевират оплаквания за нарушения в дейността на органите на досъдебното производство по изменение на обвинението от престъпление по чл.304а от НК(по който текст първоначално е водено производството) в такова по чл.304 от НК – инкриминирано с обвинителния акт. В тази връзка е необходимо да се посочи, че обвинителният акт има съществено значение за наказателния процес, като едни от основните аспекти на неговата правна същност са, че той е средство за формулиране на окончателното обвинение и единственото такова за повдигане на обвинението пред съда, поради което обвинението трябва да бъде точно и ясно формулирано, чрез посочване на обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци на деянието и на неговите правни рамки. Обвинителният акт определя рамките, пределите на доказване в съдебното производство. По отношение на извършените престъпления, авторството на извършителите и предмета на доказване, прокуратурата е институцията, която чрез внесения обвинителен акт очертава развитието на наказателния процес в неговата съдебна фаза. Съдът се произнася в рамките на възведеното от прокурора обвинение. Изменението на обвинението на досъдебното производство не подлежи на коментар(на досъдебното производство е изменено обвинението от престъпление по чл.304а от НК и такова по чл.304, ал.1 от НК- Постановление за привличане от 18.03.2021г.). Ето защо, правилно решаващите инстанции са се произнесли по обвинението инкриминирано с обвинителния акт, а именно по чл.304, ал.1 от НК. Неоснователно е твърдението за липса на мотиви на въззивния акт, независимо, че апелативният състав е могъл да бъде по-задълбочен в мотивната част на акт си. Изискванията към актовете постановени след проведено съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК не могат да бъдат приравнени на тези по делата, разгледани по общия ред. В рамките на диференцираната процедура, решаващите съдилища, след като са констатирали, че самопризнанията се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, нямат задължение в актовете си да обсъждат тези доказателства, поради което липсата на доказателствен анализ във въззивния акт не е съществено процесуално нарушение. Също така, неоснователно е и възражението, че контролираният съд е имал задължението да извърши проверка на доказателствената съвкупност. Както беше посочено по-горе съдът в това особено производство не събира доказателства, както и не извършва проверка, чрез доказателствените способи, предвидени в НПК, тъй като подсъдимият доброволно се е лишил от възможността да оспорва фактическото обвинение. Част от доводите на касатора по отношение оценката на доказателствата сочат на необоснованост на съдебния акт, което не е касационно основание и този съд не дължи произнасяне. Относно оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон: В жалбата се твърди, че въззивната инстанция е следвало да приложи разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК, но доводи в подкрепа на това твърдение не се сочат. Такива не са наведени и в допълнението към жалбата, както и в съдебното заседание пред настоящата инстанция. Декларативното заявяване на определена претенция от страните не дава възможност на касационна състав за надлежно произнасяне. По-нататък в жалбата и допълнението се твърди, че е налице провокация към извършване на престъпление от страна на длъжностните лица - свидетелите Ж. С. и Д. Ф.. Аргументацията обаче сочи на твърдения за установеност на факти, различни от признатите от подсъдимия и оттегляне на направеното признание. Така както беше посочено по-горе е недопустимо в производството по чл.371, т.2 от НПК, въззивният съд да реши делото въз основа на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. Също така не могат да бъдат оттеглени самопризнания с изявления на подсъдимия, направени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. В случая признатите от подсъдимия факти не сочат на провокация към осъществяване на подкуп. Решаващите съдилища правилно са приели, че престъпната деятелност на подсъдимия е съставомерна по чл.304, ал.1 от НК. Неоснователно е и оплакването на защитата за несъствомерност на деянието, предвид залегналото в Постановление №8/81г. на ППВС и по-точно, че съставът на активния и пасивен подкуп няма бъде осъществен, ако дарът е даден за едно бъдещо действие или бездействие на длъжностното лице, без да е определено в какво ще се изрази то, и ако не влиза в служебните задължения на длъжностните лица. В контекста на принципите положения, застъпени в съдебната практиката, конкретиката на настоящия казус и по-точно релевантната фактология, сочи на невярна преценката на касационния жалбоподател. По делото е установено, че към момента на деянието е била действаща Наредба за опазване на обществения ред на територията на [община](Наредбата), приета с решение от 31.03.2005г. на Общинския съвет – Бургас, която е изменяна и допълвана с редица решения на Общинския съвет, изменяни с решения на Административен съд – Бургас и Върховен административен съд. От значение е да се посочи, че Наредбата е била качена на интернет страницата на Общинския съвет - Бургас на 30.11.2016г. С Наредбата се уреждат отношенията, свързани с обществения ред, с оглед осигуряване спокойствието и условия на труд и отдих на гражданите на [община], както и се създават условия за превенция на нарушенията на обществения ред и се определят санкции за нарушителите. Съгласно чл.8, ал.1, т.5 от Наредбата се забранява „домуването“ на товарни автомобили, автоцистерни, автобуси, строителни машини и техника по улиците, площадите и в близост до жилищни сгради. Със заповед на Кмета на [община] могат да се определят места за домуването им. Разпоредбата на чл.35 от Наредбата определя кръга лица, които имат правото да съставят актове по наредбата, сред тях са и длъжностни лица от дирекция “Управление при кризи, обществен ред и сигурност” в [община], каквото качество са имали свидетелите С. и Ф.. В техните задължения предвид длъжностите им характеристики са влизали и тези по осъществяване контрол за спазване на Наредбата, както и за съставяне на актове за установяване на административни нарушения. Също така от значение са и данните по делото, че двамата са се представили на подсъдимия като служители на общината, св.Ф. му е показал Наредбата и по-точно нормата на чл.8, заявявайки му, че е нарушил този текст и ще му бъде съставен акт за административно нарушение. На следващо място, защитата аргументира тезата си за несъставомерност на деянието и с разсъждения за липсата на факти по делото, които да установяват изявление на подс.Л., че дава банкнотата от 20лв., предмет на обвинението, за да не му бъде състав акт за административно нарушение. Твърди се, че заявеното от подсъдимия “Дай да не се занимаваме с тези глупости. Дайте да ви почерпя, защото днес съм рожденик.” сочи само на вероятна причина за даването на парите. Това твърдения е неоснователно. Първо цитатът е непълен, тъй като преди това подсъдимият е заявил “Недейте така момчета.” Второ той е цитиран изолирано, извън контекста на проведения между подсъдимия и свидетелите Ф. и С. разговор по време на събитията. Също така защитата го разглежда изолирано и от цялостното поведение на подсъдимия. В случая деятелността на Л. е съставомерна по повдигнатото му обвинение, което е доказано по безспорен начин. Все във връзка със съставомерността на деянието, адв.Н. се позовава и на обстоятелството, че нарушение на чл.8 от Наредбата няма и не може да има, тъй като допуснатото от подзащитния й нарушение, касае обществени отношения, уредени в нормативен акт от по-висок ранг – ЗДвП и по-точно в разпоредбата на чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП. В принципен аспект са верни всички аргументи относно даденото тълкуване на разпоредбите на ЗНА, но в случая не става въпрос за два различни по степен акта, регулиращи едни и същи обществени отношения. Не е налице дублиране на нормативната база, касаеща въпросите за недопустимото “домуване” на процесното МПС. Цитираният текст от ЗДвП предвижда административна санкция за водач, който престоява или е паркирал неправилно. Разпоредбата на чл.93 от ЗДвП дефинира кога е налице престой и кога ППС е паркирано. Престоят е спиране на превозното средство за ограничено време, необходимо за качване или слизане на пътници или за извършване на товарно-разтоварни работи. Паркирано е ППС, спряно извън обстоятелствата, които го характеризират като престояващо, както и извън обстоятелствата, свързани с необходимостта да спре, за да избегне конфликт с друг участник в движението или сблъсък с препятствие, или в подчинение на правилата за движение. Нормата на чл.8, ал.1, т. 5 от Наредба забранява “домуването” на определени видове МПС, сред които и автобуси. Тези две разпоредби макар и от различни по степен нормативни актове се намират в съотношение на специална(тази от Наредбата) към обща(текстът от ЗДвП). Според правото на ЕС тълкуванието на “домуване на превозно средство”, така както е отбелязано още в обвинителния акт означава територия на държавата, в която то е регистрирано, в частност адреса по постоянно местоживеене на лицето, което упражнява фактическа власт върху превозното средство. “Домуването” не винаги е равнозначно на неправилно паркиране. Пример за това е - превозно средство от изброените в чл.8 на Наредбата не може да “домува” на улица, на която се намира адреса по постоянно местоживеене на дадено лице, макар паркирането на тази улица принципно да е разрешено. На следващо място основателно е заявеното от защитата, че незаконосъобразно качеството на длъжностно лице на служителите от дирекция “УКОРС” при [община] е било квалифицирано по чл.93, т.1, б.”Б” от НК. В допълнението към жалбата подробно е аргументирано становище, че те са длъжностни лица, но по смисъла на чл.93, т.1, б.”А” от НК. Тези твърдения се споделят от настоящата инстанция, но същите не са основания за оправдаване на подс. Л.. Към инкриминираната дата свидетелите Ж. С. и Д. Ф. са били в трудови правоотношения с [община], като съответно са заемали длъжността “специалист-местна дейност” в отдел Общофункционален контрол на Дирекция Управление при кризи, обществен ред и сигурност при [община] и “старши специалист-местна дейност” в отдел Общофункционален контрол на Дирекция Управление при кризи, обществен ред и сигурност при [община]. Съгласно длъжностните им характеристики двамата са имали задължения да осъществяват контрол за спазване на Наредбата, съответно при констатирани нарушения да съставят констативни протоколи и актове за административни нарушения. При тези данни е прието, че същите имат качеството на длъжностни лица по смисъла на чл.93, т.1, б.”Б” от НК, тъй като им е било възложено да изпълняват със заплата постоянно работа в [община] по пазене и управление на чуждо имущество, това на общината. С тези изводи настоящият състав не може да се съгласи. За категорията длъжностни лица, които изпълняват работа, свързана с пазене на обществено имущество е характерно това, че пазенето се явява съдържание на задължението на длъжностното лице, същност на възложената му работа. В случая на двамата свидетели е възложен контрол за изпълнение на Наредбата и в частност контрол относно забраната за “домуване” на изрично посочени в нея МПС на съответни места на територията на [община]. Ето защо, те не са длъжностни лица по смисъла на чл.93, т.1, б.“Б“ от НК. Същите обаче имат качеството на длъжностни лица по чл.93, т.1, б.”А” от НК, тъй като изпълняват служба в държавно учреждение. По начало служителите в държавните учреждения са длъжностни лица, с изключение на изпълняващите дейност само на материално изпълнение. Дейност само на материално изпълнение е тази, с която не се осъществяват служебни функции в държавното учреждение, предвидени в нормативните актове. В НК легална дефиниция на понятието “държавно учреждение” липсва. В законодателството и доктрината също няма еднозначено определение за държавно учреждение. Както е посочено в решение № 498/18.01.2011г., по н.д. №488/10г. на ВКС, НК, ІІ н.о. и в правната литература: С. Д.-С. – „Понятието “длъжностно лице” в българското наказателно право“, Бряг, 2014, едно от значенията на думата “учреждение”, съгласно речника на чуждите думи в българския език, е обособена служебна организация в обсега на дадено ведомство, с определен щат служители и с определена дейност в различни отрасли на държавния и обществения живот. Държавата реализира политиката си чрез органите на изпълнителната власт. Служба в държавно учреждение изпълняват и служителите в местната администрация. Органите на местно самоуправление изпълняват административна дейност, но само на територията на съответната община и по въпроси от местно значение. Това, че местната администрация осъществява правомощията си в определени териториални граници не променя характера й на орган на държавната администрация. В редица нормативни актове служителите в местната администрация са приравнени на служители в държавната администрация. С оглед на горното този състав застъпва становището, че общинската администрация има характер на държавно учреждение. Доколкото “държавното учреждение” най-често се определя чрез признака финансиране от бюджетни средства, е необходимо в допълнение на горното да се посочи, че сред държавните органи, посочени в §1, т.1 от Закона за устройството на държавния бюджет са и общинските администрации. Съгласно чл.54 от Закона за местното самоуправление и местната администрация разходите на общините за изпълнение на държавни функции се покриват от държавния бюджет. С оглед на изложеното се налага извод, че свидетелите С. и Ф. са имали качеството на длъжностни лица по смисъла на чл.93, т.1, б.”А” от НК. Както беше посочено по-горе това не налага оправдаване на подсъдимия, тъй като промяната, касае само приложимото право и по-точно категорията длъжностно лице, но е в рамките на фактическото обвинение(формулирано в обвинителния акт), по което той се е защитавал. Също така, не се налага намесата на касационната инстанция в насока изменение на въззивния акт, тъй като не се променя правната квалификация на деянието, а горната промяна касае само признак, характеризиращ елемент от състава на престъплението по чл.304 от НК, без самият той да се променя, все става въпрос за “длъжностно лице”. Относно оплакването за явна несправедливост на наказанието и по-точно на наказанието пробация, е необходимо да се посочи, че то е наложено при предпоставките на чл.55 от НК(така е прието от въззивният съд и от първата инстанция в мотивите на присъдата). В диспозитива на присъдата е посочена разпоредбата на чл.54 от НК, но е видно, че става въпрос за техническа грешка, а не за липсата на яснота относно волята на съда. В случая наказанието пробация може да бъде определено само при условията на чл.55 от НК, тъй като в санкционната част на разпоредбата на чл.304 от НК относно лишаването от свобода няма установен специален минимум. Освен доводите на защитата, касаещи “проблеми” за подсъдимия във връзка с изпълнението на наказанието, други не се сочат. В случая наказанието е определено във възможния законов миниум и при никакви предпоставки не би могло да бъде намалено или заменено с друго по вид. Предвид гореизложеното, атакуваното въззивно решение на Апелативен съд – Бургас следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 59 от 13.10.2021г., постановено по внохд № 194/21г., по описа на Апелативен съд – Бургас Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: