Ключови фрази

7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 357

гр. София, 11.08.2022 г.



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева ч. т. д. № 1123 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:


Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 613а ТЗ.
Образувано е по частна касационна жалба на „С.“ ЕООД срещу определение № 689/05.11.2021 г. по в. ч. т. д. № 984/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 264 490/16.09.2021 г. на Софийски градски съд по т. д. № 1889/2019 г. за недопускане до разглеждане на план за оздравяване предприятието на длъжника жалбоподател.
„С.“ ЕООД прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като то не е съобщено на синдика на дружеството. При постановяването му въззивният съд не е съобразил доводи и аргументи на „С.“ ЕООД, съдържащи се в подадената въззивна жалба, които, ако беше обсъдил, щеше да достигне до различни от обективираните в определението изводи. Тези доводи се отнасят до неправилното определяне на обособената част като част от търговско предприятие в противоречие с §1а от Допълнителните разпоредби на ТЗ, както и доводи относно учредяването на гаранции в полза на кредиторите на несъстоятелността. Като краен резултат изводът на въззивния съд, че предложеният план за оздравяване не отговаря на изискванията на чл. 700, ал. 1 ТЗ, е необоснован и противоречи на закона.
Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал въпроси, които според него са обусловили мотивите на въззивната инстанция и са включени в предмета на спора. Въпросите са следните :
1. „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл. 269 ГПК в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните?“
2. „При преценка дали една съвкупност от активи на длъжника представлява или не обособена част по смисъла на §1а ТЗ и чл. 700, ал. 2 ТЗ следва ли да бъде съобразявано фактическото осъществяване на сравнително самостоятелна дейност към момента на внасяне на оздравителния план или възможността тази съвкупност от активи да осъществява такава дейност по принцип за в бъдеще и след придобиването ѝ. Как следва да се разбира разпоредбата на §1а ТЗ и по-специално думата „може“ – фактическо и предхождащо самостоятелно осъществяване на стопанска дейност или възможност за такава дейност занапред?“
3. „Задължителен елемент на една обособена част по смисъла на §1а ТЗ и на чл. 700, ал. 2 ТЗ ли е наличието на задължения /пасиви/ или може да бъде отделена обособена част като съвкупност само от активи, които по своята функционалност, предназначение, локация, свързаност да могат да служат за самостоятелно осъществяване на стопанска дейност? Задължителен елемент за една обособена част по смисъла на §1а и чл. 700, ал. 2 ТЗ ли е наличието на фактически отношения, свързани с активите на обособената част и ако да – кои от тях /например – наети служители, клиенти, бизнес-контакти и пр./ и към кой момент те трябва да съществуват като елемент от обособената част?“
4. „Допустимо ли е при внасяне на оздравителен план да се предвиди сключване на договор за продажба на определен актив или на определени активи като част от управленските, правните, финансови и други действия за осъществяване на плана по чл. 700, ал. 1, т. 5 ТЗ. Допустимо ли е подобно предложение като елемент от плана за оздравяване или законът допуска само продажба на търговското предприятие на длъжника или на обособена част от това търговско предприятие?“
5. „Какви са по правния си характер конкретните гаранции, които следва да бъдат внесени с плана за оздравяване? Следва ли тези договори или едностранни сделки да бъдат сключени и към кой момент?“
6. „Може ли да се приеме за гаранция по изпълнение на плана за оздравяване и да се цени като такава гаранция поръчителството /включително менителнично/ от платежоспособно лице?“
7. „Необходимо ли е планът за оздравяване да предвижда гаранции за удовлетворяване на всеки кредитор или този план следва да предвижда гаранции за отделните класове кредитори, които да са съобразени с изпълнението на предвиденото в плана?“
8. „Какъв е вложеният от законодателя смисъл в понятието „гаранции“ по чл. 700, ал. 1, т. 4 ТЗ и отговаря ли този смисъл на предвиденото в Директива 2019/1023 на Европейския парламент и на съвета от 20.06.2019 г. за рамките на превантивно преструктуриране, за опрощаване на задължения и забрана за осъществяване на дейност, за мерките за повишаване на ефективността на производствата по преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задълженията и изменение на Директива 2017/1132?“
По въпросите жалбоподателят сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 138/2017 г. по т. д. № 1628/2016 г., решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 202/2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I ТО, решение № 76/2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на II ТО, решение № 83/2013 г. по т. д. № 940/2012 г. на I ТО и други. Наред с това релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и заявява твърдение, че постановеното от въззивния съд определение е недопустимо. Заявява искане за обезсилване на атакувания акт, евентуално за неговата отмяна.
От „ИСА 2000“ ЕООД е депозирано становище за основателност на подадената частна касационна жалба.
От „НЮ ТРЕЙД ПАРТНЪРС“ ООД е подаден отговор, с който частната касационна жалба се оспорва като неоснователна. Завява се становище за липса на предпоставки въззивното определение да бъде допускано до касационен контрол, тъй като с поставените в изложението на основания за достъп до касация въпроси жалбоподателят прави оплакване за неправилност на определението. Обжалваното определение според ответника е валидно и допустимо, тъй като синдикът не разполага с процесуална легитимация в настоящото производство. В хипотезата, в която длъжникът предлага оздравителен план, той се представлява не от синдика, а от своите органни представители. Дори твърдяното нарушение да е налице, то в никакъв случай не би могло да доведе до недопустимост. Въззивният съд е постановил определението си след като е обсъдил доводите на длъжника относно наличието на обособена част. Що се отнася до формулираните материалноправни въпроси, от ответника се заявява, че директивата, на която се позовава касаторът, не третира конкретно въпроси като разглежданите в настоящото производство, поради което позоваването върху целите ѝ не би могло да аргументира наличие на основание за допускане на касационната му жалба до разглеждане. Наред с това, се заявява становище, че планът не е допуснат до разглеждане не само заради мотива, че описаните от длъжника активи не представляват обособена част, но и поради други мотиви. Недопустимо е в настоящото производство съдът хипотетично да преценява дали една съвкупност може да функционира самостоятелно или не. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото по въпроса е постановена практика на ВКС а именно решение № 189/2015 г. по т. д. № 1978/2013 г. на I ТО. Спецификата на сделката и разграничението ѝ от обикновена продажба на елемент от съвкупност се състои в това, че, за да е налице продажба на предприятие или част от такова, а не на отделен актив, предмет на отчуждаването следва да е именно съвкупност, съдържаща характеристиките на предприятие, т. е. белезите за обособеност на продаваемата част също трябва да покриват критериите на чл. 15, ал. 1 от ТЗ. Относно правния характер на гаранциите, които трябва да бъдат дадени с оздравителния план ответникът се позовава на решение № 83/2013 г. по т. д. № 940/2012 г. на I ТО и решение № 177/2014 г. по т. д. № 1389/2013 г. на I ТО, ВКС.
От останалите кредитори не са депозирани отговори на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна /дружеството, действащо чрез неговия органен представител/ срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
С обжалваното определение на Апелативен съд София е потвърдено определение № 264 490/16.09.2021 г. по т. д. № 1889/2019 г. на СГС за недопускане на оздравителен план, предложен от длъжника „С.“ ЕООД. За да го постанови, въззивният състав се е обосновал с няколко мотива, а именно : с плана не се предлага за продажба обособена част от търговското предприятие на длъжника, а отделни активи, с което се цели разпореждане с имущество от масата на несъстоятелността в противоречие с императивни правила, предложените гаранции не удовлетворяват изискването на чл. 700, ал. 1, т. 4 ТЗ, както и непредставяне на проект за договор за залог на търговското предприятие в полза на кредитора „ИСА 2000“ ЕООД.
Обжалваното определение е валидно и допустимо, тъй като в производството по чл. 700 ТЗ длъжникът участва, представляван от неговия управителен орган – в конкретния случай управителя С. Х. Войнски, а не от синдика, доколкото оздравителното производство, макар и със самостоятелен характер, е част от производството по несъстоятелност - чл. 697, ал. 1, т. 1 ТЗ, вр. с чл. 635, ал. 3 ТЗ. Отделно от това, синдикът е легитимиран на собствено основание да представи план за оздравяване, поради което няма логика той да участва и като представител на длъжника. Цитираната от касатора практика, а именно решение № 138/14.08.2017 г. по т. д. № 1628/2016 г. на II ТО, ВКС, се явява неотносима към настоящия казус, доколкото е формирана при друга фактическа обстановка и по повод на друг вид спор, а именно – кредиторът, който е предложил план за оздравяване на длъжник, е бил обявен в несъстоятелност.
Не са налице твърдените от частния жалбоподател основания за достъп до факултативен контрол за законосъобразност на атакуваното въззивно определение.
Първият въпрос има характера на правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но в противовес с твърденията на касатора, въззивната инстанция е разгледала всички оплаквания, наведени в частната жалба, и е отразила становището си по тези оплаквания в мотивите на постановеното определение. Обстоятелството, че дружеството не е съгласно с изводите, направени от съда, не е основание за достъп до касация, както това е изяснено в мотивите на цитираното по – горе тълкувателно решение. В допълнение следва да бъде посочено, че въззивната инстанция не се е отклонила от разясненията, дадени в решенията, на които се позовава касаторът, а именно : решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 202/2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I ТО, решение № 76/2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на II ТО.
Останалите въпроси са изцяло хипотетични или се отнасят до мотиви на въззивния съд, които не са ключови за разрешаване на процесуалния спор, и следователно нямат характеристиката на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1, ГПК, т. е. не удовлетворяват общия селективен критерий.
Интерпретацията на касатора относно възможното приложното поле на §1а от Допълнителните разпоредби на ТЗ се явява извън обсега на основанията за факултативен достъп до касационен контрол. Наред с това, е необходимо да бъде посочено, че постановеното определение се явява в съгласие с формирана казуална практика на ВКС по въпроса дали може да се прехвърля обособена част от предприятие и какви характеристики следва да притежава тази част – решение № 213/2010 г. по т. д. № 29/2010 г. на II ТО, решение № 189/2015 г. по т. д .№ 1978/2013 г. на I ТО, която е относима за случая. В цитираните решения касационната инстанция ясно е разграничила прехвърлянето на обособена част от предприятие от прехвърлянето на отделни активи, каквото всъщност цели представения от длъжника „С.“ ЕООД оздравителен план.
Въпросите, които се отнасят до предвидените в оздравителния план гаранции, не са били от решаващо значение за постановяване на въззивния акт, доколкото основният довод да се откаже допускането до разглеждане на плана, е несъответствието на предлаганата продажба на активи с целта на оздравителното производство да оптимизира дейността на търговското предприятие, за да може да реализира печалби, с които да се погасят задълженията, а не предварително да се осребри наличното имущество в нарушение на императивната разпоредба на чл. 607 ТЗ. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съставът на Апелативен съд София не се е отклонил от разрешенията, дадени в практика на ВКС, а именно решение 83/27.1.2013 г. по т. д. № 940/2012 г. и решение № 177/20.01.2014 г. по т. д .№ 1389/2013 г. на I ТО, че гаранциите по смисъла на чл. 700, ал. 1, т. 4 ТЗ следва да осигуряват изпълнение на плана и принудително удовлетворяване на кредиторите, в случай на неизпълнението му. Приетото от въззивната инстанция, че предвиденото в оздравителния план издаване на записи на заповед от длъжника, макар авалирано от трето лице, не изпълнява функцията на гаранция по смисъла на чл. 700, ал.1, т. 4 ТЗ, тъй като единствено снабдява кредиторите с второ изпълнително основание и поражда ново задължение за длъжника, за който е установено наличието на неплатежоспособност, не се явява в противоречие с цитираните по-горе две решения.
Основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неудовлетворено поради липса на доводи коя разпоредба е непълна, неясна или противоречива и се нуждае от тълкуване, както и поради обстоятелството, че по приложението на чл. 700, т. 4 ТЗ съществува създадена практика по реда на чл. 290 ГПК. Необходимостта от осъвременяването ѝ, мотивирана с регулацията в Директива 2019/1023 на Европейския парламент и на Съвета от 20.06.2019 г., не може да обоснове достъп до касация, доколкото целта на сочената директива е да подпомогне доброто функциониране на вътрешния пазар и да гарантира, че жизнеспособните предприятия и предприемачи с финансови затруднения разполагат с достъп до ефективни национални рамки за превантивно преструктуриране, които им позволяват да продължат осъществяване на дейност, т. е. целта е да се предотврати откриване на производство по несъстоятелност, каквото по отношение на частния касатор вече е било открито, т. е. сочената от него наднационална регулация не се отнася за спорната по делото хипотеза, поради което не биха могли да бъдат взети в предвид изведените в директивата принципи.
При липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следва да бъде отказан достъп до касация.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС




О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 689/05.11.2021 г. по в. ч. т. д. № 984/2021 г. на Апелативен съд София

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.