Р Е Ш Е Н И Е № 12 гр. София, 28 март 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 1044 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия С. Ж. – адв. К. и на частните обвинители К. Г., Г. Г. и Н. Г. срещу решение № 69 от 23.09.2021 г. по ВНОХД № 376/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, ІІІ-ти състав. С жалбата на адв. К. е оспорена справедливостта на наложените на подсъдимия наказания. Заявена е и претенция за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с превратно тълкуване на събраните доказателства, нарушаване на правилата на формалната и правната логика за формиране на вътрешното убеждение на съда, довело в развитие до несправедливо отмерване на наказанията. Оспорена е съдебната преценка относно продължителността на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК, както и необходимостта от налагане на мярка за пробационен контрол в този срок. Постановената пробационна мярка е оценена като ненужна, като е изказано мнение, че двете наказания - лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС са достатъчни за постигане на целите на закона. Наред с това, според касатора въззивният съд е нарушил чл. 42а, ал. 3, т. 1 НК, определяйки четиригодишен срок на тази мярка, доколкото посочената разпоредба предвижда срок за прилагането й от шест месеца до три години. Направено е искане за изменяване на оспореното решение с намаляване на срока на наложените наказания и на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК и с отпадане на наложената от въззивния съд пробационна мярка. С подадено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК възражение частните обвинители, чрез своя повереник, са оспорили основателността на касационната жалба от адв. К., като са заявили подкрепа на въззивната преценка за необходимост от увеличаване на срока на наказанието по чл.343г НК и за постановяване на пробационна мярка през изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на основното наказание - свързаното с лишаване от свобода. Според възражението, прилагането на логическо, систематично и граматическо тълкуване налага извод, че пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т.т. 1-2 НК са ограничени за срока по чл. 42а, ал. 3 НК само когато пробацията се налага като наказание. С жалба, основана на чл. 348, ал. 1, т. т. 1- 3 НПК, частните обвинители също са оспорили въззивното решение, настоявайки за отмяната му и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за увеличаване на срока на лишаването от свобода и за отпадане на института на чл. 66, ал. 1 НК. Според тази жалба срокът на лишаването от свобода е явно несправедливо занижен. Отправят упрек за формалност в заключението на ПАС, че първостепенният съд не се е съобразил с критериите за определяне на наказанието. Заявяват несъгласие със съдебния извод за баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, който според тях противостои на неотреченото от въззивната инстанция заключение на ПзОС за висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Критикуват подхода на въззивния съд по третиране на отегчаващите обстоятелства като фактор за увеличаване на срока на лишаването от правоуправление, но не и при преценката на заслуженото чрез поведението на подсъдимия лишаване от свобода. Според тях въззивният съд е пренебрегнал агресивното поведение на подсъдимия като водач на МПС, както при възникването на произшествието, така и непосредствено преди това. Като слабост на въззивния акт сочат отсъствието на коментар в него на поведението на Ж., който според тях не е изразил искрено съжаление и самооценка, а вместо това е прехвърлил отговорността за високата скорост, с която се е движел на други лица, настоявайки, че те са го преследвали и засичали. От факта на това му поведение правят извод за липсваща тенденция за поправянето му.Според касаторите наказанието следва да бъде определено при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства на пет години лишаване от свобода, съотв. 3 г. и 4 м. - след редукцията по чл. 58а , ал. 1 НК. Противопоставят се на прилагането на института на условното осъждане, като настояват, че в конкретния случай той не благоприятства реализирането на целите на специалната и на генералната превенция, като в тази насока цитират решение № 50/14.03.2012 г. по к.н.д. № 3124/2011 г. на ВКС, ІІІ н.о. Частните обвинители К. Г., Г. Г. и Н. Г. не вземат лично участие в съдебното заседание пред настоящия състав. Представляват се от своя повереник, който поддържа подадената от тяхно име касационна жалба, изложените в нея съображения и направеното искане. Подсъдимият също не се явява пред касационния съдебен състав. В пледоарията си защитникът му се придържа към оспорването, което е направил пред касационната инстанция, защитавайки и в съдебното заседание неговата основателност с оглед на писмено изложените вече съображения. Моли жалбата му да бъде уважена. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на двете жалби. Счита, че въззивната проверка е качествено извършена при липса на допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, а наложените наказания гарантират реализацията на целите по чл. 36 НК. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 250008 от 17.03.2021 г., постановена по НОХД № 603/2020 г. състав на Пазарджишкия окръжен съд е признал подсъдимия С. И. Ж. за виновен в това, че на 16.12.2019 г., на Републикански път /номер/, километър /километър/, при управляване на моторно превозно средство – лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 21, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Г. Г., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за това престъплението да е извършено при нарушаване на правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и чл.47, ал. 3 ППЗДвП. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от четири години. Приложил е и чл. 343г НК, постановявайки лишаване на подсъдимия и от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години и шест месеца. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото, а с оглед на изхода от него и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените по воденето му разноски. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение тази присъда е изменена, като е увеличен срока на лишаването на подсъдимия от право да управлява МПС на пет години и на осн. чл. 67, ал. 3 НК е постановено през изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК по отношение на С. Ж. да се прилага мярка за пробационен контрол – периодични срещи с пробационен служител. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбите срещу това решение са неоснователни. Предназначението им да оспорят основно справедливостта на наложените на подсъдимия наказания позволява съвместното им разглеждане. Противно на застъпеното в жалбата на адв. К. мнение заключението на въззивния съд, че наложеното наказание лишаване от свобода е в подобаващ размер, както и заключението му за необходимост от увеличаване на срока на лишаването от право да се управлява моторно превозно средство са формирани по всички правила на логическия извод и въз основа на достоверно установени предпоставки. Ориентирана към постигане на индивидуална целесъобразност, жалбата на адв. К. практически игнорира част от установените по делото и значими за отмерването на приложимите наказания обстоятелства, каквито са тези, определящи тежестта на извършеното деяние и обстоятелствата, които характеризириат подсъдимия като водач на моторно превозно средство. Този подход отклонява определянето на санкциите от обективната справедливост, към която насочва изискването на чл. 35, ал. 3 НК за съответствие между престъплението и наказанието. Поради това въззивният съд не търпи упрек за това, че не го е възприел и приложил, произнасяйки се по съществото на делото. Тъй като наказанието има прогнозен характер размерът му трябва да се определя в съответствие с всички данни за личността на дееца – както тези, които я характеризират положително, така и неблагоприятните. По този начин се предпоставя точност на преценката за потенциалната негова поправимост. В случая е несъмнен фактът на системно допусканите от подсъдимия в дейността му като водач на моторно превозно средство нарушения на правилата за движение, свързани основно с режима на скоростта, за които той многократно е бил санкциониран по административно-правен ред. Такова поведение без съмнение показва, при това по демонстративен начин, неефективността на упражнявания административно-правен контрол. Този факт е изисквал съобразяване при индивидуализацията на наказанията и закономерно е отчетен от въззивния съд, като тежестта му е оценена по достойнство. Същевременно е съобразена давността на една част от множеството, включени в актива на подсъдимия нарушения на правилата за движение, като този факт не компрометира правилността на съдебното заключение за очертаваща се тенденция в поведението на Ж. за пълно пренебрегване на ценността на установени от закона правила и същевременно опровергава претенцията на защитника за нарушаване на изискванията за обективна оценка на информационните източници. Вярно въззивният съд е преценил, че част от характеристиката на подсъдимия като водач на МПС е изводима от доказателствата по делото за поведението му на пътя непосредствено преди възникването на транспортното произшествие, а именно извършеното от него рисково и с превишена скорост управление, злепоставило сигурността и на друг участник в движението. Основателен е в тази връзка обаче съдържащият се в жалбата на частните обвинители укор към ПАС за интерпретирането на посочения факт единствено при проверката на справедливостта само на едно от кумулативно наложените наказания – това, свързано с лишаване от правоуправление. Процесът по определяне на кумулативните наказания е единен и преценката, която следва да се прави при налагането на такива санкции в контекста на целите по чл. 36, ал. 1 НК е всякога обща. Възприетият в случая от въззивния съд подход обаче не се отразява по съществен начин върху правилността на съдебните изводи, доколкото коментираното обстоятелство по същество представлява част от комплекса обстоятелства, общо характеризиращи подсъдимия като водач на МПС, наред с предходно допуснатите от него и санкционирани по административно-правен път нарушения на правилата за движение. Що се касае до тежестта на самото инкриминирано деяние, тя е качествено обмислена от въззивния съд във всичките й аспекти, като е взето предвид това, че деянието е реализирано при допуснато особено сериозно и рисково нарушение на правилата за движение, каквото е нарушението на правилата относно скоростта. Превишаването на разрешената скорост с повече от два пъти над максимално допустимата, при това в критичен участък от пътя, включващ завой с ограничена видимост и при наличие на интензивно движение са особености на обстановката, които са изисквали и справедливо са получили съдебното внимание при преценката на конкретната тежест на деянието. В интерес на обективната справедливост, към която насочва правилото на чл. 35, ал. 3 НК, въззивният съд е съобразил и съществуването на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като каквито с основание е изтъкнал факта на липсата на предходни негови осъждания, отличната негова професионална и социална интеграция и изключително положителните референции за него по местоживеене, във връзка с работата му и с обществената му дейност, заявеното от него отношение към извършеното. С основание частните обвинители са възразили срещу констатацията на въззивния съд за проявена от подсъдимия престъпна небрежност при инкриминираното деяние и третирането на тази констатация като част от комплекса смекчаващи обстоятелства. Действително цялостното поведение на Ж. при злополуката е демонстрирало субективната негова увереност, че ще преодолее неблагоприятните за безопасността на движението фактори, като релефа и интензивността на движението, както и ефекта от високата, избрана от него скорост, като познавайки пътя, той е предприел навлизане в критичен завой със скорост от 126 км/ч., разчитайки, че ще се впише безпроблемно. Това поведение красноречиво показва престъпна самонадеяност, а не небрежност, както е преценил въззивния съд и в принципен план е от естество да подсили тежестта на заслуженото наказание. В случая обаче този ефект е непостижим по причини, заложени в съдържанието на обвинителния акт, в който прокурорът не се е ангажирал с мнение относно вида на непредпазливата вина, а единствено е посочил, че деянието на подсъдимия е извършено по непредпазливост. Произтичаща от принципа за справедливия процес е необходимостта от осигуряване на възможност за подсъдимия да се защити срещу обвинителната теза, като се поставят в действие съответните процесуални гаранции, на едно от първите места сред които е изискването да бъде доведено до знанието му мнението на прокурора по всички съществени елементи от обвинението. И когато това мнение е заявено по недостатъчно конкретен начин, както е в настоящия случай по отношение на вида на непредпазливостта, невъзможно е липсата на конкретика да се интерпретира в ущърб на подсъдимия. Въведеният с чл. 35, ал. 3 НК стандарт не е нарушен от гледище на аргументите, с които частните обвинители са оспорили стойността и значението на направеното от подсъдимия разкаяние за справедливото отмерване на приложимото наказание. Според тях в изказаното от подсъдимия съжаление за злополуката липсва искреност. Но точен измерител на степента на разкаянието и на неговата откровеност не би могло да има. Вън от съмнение е, че последващи действия по смекчаване на последиците от престъплението би могло да бъдат интерпретирани като признаване на грешката на извършеното, като преживяно съжаление за него. Но като се има предвид, че разкаянието е чувство, преживяване на лицето, сама по себе си липсата на такива негови действия не може да е индикатор за отсъствие на действително преживяно от него съжаление за извършеното, осъзнаване на факторите, довели до престъплението, осмисляне на необходимостта от промяна на нагласите и поведението в социално и правно приемлива насока и желание и готовност за нея. Като индикатор за липсваща конструктивна промяна в съзнанието на подсъдимия частните обвинители са посочили факта, че в обясненията си той е оправдал поведението си с твърдение, че е бил „засичан“ на пътя от друг участник в движението и е завишил скоростта на автомобила си, за да преодолее поведението на това лице. Тези твърдения могат да бъдат интерпретирани единствено от гледище на упражняване на правото на защита без да е възможно въз основа на тях да се правят изводи във вреда на подсъдимия. По-важна е в случая липсата на ангажирани по делото доказателства за продължаващо социално и правно неприемливо поведение на подсъдимия след извършването на престъплението. При липсата на обективни факти, които да опровергаят искреността на направеното от него разкаяние и да покажат липса на мотивация у него за положителна промяна, всяко разсъждение, с което се оспорва съжалението, което той е изразил за извършеното, е лична интерпретация на поведението му, която не може да послужи при решаването на въпросите по делото. При наличието на констатирания от въззивния съд комплекс от смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, дори и след внесените от настоящия състав корекции, остава валиден извода на този съд за балансирано съотношение между тези две групи обстоятелства, изискващо определяне на наказанието лишаване от свобода в средния законоустановен размер. В този размер посоченото наказание е съответно, както на тежестта на извършеното престъпление, така и на личността на подсъдимия и затова е справедливо, както по същество е преценил и въззивния съд, произнасяйки се по аналогични възражения в рамките на осъществения от него инстанционен контрол. Предпоставки за оспорване на правилното прилагане на материалния закон частните обвинители са извели от факта на прилагането на института на условното осъждане. Застъпената от тях теза за необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание, за да се гарантира реализирането на индивидуалната и на генералната превенция, практически игнорира същностния аспект на отложеното изпълнение на наказанието по чл. 66 НК – оставането на осъдения под надзора на държавата и съпътстващата този надзор опасност от привеждане на наказанието в изпълнение, който аспект не позволява механично да се отрече индивидуалния и обществения респект към това наказание и постигането на индивидуалната и общопревантивната негова цел. Въззивният съд е изложил достатъчно аргументи в полза на направената от него прогноза за възможността чрез отлагане изпълнението на наложеното на С. Ж. наказание да се постигне корекция в неговото поведение и да бъде ориентиран той към въздържане от бъдещо неправомерно поведение. Данните за личностната характеристика на подсъдимия, извън самото деяние и поведението му като водач на МПС действително показват потенциал у него за поправяне и превъзпитание и без допълнително институционално въздействие в местата за лишаване от свобода. Правилна е преценката на въззивния съд, че съществено значение за постигане целите на индивидуалната и генералната превенция би имало всъщност кумулативно наложеното наказание – свързаното с лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство. Като е преценил съществуването на необходимост от увеличаване на срока на това наказание, въззивният съд практически е направил необходимото с оглед данните за подсъдимия като водач на МПС, за да подсили поправителния, превъзпитателния и превантивния ефект на наказанието и да подчертае в съзнанието на подсъдимия, че правото е сериозен регулатор, че нормите му нямат пожелателен характер и са еднакво важими за всички. Чрез въззивната намеса прецизно е индивидуализиран и режима на условното осъждане, като е включена и мярка за пробационен надзор. Тази мярка има в случая рационална индивидуално-коригираща ориентация за подпомагане както на процеса по осъзнаване от страна на подсъдимия на позитивната социална значимост на защитаваните от закона блага, така и на разбирането на обществената опасност на собствените действия и за ангажирането на целия личен ресурс за въздържане от бъдещото им повтаряне. Колкото до срока на тази мярка, правилно въззивният съд е преценил, че той трябва да съвпада с изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на основното наказание. Тази мярка представлява в същността си част от режима на условното осъждане и поради това тя трябва да съпътства целия период на прилагането му. Както многократно ВКС е разяснявал в практиката си, срокът на пробационните мерки, определен в чл. 42а, ал. 3 НК, е важим, когато те се налагат като самостоятелно наказание. Поради това въззивният съд не е нарушил закона, като е постановил мярката за пробационен контрол с продължителност, съвпадаща с тази на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните от страните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 69 от 23.09.2021 г. по ВНОХД № 376/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, ІІІ-ти състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.