О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 774

гр. София, 12.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1742 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№659/21.01.2020 г. на „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД, чрез адв. И. Д., срещу въззивно решение № 481/11.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 771/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 634/31.07.2019 г., постановено по гр.д. № 1486/2018 г. на Районен съд – Пещера. С първоинстанционното решение частично са уважени предявените от Щ. Г. Ж. против „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД искове: 1) по чл. 242 КТ, вр. чл.128 КТ - за незаплатено трудово възнаграждение в размер на 17 969.59 лв. за периода 06.10.2015 г. – 20.10.2018 г., със законната лихва от датата на предявяване на претенцията; 2) по чл. 224 КТ - за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 работни дни през 2018 г. в размер на 149.52 лева. Искът е отхвърлен за разликата до претендирания размер от 1 664.21 лв.
В изложението на касатора искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по следните, уточнени и обобщени от настоящия състав, въпроси: 1) за правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото – сочи се противоречие с решение №91/04.04.2019 г. по гр.д.№ 3595/2018 г., ІV г.о., решение № 63/24.02.2015 г. по гр. д. № 4054/2014 г., IV г.о., решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г., I т.о., решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г., I г.о. на ВКС; 2) кои са допустимите доказателствени средства за доказване изпълнението на задължението за изплащане на трудовото възнаграждение и какви са последиците от неизпълнението на задължението на работодателя за точно оформяне на ведомостите за заплати – твърди се противоречие с решение № 41/26.02.2019 г. по гр. д. № 2525/2018 г., IV г.о., решение № 89/ 29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г.о., решение № 746/05.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г.о. и др. По тези въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по жалбата – Щ. Г. Ж., чрез адв. С. П., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноските за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е недопустима за разглеждане в частта, с която предмет на обжалване е въззивното решение по иска с правно основание чл. 224 КТ – за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в претендирания размер от 1 664.21 лв. Съгласно чл.280, ал.3, т.3 ГПК, за този вид искове минималният праг за достъп до касационен контрол е цена на претенцията над 5 000 лв. В случая, искът е с цена под размера на сумата 5 000 лв., поради което касационната жалба в тази си част е недопустима и следва да се остави без разглеждане.
В останалата част жалбата е редовна и процесуално допустима.
По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че ищецът Щ. Ж. е работил в ответното дружество по сключен трудов договор № 1/05.10.2015 г. на длъжността „пласьор на стоки“, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 470 лв. С допълнителни споразумения трудовото му възнаграждение е последователно увеличавано - на 500 лв. от 01.01.2017 г.; на 510 лв. от 01.01.2018 г., а с последното споразумение е уговорено и заплащане на допълнително възнаграждение за прослужено време по чл. 3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения и на допълнително възнаграждение за положен нощен труд. Със Заповед № 10/19.10.2018 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване обема на работа. Ищецът е твърдял, че за целият период, през който е работил не му е изплащано уговореното трудово възнаграждение - общо в размер на сумата 18 150 лв. Получавал е само суми, представляващи „процент от продажбите“ от търговския оборот за доставените на клиентите на дружеството стоки. Анализирайки представените от страните доказателства, както и заключението на съдебно-икономическата експертиза, въззивният съд е счел претенцията по чл.128 КТ за основателна. Посочил е, че съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ, работодателят има задължение да изплаща трудовото възнаграждение лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка; или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки, или на влог в посочена от лицето банка. Представените ведомости за заплати за изследвания период ищецът е оспорил да са подписани от него. Приетата съдебно – графологична експертиза е дала заключение, че подписите в оригиналите на ведомостите не са положени от Щ. Ж., а са изпълнени от друго лице. За недоказано е преценено възражението за плащане, основано на косвените доказателства (редовно водено счетоводство, внасяни осигуровки и данъци, свидетелски показания на други работници) и на признанието на ищеца в исковата му молба, че за изследвания период е получавал суми, но по уговорка с работодателя те били изплащани като „процент от продажбите“ на стоките, а не като заплата. В тази връзка е посочено, че в трудовите договори липсват уговорени други допълнителни възнаграждения, извън посочените в споразумението от 01.01.2018 г. – за прослужено време и за извънреден труд. Поради това, плащанията на суми с неустановен размер, без да са налице доказателства за ежемесечното им изплащане на ищеца, могат да се квалифицират като допълнително материално стимулиране, но не са елемент от брутното трудово възнаграждение. В заключение е направен извод, че работодателят не е изпълнил задължението си за изплащане на уговореното с договора трудово възнаграждение на ищеца и предявеният иск е уважен до размера на сумата 17 969.59 лева.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция нарушение по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, въззивната инстанция е приела, че макар първостепенният съд погрешно да е разпределил доказателствената тежест между страните, това нарушение не е препятствало правото на защита на ответника и събирането на доказателства във връзка с неуказани му като подлежащи на доказване факти. Посочено е, че ново разпределяне на доказателствената тежест и указания във връзка с установяването на правно релевантните факти не се дължи, тъй като в жалбата не са заявени искания за събиране на доказателства, а и съгласно общото правило по чл.154, ал.1 ГПК, т.е. и без да са нужни изрични указания на съда, в доказателствена тежест на работодателя е да докаже, че е платил дължимото трудово възнаграждение.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставки за селектиране на жалбата по първия въпрос в изложението.
Трайно в практиката на ВКС е приемано, че разпределянето на доказателствената тежест е задължение на първоинстанционния съд, а за нарушаването му въззивният съд следи при въведен с въззивната жалба довод на страната. В този смисъл е и приетото разрешение по т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, че за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно, а ги взема предвид само при съдържащо се във въззивната жалба конкретно позоваване на страната, в който случай решаващият съд дължи даване на указания за предприемане на необходимите процесуални действия във въззивното производство. Същите правни разрешения са възприети и в цитираните от касатора решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Предвид това, налице е соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне за проверка за противоречие на въззивното решение с приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и посочените в изложението - решение № 91/04.04.2019 г. по гр.д.№ 3595/2018 г., ІV г.о., решение № 63/24.02.2015 г. по гр. д. № 4054/2014 г., IV г.о., решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г., I т.о. на ВКС.
Аргументацията на втория поставен в изложението въпрос касае преценката на събраните по делото доказателства и обосноваността на изводите на въззивния съд, т.е. - обуславя правилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която се проверява във фазата по чл.290 ГПК, но не е от значение за производството по чл.288 ГПК.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх.№ 659/ 21.01.2020 г. на „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД – [населено място], представлявано от управителя Х. Б., в частта й, имаща за предмет въззивно решение № 481 от 11.12.2019 г. по възз. гр. д. № 771/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, постановено по иска с правно основание чл.224 КТ, с цена в размер на сумата 1 664.21 лв.
ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 481 от 11.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 771/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в останалата му обжалвана част по иска с правно основание чл.270, ал.3 вр. с чл.128 КТ.
УКАЗВА на касатора „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД – [населено място], чрез адв. И. Д., че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на сумата 359.39 лв. за разглеждане на касационната жалба и да представи платежния документ по делото. В противен случай, производството по делото ще бъде прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг състав на ВКС. В останалата му част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.