11 Р Е Ш Е Н И Е № 123 София, 02 юли 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 239/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена от името на подсъдимите Г. Т. Т. и К. В. Т. срещу въззивно решение № 18/25.01. 2018 г., постановено по ВНОХД № 310/2017 г. от Апелативен съд - Варна. В касационната жалба се поддържат доводи за недоказаност на обвинението и немотивираност на въззивния съдебен акт. Заявява се и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Г. Т., като се възразява срещу обсъждането на предсъдебния доклад. В съдебното заседание се изтъркват и аргументи за несъответност на прокурорския акт с изискванията на чл. 246 от НПК, подценяване значението на продължителността на наказателния процес при индивидуализацията на наказанието на същия подсъдим. Отправени са алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимите Г. Т. и К. Т.. Алтернативно за намаляване наказанието на подсъдимия Г. Т.. В съдебното жалбата се поддържа от защитата на подсъдимите. Подсъдимият Г. Т. заявява искане за намаляване на наложеното му наказание. Подсъдимият К. Т. не се явява, редовно призован. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Варна с присъда № 48/28.06.2017 г., постановена по НОХД № 1762/2015 г., признал подсъдимия К. В. Т. за виновен в това, че през периода м. август 2009 г.-14.06.2010 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството му на управител и собственик на [фирма], в съучастие с подсъдимия Г. Т. като извършител, избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 1 214 254, 40 лева, като при воденето на счетоводството и при представяне на информация пред органа по приходите е използвал документи с невярно съдържание, като е потвърдил неистина в писмени декларации по ЗДДС и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2 , т. 6, т. 7 във вр. с чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 от НК така определеното наказание е отложено с изпитателен срок от пет години. Със същата присъда подсъдимият Г. Т. Т. е признат за виновен в това, че през периода м. август 2009 г.-14.06.2010 г. в [населено място], при условията на продължаване престъпление, в съучастие с подсъдимия К. Т. като помагач, помогнал на К. Т. в качеството му на управител на [фирма] да избегне установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 1 214 254, 40 лева, като при воденето на счетоводството и при представяне на информация пред органа по приходите да използва документи с невярно съдържание, да потвърди неистина в писмени декларации по ЗДДС и приспадне неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2 , т. 6, т. 7 във вр. с чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил на две години и девет месеца лишаване от свобода. Съдът е постановил на основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал.1 от НК подсъдимият Г. Т. да изтърпи най-тежкото от наказанията, наложени по НОХД № 2720/2010 г. по описа на Районен съд – Бургас, по НОХД № 652/2010 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица, по НОХД № 236/2010 г. по описа на Районен съд - Севлиево и по настоящето дело, а именно – четири години лишаване от свобода, към което е присъединено и наказанието „глоба” в размер на 500 лева. На основание чл. 25, ал. 2 от НК е приспаднал изцяло изтърпяното наказание лишаване от свобода, наложено по НОХД № 236/2010 г. на Районен съд – Севлиево. С присъдата подсъдимите Кр. Т. и Г. Т. са осъдени да заплатят на Държавата, представлявана от министъра на финансите, солидарно сумата от 1 214 254,40 лева, представляваща имуществени вреди от престъплението. С атакуваното сега въззивно решение Апелативният съд – Варна, по протест на прокурора, изменил присъдата и увеличил размера на наказанието, наложено на подсъдимия Г. Т., на пет години лишаване от свобода. Съобразно това коригирал и размера на определеното общо наказание по чл. 25, ал.1 от НК. На основание чл. 25, ал. 2 от НК е приспаднал изцяло изтърпяното наказание лишаване от свобода, наложено по НОХД № 236/2010 г. на Районен съд – Севлиево. Жалбата е частично основателна. Според защитата прокурорският акт не отговаря на изискванията на закона, тъй като от неговата обстоятелствена част не би могло да се извлече механизмът, чрез който е реализирано от двамата подсъдими престъплението по чл. 255 от НК. Твърди се, че в обстоятелствената част на обвинителния акт липсва описание на взаимоотношенията между тях, как са действали съвместно, конкретно „как подсъдимият Г. Т. е мотивирал подсъдимия К. Т. да извърши престъплението”. Обвинителният акт отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК и е изготвен при съобразяване на основните положения, залегнали в Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ВКС по т. д. № 2/2002 г., ОСНК. В рамките на фактическото и юридическо обвинение са посочени необходимите факти, очертаващи съставомерните елементи на инкриминираната продължавана престъпна дейност. Описани са фактите, сочещи на осъществени от подсъдимия Кр. Т. неправомерни действия като управител на данъчно задълженото юридическо лице [фирма], чрез подаваните от него данъчни декларации, отразяващи неверни обстоятелства – декларирани са фиктивни (нереални) сделки, което пряко рефлектира върху изчисленията на данъчните задължения. Това е довело до определяне на ДДС за внасяне, несъответен на дължимия. Фактурите, документиращи фиктивните според обвинителния акт сделки, са индивидуализирани по номер, време и доставчик, отбелязано е, че са включени в дневниците за покупки и въз основа на тях са декларирани резултати. Престъпното поведение на подсъдимия Г. Т. също е отразено в обстоятелствената част на обвинителния акт. То е разгледано на плоскостта на „помагачеството”, а не на „подбудителство”. Фактологията за деятелността на този подсъдим е описана с нужната конкретика – че той е подготвял цялата необходима документация, която след това е предавал на подсъдимия Кр. Т. за подпис и предаване в ТД на НАП – В., съзнавайки, че тази документация не отразява действително осъществени сделки. Ясно е посочено, че двамата подсъдими са действали съвместно при съответните уговорки по между им. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че внимателният прочит на обвинителния акт не оправдава твърденията за допуснато нарушение на чл. 246, ал.2 от НПК. Съответно, неоснователно е възражението за ограничаване правото на защита на подсъдимите – да разберат за какво престъпление са обвинени. Неприемливи са декларативните доводи за „немотивираност” на въззивното решение, защото съдът бил оставил „без отговор въпроса доколко се доказва обвинението срещу подсъдимите”. Така общо формулираното възражение е лишено от конкретика. Върховният касационен съд е имал повод нееднократно да посочи, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, а мотивите на проверявания от него съдебен акт са аналитични и убедителни, позволяващи на страните и контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. По конкретното дело още първостепенният съд задълбочено е обсъдил доказателствената съвкупност. В хода на наказателния процес предметът на доказване е установен с надлежни доказателствени средства и способи. Съществено място в доказателствената съвкупност заемат съдебно-счетоводните експертизи от досъдебното производство и тези, назначени от първата инстанция. По експертен път е установен размера на неправомерно приспаднатия данъчен кредит от декларираните сделки с всяко едно от дружествата – доставчици. Назначените експертизи от първостепенния съд са имали и задача да изследват постъпленията на паричните средства по банковите сметки на дружествата, посочени като доставчици по инкриминираните фактури. Експертът е констатирал, че по банковите сметки на тези дружества не са постъпвали плащания, направени от [фирма] като платец. Заключенията на експертизите са защитени от вещото лице в съдебното следствие и приети от съда, без да са оспорени от страните по делото, включително от подсъдимите и тяхната защита. Гласните доказателствени източници (показанията на свидетелите, част от които са представляващи и собственици на дружествата, посочени като издатели на фактурите, взаимно обвързани в инкриминираната дейност – Ж., К., С., П. и прочие), са обсъдени не само по действителното им съдържание, но и в контекста на посочените експертни заключения и писмените данни по делото. Възраженията в жалбата за „немотивираност” на въззивния съдебен акт също не намират опора в делото и следва да бъдат преценени като неоснователни. Въззивният съд в съответствие с изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК е дал аргументиран отговор на възраженията на защитата за необоснованост на атакуваната присъда (виж решение, стр.15-23). Не е игнорирано нито едно доказателство/доказателствено средство, обсъждането на което би могло да компрометира фактическите изводи. Последователно и задълбочено са изследвани възможностите както на дружеството [фирма], така и на стопанските субекти, посочени като негови съконтрахенти, да осъществят сделките по инкриминираните фактури. Обсъдените доказателства по делото отчетливо са изяснили, че сделките са фиктивни, оформени само документално чрез съставяне на данъчни фактури, без по тях да има движение на стоки, услуги и парични средства. Вярно е заключението на въззивния съд, че дружествата нямат и необходимата обезпеченост (материална и финансова) за реално извършване на многобройните сделки, отразени в съответните регистри на [фирма]. Извършената касационна проверка не установи наличие на претендираните от касаторите нарушения на процесуалните правила, които да поставят под съмнение приетите от предходните инстанции правнорелевантни факти. Заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е без самостоятелна аргументация и е обвързана в жалбата с възраженията за недоказаност на обвинението, което възражение е опровергано от установените факти. Предходните инстанции обосновано с доказателствата по делото са направили своите изводи за всички елементи от обективна и субективна страна на престъплението по чл. 255, ал. 3 от НК и съучастието на подсъдимите – Кр. Т. (като извършител), а Г. Т. (като помагач). При приетите фактически обстоятелства относно управлението на дружеството, счетоводната дейност, отчитането пред данъчните органи, осигуряването на счетоводните документи от подсъдимия Г. Т. и предоставянето им на Кр. Т., правилно съдебните инстанции са заключили, че те са съзнавали общественоопасния характер на деянието, съставомерните му елементи, както и че са предвиждали общественоопасните последици и са искали настъпването им. Ето защо не са налице основания да се удовлетвори искането, направено с касационната жалба, за оправдаване на двамата подсъдими. Настоящият състав намира, че възраженията за допуснати нарушения при индивидуализация на наказанието на подсъдимия Г. Т. са основателни. В поддържаните доводи и пред касационната инстанция се съдържа позоваване на решението на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Д. и Х. срещу България” и се възразява срещу обсъждането от въззивния съд на предсъдебния доклад, приложен по делото. Съгласно критериите, изведени в цитираното от защитата решение на ЕСПЧ, в случаите на забавено правосъдие съдилищата следва да признаят неспазването на изискването за разумен срок по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ по достатъчен ясен начин и да компенсират подсъдимия по изричен и измерим начин. В мотивите на проверяваното решение въззивният съд по недвусмислен начин е констатирал нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, като е посочил, че подсъдимите не са отговорни за тази продължителност на наказателния процес и имат право на компенсация. Съдебният състав е приел, макар и не съвсем прецизно формулирано, че нарушението на разумния срок за разглеждане и решаване на делото следва да се преценява като смекчаващо обстоятелство, но не винаги като „изключително” по смисъла на чл. 55 от НК, а следва да се обсъжда наред с останалите обстоятелства, които са от значение за определяне на наказанието. Така изложените съображения са принципно верни. В атакувания съдебен акт е изведено разбирането на съда за превес на отегчаващите отговорността обстоятелства по отношение на подсъдимия Г. Т., които съобразно разпоредбата на чл. 54, ал. 2 от НК обуславят поначало отмерване на по-тежко наказание. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че към момента на довършване на деянието (14.06.2010 г. ) подсъдимият Г. Т. е бил осъждан шест пъти, без да конкретизира, а и без да съобрази, че престъплението по настоящето дело и тези по НОХД № 2720/2010 г., НОХД № 652/2010 г. НОХД № 236/2010 г. са извършени в условията на съвкупност и с първоинстанционната присъда по отношение на тях е приложена разпоредбата на чл. 25 от НК. Като утежняващ фактор за отговорността на подсъдимия Т. съдът е обсъдил и данните от предсъдебен доклад, който е бил изготвен на основание чл. 226, ал.1 от ППЗИНЗС по искане на първоинстанционния съд (л. 33 и сл. от делото). За правната същност на предсъдебния доклад и неговото значение в процеса на определяне и индивидуализация на наказанието ВКС вече е имал повод да вземе отношение (виж решение № 28/28.02.2018 г. по н.д. № 1196/2017 г., ІІ н.о.; решение № 288/ 26.03.2018 г. по н.д. № 997/2017 г., ІІ н.о.; решение № 111/25.06.2018 г. по н.д. № 160/2018 г., ІІ н.о.). Настоящият съдебен състав няма основание да се отклони от така изразеното разбиране. Апелативният съд не е могъл да обсъжда при индивидуализацията на наказанието заключението в предсъдебния доклад за определената там средна степен на риск от рецидив при подсъдимия Г. Т., съответно залегналите изводите за личността и негативното му отношение към образованието и труда. Предсъдебният доклад не е доказателствено средство или способ, поради което както направената в него оценка във връзка със степента на риск от рецидив, така и изразеното становище за личността на подсъдимия, не следва да се вземат предвид от съда при определяне на конкретната степен на обществена опасност на дееца. Ето защо от съвкупността на отегчаващите отговорността обстоятелства, приета от съда, следва да отпаднат коментираните данни от предсъдебния доклад. На следващо място, въззивният съд е изтъкнал и високата степен на обществена опасност на деянията от вида на извършеното, които „са придобили обезпокоителни размери”. Изводите за високата степен на обществената опасност на конкретно извършеното деяние несъмнено имат значение при индивидуализация на наказанието, ако наказателният процес се е развил в разумни срокове. Забавянето на наказателната процедура по причини, стоящи извън процесуалното поведение на подсъдимия Г.Т., обективно се отразява върху обществената опасност на извършената съставомерна деятелност, като на самостоятелно основание я намалява. С оглед на казаното, настоящият състав намира, че нарушението на разумния срок за разглеждане и решаване на делата се преценява като смекчаващо обстоятелство, а неговата тежест и значение в конкретния случай е подценена от въззивния съд, поради което то е останало без съществено практическо отражение върху конкретния размер на наложеното наказание на подсъдимия Г. Т.. Това обуславя редуциране на наказателната санкция до четири години лишаване от свобода. По този начин приложението на необходимата компенсаторна мярка придобива реален характер и възстановява накърнените права. Липсват обаче предпоставките наказанието на подсъдимия Г. Т. да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК. В конкретния случай обективно съществуващото смекчаващо обстоятелство (неразумния срок на разглеждане на делото) не се явява изключително, а наличието на отегчаващите обстоятелства изключват възможността да се направи извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко за дееца. Намаляването на наказанието налага корекция и в размера на общото наказание, определено на подсъдимия по чл. 25, ал.1 от НК. В касационната жалба не се съдържат доводи, относими към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, по отношение на подсъдимия К. Т.. Въззивният съд е утвърдил размерът на наложеното му наказание от две години лишаване от свобода, определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, както и приложението на чл. 66 от НК. Възражения срещу ангажираната гражданска отговорност на двамата подсъдими, на които касационния състав да дължи отговор, също не се изтъкват в жалбата, нито се повдигат в съдебното заседание. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1 т. 4 във вр. с ал.2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 18/25.01.2018 г., постановено по ВНОХД № 310/2017 г. от Апелативен съд – Варна, както следва : - НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Г. Т. Т. наказание за извършеното от него престъпление по чл. 255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7 във вр. с чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК от пет години лишаване от свобода на четири години лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА определеното общо най-тежко наказание по настоящето дело, по НОХД № 2720/2010 г. по описа на Районен съд – Бургас, по НОХД № 652/2010 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица, по НОХД № 236/2010 г. по описа на Районен съд - Севлиево от пет години лишаване от свобода на четири години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.