Р Е Ш Е Н И Е № 341 гр. София, 02.07.2010 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети юни две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска Ч ЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова 2. Велислав Павков при секретаря Теодора Иванова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 177 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290-293 от ГПК. С определение по чл.288 от ГПК до касационно обжалване е допусната касационната жалба на П. В. Р. от [населено място], срещу въззивното решение №437/17.11.2009 година, постановено от Окръжен съд – Русе по в.гр.д.№ 919/2009 година. Състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и с оглед рамката, в която е допуснато касационното обжалване, а именно по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, приема следното: С обжалваното решение е отменено решението на Районен съд – Русе, постановено на 29.07.2009 година по гр.д.№1036/2009 година, като вместо него е постановено друго, с което е допуснат до делба недвижим имот, представляващ УПИ * в кв.7, по плана на [населено място], заедно с построените в него къща и стопанска постройка, при равни права за страните. Прието е, че процесния имот е закупен от страните по време на брака им, с общи за страните средства и същия е под режим на СИО, поради което следва да бъде поделен. Съдът е приел, че в тежест на ответника в процеса е да докаже по безспорен и категоричен начин с оглед направеното от него възражение, че имотът е негова лична собственост, закупен с дарени лично на него пари от сестра му. Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта до касационно обжалване на въззивното решението е, следва ли въззивния съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 от ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства. Въпросът е поставен дотолкова, доколкото страната, която е посочила доказателствата не е обжалвала пред въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд, тъй като не е имала правен интерес от това. По процесуалноправния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване, състава на ВКС, второ отделение на гражданската колегия, приема следното: С разпоредбата на чл.7, ал.1 от ГПК се въвежда служебно начала при изпълнение на функциите на гражданския съд, като му се вменява задължение да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, като това негово задължение е конкретизирано и доразвито в разпоредбата на чл.145, ал.1 и ал.2, съгласно която съдът може да поставя въпроси на страните, като им указва значението им за делото, да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. Именно с оглед изясняването на делото от фактическа страна и описаните задължения на съда, разпоредбата на чл.146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да направи доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства. При условията на ограниченото въззивно обжалване, въззивния съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, в т.ч. и за тези, довели до непопълването на делото с доказателствен материал, като по арг. от разпоредбата на 266 от ГПК, както и с оглед задължението на въззивния съд в закрито заседание да се произнесе по доказателствените искания, съгласно разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, въззивния съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивния съд, с определението си по чл.267, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочени но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснати, но несъбрани от същия съд доказателства. Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. При всички случаи обаче, с оглед съотношението на служебното начало с принципа за диспозитивното начало, процесуалното правоотношение между страната, направила своите искания в първоинстанционното производство и въззивния съд следва да е възникнало, т.е. предвид характера на въззивното производство, въззивния съд следва да е сезиран с искане от страната по делото, като въз основа на това искане въззивния съд е длъжен да се произнесе, респ. да събере доказателства, поискани, но несъбрани от първоинстанционния съд. Принципа на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това, дали са били поискани от страната пред първата инстанция, като при всички случаи, това задължение на съда възниква тогава, когато заинтересованата страна е заявила искането си, с предвидените в ГПК средство и срок – писмения отговор на въззивната жалба. С писмения отговор на въззивната жалба, законът предвижда възможността на въззивиемия да поиска събирането на доказателства пред въззивния съд, с оглед изричното препращане към разпоредбите на чл.260 и чл.261 от ГПК, направено с разпоредбата на чл.263, ал.1 от ГПК. При липсата на искане от страна на заинтересования, процесуално недопустимо е съдът служебно да събира доказателства при въззивното разглеждане на спора. Производството по делото е делбено, в първата фаза – по допускането на делбата. Страните са бивши съпрузи, чиито граждански брак е прекратен с влязло в сила съдебно решение, считано от 17.03.2008 г. По време на брака между страните, на името на ответника П. В. Р. е придобит недвижим имот, предмет на делбеното производство – дворно място от 550 кв.м., находящо се в [населено място], обл.Р., представляващо УПИ * в кв.7 по плана на [населено място], заедно с построените в него къща и стопанска постройка. Ответникът е направил възражение, че имотът е придобит с лични средства, дарени му лично на него от сестра му, макар и по време на брака му с ищцата. В писмения си отговор, депозиран пред първоинстанционния съд, ответникът е направил искане за допускане на гласни доказателства за установяване на горните обстоятелства, на които основава своето възражение. В своето определение, постановено на 19.05.2009 година, първоинстанционния съд не се е произнесъл по така направените доказателствени искания, нито е указал на страните кои факти и обстоятелства се нуждаят от доказване. В първото по делото заседание, първоинстанционния съд се е произнесъл по доказателствените искания на страните, като е допуснал един свидетел от сочените двама на ответника, както и поисканите свидетелски показания на двама свидетели на ищцата по делото. Липсва заявено оттегляне или отказ от искането на ответника за разпит на втория поискан свидетел. Във въззивното производство, ответникът по въззивната жалба не е правил доказателствени искания с отговора на жалбата, поради което и оглед отговора на поставения в производството по чл.288 от ГПК правен въпрос, за въззивния съд не е възникнало задължението както да се произнася по искането, направено пред първата инстанция, така и да събира доказателства, посочени от въззиваемия, доколкото липсва волеизявление от същата страна. С подаването на въззивната жалба от ищцата по делото, спора относно основателността на предявения иск за делба е пренесен пред въззивната инстанция, като независимо от изхода на спора пред районния съд, всяка една от страните отново е била длъжна да направи своите доказателствени искания, било то нови или нововъзникнали, както и тези, които не са били събрани пред районния съд, макар и поискани от страните. Въззиваемия във въззивното производство не се е възползувал от това свое процесуално право, като фактът, че решението на първоинстанционния съд е било постановено в негова полза, не води до основателност на довода на касатора за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, предвид липсата на същия съд за служебно задължение за събиране на доказателства. По изложените съображения, соченото в касационната жалба нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, като основание за неправилност на съдебното решение, съгласно разпоредбата на чл.281, т.3 от ГПК не е налице. По основанията, посочени в касационната жалба на основание чл.281 от ГПК, на основание чл.290, ал.2 от ГПК, ВКС приема следното: Съдът е постановил обосновано решение, като е съобразил представените доказателства съобразно тяхната доказателствено сила, съобразена с презумпцията на чл.19, ал.3 от СК/отм./, съгласно който съвместния принос на двамата съпрузи по време на брака, по отношение на придобито от тях имущество в режим на съпружеска имуществена общност, се предполага. Презумпцията е оборима, но събраните по делото доказателства, както обосновано е приел и въззивния съд не водят до категоричен извод за оборването й. Съдът е преценил, че показанията само на разпитания по делото свидетел не е достатъчно и категорично доказателство за оборването на презумпцията по чл.19, ал.3 от СК/отм./, доколкото разпитаните двама свидетели, посочени от страна на ищцата по делото, категорично заявяват, че получените средства по представената разписка с достоверна дата са по силата на договор за заем, а не дарение в полза единствено на ответника по делото. Доколкото в разписката не е посочено основанието за даването на сумата, то свидетелските показания, както събраните посочени от ищеца, така и от ответника са допустими, като тяхната тежест, с оглед обективност и незаинтересованост от изхода на процеса са прецени правилно от въззивния съд, за да достигне до извода, че не е доказано твърдението на ответника на първо място за наличието на дарствено правоотношение между него /лично/ и сестра му и на второ място, наличието на трансформиране на лични средства в имущество, придобито по време на брака му с ищцата. Въз основа на горните обосновани констатации, въззивния съд е направил и законосъобразния извод за липсата на достатъчно доказателства, оборващи презумцията на чл.19, ал.3 от СК /отм./ . Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивния съд не е обсъждал като доказателство представената декларация с нотариална заверка на подписа от Й. В. К. – сестра на ответника, с която същата е декларирала, че дадените от нея средства представляват дарение лично на нейния брат. Този пропуск на въззивния съд не е съществено процесуално нарушение, доколкото обсъждането на това доказателство не би променило изводите на съда относно наличието на предпоставките за основателност на възражението на ответника по делото, по отношение на доказателствата, оборващи презумпцията на чл.19, ал.3 от СК /отм./. Писмената декларация от трети на спора лица не е допустимо доказателствено средство, доколкото по своето естество представлява свидетелско показание, но дадено не по установения в разпоредбата на чл.163 и сл. от ГПК процесуален ред. Процесуалния закон не допуска даването на свидетелски показания в писмен вид, поради което и представената декларация не е годно доказателствено средство и нейното необсъждане от въззивния съд не е процесуално нарушение, съществено по смисъла на разпоредбата на чл.281, т.3 от ГПК, като основание за касиране на обжалваното решение. Следва да се отбележи, че лицето, подписало декларацията е дало и свидетелски показания по делото, като същите свидетелски показания са обсъдени от въззивния съд. Въз основа на горното, съдът приема, че решението на въззивната инстанция, с което е отменено решението на районния съд, като е постановено ново, с което е допусната съдебна делба на придобития по време на брака между страните недвижим имот, при равни права на съделителите, е правилно и законосъобразно и следва да се остави в сила. Водим от горното, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №437/17.11.2009 година, постановено от Окръжен съд – Русе по в.гр.д.№ 919/2009 година. Председател: Членове: 1. 2.