4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 36 София 26.01. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 5936/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба вх. № 10380/01.09.2014 г. от А. В. Г. срещу определение № 2071/08.08.2014 г. на Софийския апелативен съд по ч. гр. д. № 2893/2014 г., с което е потвърдено определение от 23.05.2014 г. на Софийския градски съд по гр. д. № 1480/2008 г. С последното градският съд е изменил по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК свое протоколно определение от 28.01.2014 г. по гр. д. № 1480/2008 г. за присъждане на разноски. Жалбоподателката поддържа довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт, евентуално неговата неправилност. В отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излага три групи въпроси, за които счита, че касационното обжалване следва да се допусне на основанията по 280, ал. 1, т.т.1 и 2 ГПК. Ответната страна [фирма] [населено място] с писмен отговор в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и наведените пороци на акта. Другият ответник по жалбата ЗАД [фирма], конституиран като трето лице помагач в първоинстанционното производство, не е подал отговор. Частната касационна жалба е редовна, подадена в срок, срещу акт подлежащ на касационно обжалване съгласно критерия по чл. 280, ал. 2 ГПК вр. с чл. 274, ал. 4 ГПК и е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Ответникът по жалбата [фирма] е предявил пред Софийския градски съд срещу настоящия касатор А. В. Г., в качеството й на нотариус, частичен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД вр. чл. 73 ЗННД за сумата от 27 471.91 лева и акцесорен, за мораторна лихва, иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 8 603.99 лева, по които е било образувано гр. д. № 1480/2008 г. С протоколно определение от съдебното заседание на 08.10.2013 г., за което ищецът е бил редовно призован по реда на чл. 56, ал. 2 ГПК, но не е изпратил представител, съдът му дал последна възможност да конкретизира иска си с оглед на първоначално депозираната искова молба и допълнителните молби-уточнения към нея, като изрично указал, че при неизпълнение на това, производството по делото ще бъде прекратено. Разпоредил също така съобщение с указанията от откритото съдебно заседание да бъде изпратено до ищеца. Съобщението с указанията е надлежно връчено на посочения от ищеца съдебен адрес чрез упълномощения представител адвокат И. Г. на 15.10.2013 г. В следващото открито съдебно заседание по делото от 28.01.2014 г., за което ищецът е бил призован и чрез нарочно писмено съобщение, и на което отново не е изпратил представител, съдът върнал исковата молба на основание чл. 129, ал. 4 ГПК и прекратил производството по делото. Със същото определение, по молба от 08.10.2013 г. за присъждане на направените по делото разноски, съдът осъдил [фирма] да заплати на ответницата сумата от 15 600 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство съгласно приложени към молбата договор и копия от фактура и от банков документ за извършен превод. Срещу това протоколно определение, връчено надлежно на ищеца чрез процесуалния му представител, е подадена частна жалба до Софийския апелативен съд с вх. № 26030/04.03.2014 г. С разпореждане от 16.04.2014 г. Софийският апелативен съд дал на ищеца-жалбоподател възможност да отстрани неяснотите в нея предвид инкорпорирано възражение за прекомерност на присъдените разноски, като заяви изрично кое от двете протоколни определения от откритото съдебно заседание от 28.01.2014 г. обжалва. С допълнителна молба от 29.04.2014 г. страната уточнила, че подадената частна жалба е срещу определението за присъждане на разноски. Така с определение № 1047/13.05.2014 г. по ч. гр. д. № 1372/2014 г. Софийският апелативен съд прекратил производството пред него и изпратил жалбата на градския съд за произнасяне по реда на чл. 248 , ал. 1 ГПК. С определение от 23.05.2014 г. Софийският градски съд приел искането за изменение на присъдените разноски, основано на възражение за прекомерност, за процесуално допустимо и основателно, и изменил определението си от 28.01.2014 г., като намалил присъденото адвокатско възнаграждение от 15 600 лева на 1 172 лева, което е нормативно определеният минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Това определение е обжалвано от ищеца и въззивната инстанция, за да го потвърди, приела в мотивите си, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е допустимо като своевременно направено, доколкото първоинстанционното производство не е приключило с решение по съществото на спора, а е прекратено поради нередовност на исковата молба. Поради това и нормата, обвързваща срока за предявяване на възражението с края на устните заседания, в случая е неприложима. Оттук съдът направил извод за допустимост на атакувания пред него първоинстанционен акт, след което потвърдил и неговата правилност с мотива, че са налице обстоятелствата по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение до приетия от първата инстанция размер. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., счита, че касационното обжалване на атакуваното определение следва да се допусне по първата група от формулираните от касатора правни въпроси, посочени като въпрос 1 в изложението, а именно: 1. правото на страната да иска изменение на съдебния акт в частта за разноските преклудира ли се, ако възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение не бъде заявено най-късно в последното съдебно заседание пред съответната инстанция и 2. тази преклузия важи ли и в случая, когато производството е прекратено с определение в последното по делото заседание, за което страните са били редовно призовани, но ищецът не се е явил, съответно не е направил възражение за прекомерност. Касационното обжалване е допустимо, защото произнасянето на апелативния съд по тези въпроси е обусловило решаващия му извод да потвърди първоинстанционното определение като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, и е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие със задължителна за съдилищата практика, обективирана в определение № 372/16.05.2012 г. по ч. гр. д. № 223/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., по първия въпрос, и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - по втория въпрос. Според посочената практика, последвана и от други съдебни актове на ВКС в същия смисъл /определение № 13/17.01.2013 г. по гр. д. № 1161/2012 г. на ІV-то г. о., определение № 205 от 19.03.2014 г. по ч. т. д. № 723/2014 г. на ІІ-ро т. о., и др./, когато възражението за прекомерност по чл. 78 , ал. 5 ГПК се прави за първи път по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските, т. е. след като производството по делото вече е приключило и разноските са присъдени, то е несвоевременно. В чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност поисканото от страната като разноски по делото адвокатско възнаграждение да бъде намалявано от съда, ако насрещната страна направи възражение за неговата прекомерност. Същевременно с чл. 248 ГПК e дадена възможност произнасянето на съда по искането за присъждане на разноски да може да бъде изменяно еднократно от постановилия го съд по искане на страната, която е останала недоволна. Когато съответната страна иска изменение на вече определените от съда разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, понеже счита, че то е прекомерно, е налице съчетаване по време на две процесуални действия на страната - искане за изменение на присъдените разноски и възражение за прекомерност. Тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК налага извода, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в рамките на производството преди то да бъде прекратено, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК. Следователно, когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент в посочената във въпроса хипотеза възражението за прекомерност е преклудирано, т.е. то не може да бъде заявено, а бъде ли заявено, следва да се остави без разглеждане. Това обаче не означава, че в този срок се преклудира и правото на страната, която се позовава на преклудирано възражение за прекомерност, да иска изменение на съдебния акт в частта за разноски. За искането по чл. 248, ал. 1 ГПК важат сроковете, посочени в тази норма. За възражението за прекомерност сроковете, посочени в чл. 80 ГПК, не се прилагат само когато страната, поради развитието на процеса не е могла да вземе участие в него - без открити заседания /например в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК/ или без надлежно осъществена размяна на книжата, и тогава тя може след прекратяване на производството да заяви възражението за прекомерност в срока и по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските може да се основава на възражение за прекомерност, но може и да не се основава на него, а на други съображения. С възражението за прекомерност се заявява материалноправен довод на страната, че дължи по-малко, отколкото твърди насрещната страна, във връзка с гражданскоправната отговорност за разноски. С искането за изменение на акта в частта за разноските се иска от съда да ревизира становището си, като преразгледа материалноправния спор за разноските. Недопустимостта на възражението за прекомерност ще обуслови неоснователност на искането за изменение на акта в частта за разноските, а не неговата допустимост, която зависи от сроковете, посочени в чл. 248 ГПК. С оглед на изложеното, определението на въззивния съд се явява неправилно и следва да бъде отменено. Възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е процесуално недопустимо като подадено извън срока по чл. 80 ГПК, тъй като страната е разполагала с възможността да го направи до приключване на устните състезания в съответната инстанция, поради което основаното на него искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, макар и направено в срока по чл. 248, ал.1 ГПК и така допустимо, се явява неоснователно и следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2071/08.08.2014 г. по ч. гр. д. № 2893/2014 г. на Софийския апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 2071/08.08.2014 г. по ч. гр. д. № 2893/2014 г. на Софийския апелативен съд и потвърденото с него определение от 23.05.2014 г. по гр. д. № 1480/2008 г. на Софийския градски съд. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] [населено място] за изменение на определението за присъждане на разноски от 28.01.2014 г. по гр. д. № 1480/2008 г. на Софийския градски съд, по възражение за прекомерност. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: