4 12 Р Е Ш Е Н И Е № 165 гр. София, 12.03.2016 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА ВЕРОНИКА НИКОЛОВА При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2333 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], срещу решение №163 от 17.03.2014г. по т.д. №1226/2013г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №280 от 20.07.2012г. по т.д. №211/2011г. на Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], против [фирма] иск по чл.82 от ЗЗД във връзка с чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в общ размер на 37 606 лева, от които сумата 25 306 лева, представляваща обезщетение за пропуснатите ползи в резултат на неизпълнението на продавача за предаване на владението на недвижим имот – магазин със застроена площ от 150 кв.м., построен в имот пл. №927, намиращ се в [населено място], [улица], за периода от 06.07.1998г. до 06.07.2001г. и сумата от 12 300 лева, представляваща претърпяна загуба – изплащане на неустойка по споразумение от 02.05.1998г. за съвместна търговска дейност, сключено между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място]. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по иска за обезщетение без да е определен периодът на претенцията, а въззивният съд вместо да обезсили първоинстанционното решение, го е потвърдил. Наред с това касаторът поддържа, че с молба от 14.12.2011г. депозирана пред първоинстанционния съд, след връщане на делото за ново разглеждане от ВКС на РБ, ищецът е поискал изменение на основанието и на размера на иска, като същевременно за първи път е уточнил периода на претенцията. Посочва, че първоинстанционният съд с изрично определение от 15.02.2012г. не е допуснал изменение на предявения иск, съответно е останал неуточнен и периодът на иска, като съдът го е разгледал на първоначално заявеното основание – пропуснати ползи от неполучени наеми от имота. Въпреки това въззивният съд разгледал заявената с молбата от 14.12.2011г. претенция за обезщетение за пропуснати ползи вследствие неосъществена в процесния имот съвместна търговска дейност с трето лице. Наред с това твърди,че постановеното въззивно решение е необосновано, тъй като не почива на събраните по делото доказателства и установените факти. Ответникът [фирма], [населено място], оспорва жалбата, като счита същата за неоснователна. Счита за неоснователно твърдението на касатора, че обжалваното решение е недопустимо. Също твърди, че в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни, ясни и конкретни мотиви, като е разгледал релевантните за спора факти и доводите на страните. Претендира разноски. С определение №306/07.05.2015г. на основание чл.288 от ГПК и с оглед служебното задължение на ВКС да се произнесе по допустимостта на обжалваното въззивно решение, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, решението на Пловдивски апелативен съд е допуснато до касационен контрол. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: Ищецът [фирма], [населено място], с предишно наименование [фирма], [населено място], твърди в исковата молба, че с договор за покупко – продажба от 02.06.1998г., сключен с нот. акт №56 т.ІІІ н.д.№224/98г. на нотариус при Старозагорски районен съд, е купил от [фирма], [населено място], 1/2 ид.ч. от магазин, находящ се в [населено място], [улица] със застроена площ от 150 кв.м. Цената на целия недвижим имот била 65 896,12 лева без ДДС или 79 037,37 лева, с ДДС, като това била цената за двамата купувачи – ищеца и [фирма], което придобило другата ½ ид. част от магазина. Договорът за продажба бил сключен в изпълнение на предварителен договор между страните от 09.02.1998г., по силата на който ответникът се задължил да продаде на ищеца 1/2 ид. част от магазина за сумата 65 896,12 лева без ДДС, от които 32 950 лева, платени при подписването на договора, а останалите при сключването на окончателния договор. Цената от 32 950 лева била платена в брой с вносна бележка от 09.02.1998г., а с вносна бележка от 02.06.1998г. купувачът отново допълнително и сума в размер на 46 085,37 лева. По този начин продавачът получил в повече сумата от 39 518,68 лева, платена над уговорената с нот. акт цена на придобитата от ищеца 1/2 ид. част от магазина. Наред с това след продажбата на имота, продавачът продължил да събира наеми за същия и получил суми в общ размер на 2400 лева. По силата на сключения предварителен договор продавачът се задължил освен да прехвърли собствеността, също да предаде владението на имота не по- късно от един месец след изповядване на сделката. Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си за предаване на владението на имота, а също и че имотът се оказал обременен с наложена възбрана в полза на трето лице [фирма], което обстоятелство било известно на продавача при сключване на сделката. Поради това е поискал съдът да осъди ответника да му заплати следните суми: сумите в общ размер на 41 918,68 лева, които ответникът е получил без основание, сумата 5000 лева, намаление на цената поради продажбата на вещ с недостатъци, сумата от 37 606 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи и сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпяна загуба в резултат на неизпълнение на договора за покупко продажба от 02.06.1998г. от страна на ответника - продавач, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от исковата молба до окончателното им изплащане и направените по делото разноски /съгласно увеличение на размера на предявените искове, допуснато в съдебно заседание на 06.07.2000г. по гр.д. №710/2000г. на Старозагорски окръжен съд/. В съдебно заседание на 30.04.2009г. по гр.д. №710/2000г. на Старозагорски окръжен съд ищецът е уточнил,че искът за сумата от 37 606 лева следва да се счита като претенция за обезщетение за неизпълнение на задължението за предаване на владението на имота, придобит по силата договора за попкупко – продажба от 02.06.1998г., а с молба от 14.12.2011г. ищецът е уточнил, че претендира обезщетение за пропуснати ползи за периода от 06.07.1998г. до 06.07.2001г. След двукратно обезсилване на решенията на Старозагорски окръжен съд, постановени по иска за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 37 606 лева, делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд в частта по този иск. В частта по иска за обезщетение за претърпени загуби в размер на 10 000 лева, производството е приключило с влязло в сила решение №187 от 18.07.2000г. по гр.д.№710/2000г. на Старозагорски окръжен съд, с което искът е отхвърлен. В частта по останалите предявени искове производството също е приключило с влязло в сила решение. При новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд, с молба от 14.12.2011г. ищецът е поискал да бъде допуснато изменение на иска / макар да е посочил, че прави уточнение, изменение и допълнение на предявената претенция/, в следния смисъл: искът да се счита предявен за сумата от 39 300 лева, от които 27 000 лева обезщетение за пропуснати ползи за периода от 06.07.1998г. до 06.07.2001г. вследствие невъзможността на ищеца да осъществява договорена в споразумение от 02.05.1998г. с трето лице съвместна експлоатация на обекта и 12 300 лева, обезщетение за претърпени загуби, в размер на заплатената от ищеца на третото лице неустойка за неизпълнение на това споразумение. С определение от 15.02.2012г. по т.д.№211/2011г. Старозагорски окръжен съд е отказал да допусне поисканото изменение на иска. С решение №280 от 20.07.2012г. по т.д.№211/2011г. Старозагорски окръжен съд е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], иск за сумата 37 606 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи в резултат на неизпълнение на задължението за предаване владението на недвижим имот по договор за покупко – продажба, сключен с нот. акт №56 т.ІІІ н.д.№224/98г. на нотариус при Старозагорски районен съд, С обжалваното решение Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №280 от 20.07.2012г. по т.д. №211/2011г. на Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], против [фирма] иск по чл.82 от ЗЗД във връзка с чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в общ размер на 37 606 лева, като в диспозитива е посочил, че от общия размер на сумата 37 606 лева, 25 306 лева представляват обезщетение за пропуснатите ползи в резултат на неизпълнението на продавача за предаване на владението на недвижимия имот – магазин със застроена площ от 150 кв.м., построен в имот пл. №927, намиращ се в [населено място], [улица], за периода от 06.07.1998г. до 06.07.2001г., а сумата от 12 300 лева, представлява претърпяна загуба – изплащане на неустойка по споразумение от 02.05.1998г. за съвместна търговска дейност, сключено между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] Касационната жалба е неоснователна. Неоснователни са доводите на касатора, че постановеното от Пловдивски апелативен съд решение се явява процесуално недопустимо, като постановено по непредявен иск. В редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, ВКС приема, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. Последваща промяна на първоначално въведеното спорно право /вземане/ е допустима единствено при спазване на императивно установените в чл. 214 от ГПК правила за изменение на иска, сред които е забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба. При нарушаване на тази забрана се стига до предявяване на недопустим нов иск в хода на висящия съдебен процес, което води до недопустимост на постановеното по иска съдебно решение и съставлява основание по чл.270 ал.3 изр.1 от ГПК за неговото обезсилване. В този смисъл е безпротиворечивата задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 132 от 18.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 293/2012 г., I т. о., ТК, Решение № 63 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 490/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 115 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 680/2010 г., II т. о., ТК. Съгласно разпоредбата на чл.270 ал.3 от ГПК когато решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото или изпраща делото на компетентния съд, или съответно ако е бил разгледан непредявен иск връща делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Когато вместо да обезсили недопустимо първоинстанционно решение, въззивният съд потвърди същото, това обуславя недопустимост и на постановеното от него въззивно решение. Освен когато с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, въззивното решение е недопустимо и когато с него съдът се е произнесъл без да е валидно сезиран с въззивна жалба или когато е отменил първоинстанционното решение и вместо него е постановил друго, с което се е произнесъл по непредявен или недопустим иск или нередовна искова молба. В настоящата хипотеза са основателни оплакванията на касационния жалбоподател, че въззивният съд е обсъждал в мотивите на своето решение и непредявен иск, а именно иск за обезщетение за претърпени загуби в размер на 12 300 лева, вследствие на изплащане на неустойка по споразумение от 02.05.1998г. за съвместна търговска дейност, сключено между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място]. С поисканото с молбата от 14.12.2011г. изменение на иска, вместо да извърши уточнение на основанието и периода на предявения иск, ищецът е изменил едновременно основанието и петитума на иска, като наред с първоначално предявения иск за обезщетение за пропуснати ползи, е въвел иск за обезщетение за претърпени загуби, като същевременно е изменил размера на претенцията за обезщетение за пропуснати ползи. Съгласно чл. 214 ал.1 от ГПК, в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно, или да измени своето искане, без да променя основанието на иска. Изменението на иска може да бъде осъществено и под формата на промяна на размера на иска или на вида на иска - от установителен в осъдителен или обратно, което е допустимо до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Независимо от формата, в която е предприето, изменението на иска не може да има за последица цялостна промяна на предмета на делото, въведен с първоначалната искова молба. Поради това правилно с изрично определение първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е отказал да допусне поисканото изменение на иска, и разглеждайки предявения иск по чл.79 ал.1 изр.2 от З., вр. чл.82 от ЗЗД, е постановил допустимо решение. В мотивите си въззивният съд неправилно е взел предвид направеното от ищеца недопустимо изменение на иска, като освен по предявения иск за обезщетение за пропуснати ползи е изложил мотиви и по непредявения иск за обезщетение за претърпени загуби в размер на 12 300 лева. Произнасянето по иска включва постановяване както на мотиви, така и диспозитив. В случая въззивният съд е изложил мотиви по предявения иск за обезщетение за пропуснати ползи и по непредявен иск за претърпени загуби от заплащането на неустойка. Независимо от това в диспозитива на решението си въззивният съд не е отменил първоинстанционното решение, а го е потвърдил. Потвърждавайки първоинстанционно решение въззивният съд не променя предмета на спора, защото в този случай не формира свой диспозитив по предявения иск. В тези случаи въззивното решение става условие за възникването и осъществяването на последиците на потвърденото първоинстанционно решение, без въззивният съд да го възпроизвежда в диспозитива си. По този начин макар и да е допуснал процесуално нарушение, въззивният съд не е постановил недопустимо решение. Той е постановил мотиви и диспозитив по предявения иск, а същевременно по неправилно разгледания в мотивите иск за обезщетение за претърпени загуби няма същинско произнасяне в диспозитива на въззивното решение. Действително въззивният съд е добавил в диспозитива на решението, че от общия размер на претендираното обезщетение от 37 606 лева част в размер на 25 306 лева представлява обезщетение за пропуснатите ползи в резултат на неизпълнението на продавача за предаване на владението на недвижимия имот, а сумата от 12 300 лева, представлява обезщетение за претърпяна загуба. Това уточнение няма характер на самостоятелен диспозитив, защото въззивният съд формулира такъв само когато отменя първоинстанционното решение и вместо това се произнася по предявения иск. Въпреки, че въззивният съд не следва да възпроизвежда части от мотивите си в диспозитива на постановеното от него решение, тези части не се отразяват нито на допустимостта, нито на правилността на въззивния акт, доколкото те не са същинска част на диспозитива и не пораждат никакви правни последици. Предвид изложеното съставът на ВКС намира постановеното от въззивния съд решение за допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени и изложените от касатора оплаквания за неправилност и необоснованост на това решение. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в окончателния договор за продажба на недвижимия имот страните са постигнали съгласие относно съществените условия на договора съобразно чл.183 от ЗЗД – вещта и цената. Посочил е, че тъй като в договора за продажба не е уговорен изрично срокът за предаване на вещта от продавача на купувача, то за това задължение не е определен срок за изпълнение и новият собственик е следвало да отправи изрична покана до продавача за фактическото предаване на имота. Поради това въззивният съд е счел, че без такава покана до продавача не е настъпила изискуемостта на вземането за предаването на имота, респ. на претенцията за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи. Наред с това въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства е установил, че и след сключването на договора за продажба процесният магазин е бил отдаван под наем от ответника – продавач на трето лице, като магазинът е бил освободен от третото лице на дата 19.01.2000г. След анализ на съдържанието на сключения между страните предварителен договор от 09.02.1998г. и включената в него клауза, че продавачът не дължи обезщетение за ползването на имота след продажбата му, както и на показанията на разпитания свидетел Д. Марков за извършен оглед на процесния имот преди сключването на договора, съдът е приел, че купувачите / ищецът и [фирма], като купувач на другата ½ ид. част от недвижимия имот/ са били наясно, че в закупения от тях имот има трето лице, поради което са отправили покана до това лице да освободи имота и предаде владението му под формата на искова молба, предявена по чл.108 от ЗС. Приел е за недоказана претенцията и поради това, че представеното от ищеца споразумение от 02.05.1998 за упражняване на съвместна търговска дейност между ищеца и [фирма], [населено място] е частен свидетелстващ документ по смисъла на чл.180 от ГПК, който няма достоверна дата, а наред с това то отразява по-скоро намерение да бъде осъществявана за в бъдеще съвместна търговска дейност а не доказва учредяването на гражданско дружество. Също така въззивният съд е приел, че ищецът е поел задължение да осигури собствено помещение от 75 кв.м., но не по късно от 15.07.1998 г, което задължение същият не би могъл да изпълни, тъй към момента на сключване на споразумението не е разполагал с такова реално обособено помещение, а с ½ ид. част от магазин с площ от 150 кв.м. Необоснован е изводът на въззивния съд, че тъй като в представения нотариален акт не е уговорен изрично срок за предаване на продадения недвижим имот на купувачите, то задължението на продавача не е определен срок за изпълнение и то става изискуемо след покана. Страните са свободни да уговорят в окончателния договор клаузи, които да се различават от тези по предварителния договор. Когато обаче това не е направено, уговорките в предварителния договор запазват своето действие и обвързват страните по него. В случая страните са уговорили в предварителния договор от 09.02.1998г. срок за предаване на владението на недвижимия имот и доколкото не са уговорили друго в сключения между тях окончателен договор, то следва да се приеме, че задължението на продавача да предаде имота е уговорено със срок за изпълнение, поради което същият е изпаднал в забава с изтичането на срока на 02.07.1998г. Основателно е и оплакването на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд, че при сключването на предварителния договор помежду им страните по делото са изключили изрично отговорността на продавача за забава на предаването на продадения недвижим имот. Клаузата на чл.5 от сключения на 09.02.1998г. предварителния договор между страните по делото гласи: „Владеенето на имота, предмет на предварителния договор ще бъде предадено на купувача не по – късно от един месец след изповядването на сделката пред нотариуса. Продавачът не дължи обезщетение за ползването на имота след продажбата му.“ При тълкуване на тази клауза с цел изясняване на действителната обща воля на страните следва да се вземе предвид връзката между двете включени в нея уговорки, като същевременно всяка от тях се прецени в смисъла, който произтича от целия договор и с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С първата уговорка продавачът се е задължил да предаде имота до един месец след прехвърлянето на собствеността върху него. Следователно е предвидено, че в период до месец след прехвърляне на собствеността продавачът ще продължи да упражнява фактическа власт върху имота. Систематичното място на втората уговорка, че продавачът няма да дължи обезщетение за ползването на имота след продажбата му, именно в клаузата на чл.5 от предварителния договор, налага извода, че страните са имали само предвид само едномесечния период след сключване на договора за продажба, а не са изключили предварително отговорността за неизпълнение на задължението за предаване на имота в срок. Противното становище би обезмислило изобщо необходимостта от уговарянето на срок за предаването на продадения недвижим имот. Въпреки неправилните изводи на въззивния съд относно необходимостта от покана за предаване на владението и относно постигнатото съгласие между страните, че продавачът няма да дължи обезщетение за ползването на имота след продажбата му, настоящият състав споделя крайния извод на съда за неоснователност на предявения иск за обезщетение за пропуснати ползи. Съгласно задължителната съдебна практика - Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. В посоченото решение е разяснено, че установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Поради това ищецът следва да установи наличието на правоотношения с трети лица по повод ползването или разпореждането с обекта, които са били осуетени именно в резултат на забавата на длъжника или да установи, че при конкретни пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за разпореждане с обекта при изгодни условия. В постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №67 от 22.04.2013г. по т. д. № 28/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. Въззивното решение е в съответствие с цитираната практика. По делото не са представени конкретни доказателства, установяващи, че е съществувала реална възможност при конкретните пазарни условия обектът да бъде предоставен за възмездно ползване на трети лица и за тях да бъде получена посочената в експертизата средна пазарна цена. Недоказано е и твърдението, че касаторът е претърпял пропуснати ползи, тъй като е бил лишен от възможността да предостави помещението за упражняване на съвместна дейност с трето лице. Съставът на ВКС на РБ споделя изводите на въззивния съд, че неизпълнението на задължението на ответника като продавач за предаване на процесния недвижим имот не съставлява единствената пречка за изпълнение на поетите от касатора задължения по представеното споразумение за съвместна търговска дейност от 02.05.1998г. По силата на същото касаторът се е задължил да предостави за ползване собственото си помещение от 75 кв.м., а както правилно е отбелязъл въззивният съд, касаторът е придобил по силата на договора за покупко – продажба ½ ид. част от магазин със застроена площ от 150 кв.м. Не може да се приеме за доказано сигурно увеличаване на имуществото на касатора - ищец вследствие на сключеното споразумение за съвместна дейност, което е обусловено от бъдещо обособяване на процесния магазин на две самостоятелни помещения, нито по делото са ангажирани доказателства какви биха били приходите от търговската дейност, уговорена със споразумението, както и че касаторът действително е имал възможност да развие посочената търговска дейност, като освен помещението осигури и стоките, които ще бъдат продавани в него. Релевантният в случая факт, при доказването на който би могъл да бъде направен извод за настъпването на пропусната полза, би бил икономическият резултат от извършваната в подобни обекти търговска дейност от ищеца през процесния период, съответно в предходния и следващия период. При липсата на доказателства, че действително ищецът упражнява /самостоятелно или съвместно с други лица/ търговска дейност – продажба на мъжка и дамска конфекция, твърдението, че той търпи пропуснати ползи от осъществяването тази дейност в процесния магазин е недоказано. Относно оплакването на касатора, че при постановяване на обжалваното въззивно решение в съдебния състав е участвал съдия К. К., който е участвал и в предишното разглеждане на делото от Пловдивски апелативен съд, следва да се отбележи,че макар и това твърдение да е вярно, същото не следва да бъде обсъждано в настоящото производство, доколкото не е въведено своевременно с касационната жалба, а едва в проведеното открито съдебно заседание по делото. Съгласно разпоредбата на чл.290 ал.2 от ГПК касационният съд проверява правилността на въззивното решение само на посочените в жалбата основания. Служебно съдът следи само за нищожност на въззивното решение, както и за недопустимост в обжалваната му част. Участието на съдия, който е взел участие и при решаване на делото в друга инстанция, не е порок, водещ до нищожност на съдебното решение. Съгласно задължителната за съдилищата практика, обективирана в решение №351 от 12.12.2011г. по гр.д.№497/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., процесуалните правила, установяващи основанията за отвод на състава на съда от разглеждането на определено дело, следва да се приемат за съществени по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК, тъй като обстоятелствата, на които се основават, касаят безпристрастността на съдебния състав. Поради това при нарушение на тези правила, постановеното решение се явява валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед на това, че изтъкнатото от касатора процесуално нарушение не съставлява порок водещ до нищожност на обжалваното въззивно решение и не е въведено своевременно в касационната жалба като основание за касационно обжалване, същото не може да бъде взето предвид при преценката на правилността на обжалваното решение. По изложените съображения постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение следва да бъде оставено в сила като правилно. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 2400 лв. - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №163 от 17.03.2014г. по т.д. №1226/2013г. на Пловдивски апелативен съд . ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.4 да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл. 78 ал.3 от ГПК сума в размер на 2 400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/, адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.